— Да — съгласих се аз, — вие виждате нещата такива, каквито са.

— Бих искал да срещна сега моя съдружник — рече той. — Познавате ли го? Стария Робинсън. Да, Робинсън се казва. Как, не го познавате? Известния Робинсън. Човека, който е прекарал контрабанда най-много опиум и навремето си бе уловил най-много тюлени, повече от който и да е днешен моряк. Казват, че нападал с абордаж шхуните, които ловели тюлени край бреговете на Аляска, когато имало такава гъста мъгла, че само господ бог можел да различи един човек от друг. Страшния Робинсън. Ето какъв е той. Той е мой съдружник в тази работа с гуаното. Такъв блестящ случай му се пада за пръв път в живота.

И Честър ми зашепна на ухото:

— Канибалът ли? Да, така го наричаха преди много години. Помните ли тази история? Корабокрушението до западния бряг на остров Стюарт. Седем души достигнали до брега; изглежда, не са се спогаждали много. Някои хора са твърде придирчиви за всичко… не могат да понасят мъжествено бедите — не умеят да приемат нещата такива, каквито са… каквито са, момчето ми! И какво се получава? Ясно какво! Неприятности, неприятности, а може би и удар по главата; и това ще им е за урок. От такива хора има полза само когато са умрели. Разправят, че лодката от кораба „Улвърайн“ го намерила коленичил във водораслите; той бил гол-голеничък и пеел някакъв псалм, а в същото време валял ситен сняг. Когато лодката се приближила до брега на разстояние едно весло, той скочил и побягнал. Цял час го гонили по облите камъни; накрая един от моряците хвърлил камък, който за щастие го уцелил зад ухото и го повалил безчувствен на земята. Самичък ли бил на острова? Разбира се. Но това е такава тъмна история, както онази с шхуните, които ловели тюлени. Господ знае кой е прав тука и кой крив. На катера не разпитвали много. Увили го в едно покривало за лодка и отплавали колкото може по-бързо, тъй като настъпвала нощ, времето било застрашително, а корабът на всеки пет минути ги викал с оръдията си. Три седмици по-късно Робинсън бил вече здрав както преди. Шумът, който се вдигнал по повод на цялата работа, ни най-малко не го разстроил; той само стиснал устни и оставил хората да си крещят колкото искат. Достатъчно противно било това, дето изгубил кораба и цялото си имущество, и не искал да обръща внимание на обидите, с които го обсипвали. Ето един подходящ за мене човек.

Честър вдигна ръка, правейки с това знак на някакъв човек, който вървеше по улицата.

— Той има някоя и друга пара; ето защо трябваше да го включа в моята работа. Трябваше! Грях щеше да бъде да се пропусне такова находище, а аз бях с празни джобове. Заболя ме, че постъпвам тъй, но приемам нещата такива, каквито са, и предполагам, че ако трябва да деля с някого припечеленото, този човек ще бъде Робинсън. Оставих го да закусва в хотела, а аз отидох в съда, тъй като ми беше хрумнало нещо… О, добро утро, капитан Робинсън… Приятелю мой, капитан Робинсън.

Съсухреният патриарх с костюм от бял тик и с шапка от солах59 със зелена ивица по края на периферията — главата му трепереше от старост, — като влачеше бързо крака, прекоси улицата, дойде при нас и се спря, подпрял се с две ръце за дръжката на своя чадър. Бялата брада, в която личаха кехлибарени нишки, висеше до кръста му. С недоумяващ вид той, мигайки, ме гледаше изпод набръчканите си клепачи.

— Здрасти, здрасти — любезно изписка старецът и се олюля.

— Малко е глух — рече ми Честър.

— Нима сте го мъкнали цели шест хиляди мили, за да се сдобиете с един евтин параход? — попитах аз.

— Бих обиколил два пъти с него света! — енергично възкликна Честър. — Параходът ще ни изправи на крака, приятелю. Нима вината е моя, дето всички капитани и притежатели на кораби по тези острови на Австралазия са се оказали кръгли глупци? Веднъж ми се случи три часа да говоря с един човек в Окланд.

„Пратете кораб — казах му, — пратете кораб. Ще ви дам даром половината от първия товар, искам само да се положи началото.“

А той казва: „Не бих сторил това дори ако нямаше на света друго място, където да се прати кораб.“

Истинско магаре, нали? Скали, течения, нямало къде да се пусне котва, трябвало да се лежи на дрейф до една стръмна скала… нито едно застрахователно дружество нямало да поеме такъв риск… и три години нямало да стигнат, за да натовариш кораба. Магаре! Едва не паднах на колене пред него.

„Но погледнете на работата трезво — казах му аз. — По дяволите скалите и ураганите. Нима не виждате каква е тази работа? Та там има гуано! Казвам ви, куинсландските собственици на захарни плантации ще се бият за него — ще се бият на кея…“

Но какво можеш да направиш с такъв глупак?…

„Това, казва, е една от вашите малки шеги, Честър…“

Шега! Насмалко да заплача. Ето питайте капитан Робинсън… Имаше още един притежател на кораб, в Уелингтън — един шишко с бяла жилетка. Той сигурно си мислеше, че искам да го измамя.

„Не знам какъв глупак търсите — рече ми този шишко, — но сега съм много зает. Довиждане.“

Искаше ми се да го хвана с две ръце и да го хвърля през прозореца на собствената му кантора. Но не го направих. Бях кротък като овчица.

„Помислете за това — рекох аз, — помислете. Ще намина утре.“

Той измърмори, че целия ден няма да си бъде вкъщи. На стълбата ми идеше да си заудрям главата в стената от яд. Ето капитан Робинсън може да го потвърди. Ужасно беше да се помисли, че такова прекрасно гуано е обречено да пропадне, а то би могло да накара захарната тръстика да расте до небето. И това щеше да бъде разцвет за Куинсланд! Истински разцвет! А в Брисбън, където отидох, за да направя последен опит, ме нарекоха луд! Идиоти! Намерих само един разумен човек — файтонджията, който ме возеше из града. Мисля, че този човек някога е живял по-добре. Ей! Капитан Робинсън! Помните ли, че ви разправях за моя файтонджия в Брисбън? Той чудесно разбираше нещата. За един миг проумя всичко. Истинско удоволствие беше да разговаряш с него.

Една вечер след дяволски ден на молби към притежателите на кораби аз се почувствувах така зле, че казах:

„Трябва да се напия. Хайде карай; трябва да се напия, иначе ще се побъркам.“

„Аз съм с вас — каза той, — да вървим!“

Не зная какво бих направил без него. Ей! Капитан Робинсън!

Честър смушка в ребрата своя съдружник.

— Хи-хи-хи! — разсмя се старецът, загледан разсеяно по улицата; после недоверчиво ме погледна с печалните си, помътнели зеници. — Хи-хи-хи!…

Той се облегна по-тежко на чадъра и сведе очи в земята. Не е нужно да ви казвам, че на няколко пъти се помъчих да си тръгна, но Честър обричаше всеки опит на неуспех, като просто ме хващаше за китела.

— Една минутка. Имам нещо наум.

— Какво? — извиках аз накрая, като не издържах. — Ако мислите, че ще вляза с вас в съдружие…

— Не, не, приятелю! Твърде е късно, дори да искате това. Ние си имаме вече параход.

— Имате си призрак на параход — рекох аз.

— За начало и той ще бъде добър… Ние не се занимаваме с надути брътвежи. Нямаме тази черта; какво ще кажете, капитан Робинсън?

— Не! Не! Не! — без да вдига очи, изграчи старецът и главата му се затресе с някаква отчаяна решителност.

— Изглежда, вие познавате този млад човек — рече Честър, като кимна към улицата, където отдавна вече се бе изгубил от очи Джим. — Казаха ми, че снощи сте яли с него в „Малабар“.

Отговорих, че е истина. Тогава той заяви, че също обичал да живее на широка нога и с вкус, но в сегашния момент бил принуден да пести всяко пени…

— Парите са нужни за начинанието! Не е ли така, капитан Робинсън? — каза той, като изправи рамене и поглади бухналите си мустаци. А знаменитият Робинсън, като се покашляше, стисна още по-здраво дръжката на чадъра и изглеждаше, че след миг ще се разпадне на купчина стари кости.

— Виждате ли, всичките пари са у стареца — поверително ми прошепна Честър. — Пропилях всичко в старанието си да организирам тази проклета работа. Но, почакайте, почакайте, скоро ще настъпят добри времена…