Високо в дрезгавината под тавана неуморно се въртяха напред-назад пунките. Тук-таме сред редиците незаети скамейки се забелязваше драпираната фигура на някой човек, неподвижен, сякаш потънал в благочестив размисъл и подобен на джудже сред тези голи стени.
Ищецът — онзи, когото бяха били, — масивен, с шоколадов цвят на кожата, с бръсната глава и голи тлъсти гърди, с яркожълтия цвят на кастата си над основата на носа, седеше важно в самодоволна неподвижност; само очите му блестяха в полумрака, а ноздрите при дишането ту се разширяваха, ту се свиваха. Брайърли тежко се отпусна в стола си; видът му беше изморен, като че цяла нощ бе тичал по пътека, насипана гъсто с пепел. Благочестивият капитан на платнохода, изглежда, беше възбуден и смутено потръпваше, сякаш сдържаше желанието си да стане и пламенно да ни призове към молитва и покаяние. Лицето на председателя с деликатната си бледност — косата му беше грижливо сресана — приличаше на лицето на тежко болен, когото са умили, сресали и натъкмили в леглото, опрян на възглавници. Той отмести вазата с цветята — виолетов букет с няколко розови цветчета, които стърчаха по-високо — и като взе в двете си ръце дълъг лист синкава хартия, го прегледа набърже, опрял се с лакти на края на масата, и почна да чете гласно с равен, ясен и равнодушен глас.
Кълна се в бога! Въпреки глупавите ми размишления за ешафода и търкулващите се глави, уверявам ви, че това беше несравнимо по-лошо от гилотиниране. Бе надвиснало тежко предчувствие за край без надежда за отдих и покой, които те очакват след удара на брадвата. В процедурата се чувствуваше и студената отмъстителност на смъртната присъда, и жестокостта на изгнанието. Ето как гледах аз на нея онази сутрин и дори сега намирам достатъчни основания за такава остра реакция срещу тази процедура. Можете да си представите колко остро съм се бунтувал срещу нея в онзи момент. Навярно тъкмо затова не бях в състояние да се примиря с неизбежния край. Това дело аз никога не забравих и мислех винаги жадно за него, като че неговата оценка още не беше дадена — оценка на отделните хора и на цялото човечество! На онзи французин например. Присъдата на неговата страна беше произнесена чрез безстрастна и строго определена фраза, каквато би могла да произнесе някаква машина, ако можеше да говори. Лицето на председателя беше наполовина закрито от листа; виждаше се само челото му, бяло като алабастър.
На съда предстоеше да разреши няколко въпроса. Преди всичко — бил ли е корабът във всяко отношение годен за плаване? На това съдът отговори: не. Помня и следващия въпрос: управляван ли е бил корабът, както се следва, до момента на бедствието? На това те отговориха: да (и само бог знае защо), а после заявиха, че няма данни, с които да може да се установи точната причина за катастрофата. Може би „Патна“ се е натъкнала на някакъв плаващ, напуснат кораб. Помня, че приблизително по същото време бе изчезнал един норвежки барк, натоварен с дървен материал; в подобен шквал корабът можеше лесно да се преобърне и в продължение на много месеци да плава нагоре с кила, нещо като морски таласъм, дебнещ в мрака корабите. Такива скитащи се трупове често се срещат в северните води на Атлантически океан, където ви преследват всякакви морски ужаси — мъгли, ледени планини, мъртви кораби, обзети от зли намерения, и дълги, зловещи бури, които се вкопчват в кораба като вампири и не го пускат, докато не изсмучат от него всичката сила, мъжество, дори надежда и докато човек не се почувствува като изцеден лимон. Но тук, в тези морета, такова произшествие е рядкост и цялата история сякаш е нарочно нагласена от злото провидение; делото правеше впечатление на съвсем безсмислен акт на дявола, като изключим това, че провидението си бе поставило за цел да убие огняря и да донесе на Джим нещо по-лошо от смърт.
Тези мисли отвлякоха вниманието ми и отпърво само смътно чувах гласа на председателя, но после звуците почнаха да се сглобяват в ясни думи.
„… пренебрегвайки напълно своя дълг“ — четеше той. Следващата фраза не разбрах. Сетне последва „напускайки в миг на опасност поверените им хора и имущество“… и председателят млъкна. Очите под бялото чело погледнаха мрачно над листа хартия. Трескаво почнах да търся Джим, сякаш очаквах, че ще изчезне. Не, той седеше на мястото си — неподвижен. Седеше там розов, рус и много съсредоточен.
„Ето защо…“ — изразително поде гласът. Джим с полуотворени уста ловеше думите на човека, седнал на масата. Тези думи се врязваха в тишината, нарушавана само от въртящите се пунки, а аз, като следях какво впечатление ще направят те върху него, долавях само откъслечни фрази от присъдата.
„Съдът… Густав еди-кой си, капитан… немец по произход… Джеймс еди-кой си… помощник-капитан… губят свидетелствата си за правоспособност.“
Настъпи мълчание. Председателят бе оставил листа и като се облегна на дръжката на креслото си, почна спокойно да разговаря с Брайърли.
Публиката тръгна към изхода; аз също се упътих към вратата.
Като излязох от залата, се спрях на вратата и когато Джим минаваше покрай мен, го хванах за ръкава и го задържах. Погледът, който ми хвърли, ме разстрои, сякаш върху мене лежеше отговорността за неговото състояние: той ме погледна така, като че бях въплъщение на злото в живота.
— Вече се свърши — изрекох със запъване аз.
— Да — каза той пресипнало. — И сега нито един човек…
Той отскубна от мен ръката си. Почнах да гледам подир него. Улицата не беше къса и аз дълго виждах в далечината гърба му. Той вървеше бавно, с широки, клатушкащи се крачки, сякаш му беше трудно да върви по права линия. Преди да го изгубя от очи, ми се стори, че той залитна.
— Човек зад борда! — отекна някакъв нисък глас зад гърба ми. Като се обърнах, видях Честър от Западна Австралия, с когото се познавахме бегло. Той също гледаше след Джим. Честър беше човек с необикновено широки гърди, с грубо, гладко избръснато лице, което имаше цвета на махагон, и с две твърди пухчета от прошарени и дебели като жица косми на горната устна. Той събираше бисери, довеждаше до брега претърпели крушение кораби, търгуваше, занимаваше се, изглежда, дори с лов на китове; по неговите думи бил изпробвал всички професии, които са възможни в морето, и само с пиратство не се бил занимавал. Тихи океан на север и на юг му служеше като собствено поле за лов, но сега Честър бе напуснал владенията си, за да търси и купи евтин параход. Наскоро той, пак според неговите думи, открил някъде остров с гуано57, но достъпът до него бил опасен, а пускането на котва, ако има такава, също не било съвсем безопасно.
— Богата работа, не по-лошо от златна жила! — възклицаваше той. — Тъкмо сред рифовете Уолпол, а ако е вярно, че котва може да се хвърли само на дълбочина, не по-малка от четиридесет сажена, то какво от това? Там има и урагани. Но находището е първо качество. Не по-лошо от златна мина. Дори по-добро! Обаче нито един от тия глупци не иска да се заеме с тази работа. Не мога да намеря нито капитан, нито собственик на кораб, които биха се съгласили да се отправят натам. Ето защо реших сам да си превозвам стоката.
За това му бе нужен параход и зная, че по онова време Честър с ентусиазъм се пазареше с една парска58 фирма, която продаваше някакъв стар, екипиран като бриг кораб — анахронизъм с деветдесет конски сили. Ние на няколко пъти се срещахме и разговаряхме. Сега той гледаше многозначително след Джим.
— Взима го много присърце? — презрително пепита той.
— Да, много — потвърдих.
— Значи, за нищо не го бива — изрази се категорично Честър. — Струва ли си да се вълнуваш за такава дреболия? Чудо голямо. Нима това е мъж! Трябва да приемаме нещата такива, каквито са; ако не го правим, по-добре веднага да се предадем. Все едно, няма никога да постигнем нищо свястно на този свят. Вижте мене. Възприел съм практиката нищо да не взимам присърце.
