Дребен на ръст, но с възхитително пропорционално телосложение, Даин Варис се държеше гордо, вежливо и свободно, а темпераментът му беше много пламенен. Мургавото му лице с големи черни очи бе изразително, а в минутите на отдих — замислено. Той беше мълчалив; твърдият поглед, ироничната усмивка, учтивите сдържани маниери свидетелствуваха може би за голям ум и сила. Такива хора новодошлите от Запад възприемаха в повечето случаи повърхностно, за тях оставаха скрити възможностите на онези раси и страни, над които тегне тайната на неизброими векове.

Даин Варис не само се доверявал на Джим, но и го разбирал, твърдо вярвам в това. Говоря за него, защото той ме плени. Неговото — ако може така да се каже — язвително спокойствие и разумно съчувствие към стремежите на Джим ми направи силно впечатление. Струваше ми се, че съзерцавам самия произход на дружбата. Ако Джим имаше в ръцете си ръководството, Даин Варис бе пленил пък своя водач. Действително водачът Джим беше във всяко отношение пленник. Страната, народът, дружбата, любовта бяха негови ревниви стражи. Всеки ден прибавяше нови брънки във веригата на тази странна свобода. В това се убеждавах, когато научавах ден след ден по нещо от неговата история.

Историята! Нима тя не ми беше вече позната? Бях слушал за нея по време на път, по време на почивка (Джим ме накара да пребродя цялата страна на лов за невидим дивеч). По-голямата част от тази история той ми разказа на един от двата върха близнаци, където ми се наложи да изкачвам последните сто стъпки на ръце и крака. Нашият ескорт (от село до село ни съпровождаха доброволни придружвачи) се бе разположил на една равна площадка по средата на склона и в неподвижния вечерен въздух до нас отдолу достигна миризма на дим от огън, запален в гората, който леко загъделичка ноздрите ни като някакъв изискан аромат. До нас достигаха и гласове, необикновено ясни и безплътно отчетливи. Джим седна на дънера на едно отсечено дърво и като измъкна лулата си, запуши. Наоколо растяха храсти и току-що избуяла трева; под купчина бодливи клони се виждаха следите на извършените там изкопни работи.

— Всичко започна оттук — каза Джим след дълъг размисъл.

На разстояние двеста ярда от нас, на другия хълм, отвъд мрачната пропаст, аз видях различаващите се тук-там високи, почернели колове — остатъци от непристъпния стан на шериф Али.

И все пак лагерът бил превзет. Такава била идеята на Джим. Той домъкнал на върха на този хълм старата артилерия на Дорамин: две ръждиви железни седемфунтови оръдия и множество малки пиринчени топове. Но пиринчените топове говорят не само за богатство; ако смело се натъпче в дулото им гюлле, те могат да го изпратят на известно, макар и късо разстояние. Трудността се заключавала в това как да се изкачи артилерията горе.

Джим ми показа къде е завързал въжетата, обясни как е направил груб шпил92 от един издълбан дънер, който се въртял на заострен кол, посочи с лулата си линията, където се извършвали изкопните работи. Най-трудно било изкачването на последните сто стъпки до върха. Цялата отговорност лежала върху него: в случай на неуспех щял да заплати с главата си. Заставил военния отряд да работи цяла нощ. По целия склон горели големи огньове, „но тук, горе — поясни Джим, — хората трябваше да работят трескаво в тъмнината“. От върха онези, които се движели по склона на хълма, приличали на неуморни мравки. Същата нощ Джим непрекъснато слизал долу и пак се качвал горе като катерица; той давал нареждания, ободрявал хората, следял работата по продължение на цялата линия. Старият Дорамин заповядал да го занесат заедно с креслото на хълма. Отнесли го до една равна площадка на склона и той останал там, осветен от голям огън.

— Чуден старец, истински стар вожд — каза Джим. — Очичките му са малки, остри; на коленете си държеше чифт огромни кремъклии пищови. Великолепно оръжие — от абаносово дърво, украсени със сребро, с чудесни затвори и по калибър прилични на старите мускетони. Изглежда, подарък от Щайн… в замяна на онзи пръстен. Преди те принадлежали на добрия стар Макнийл. Един бог знае къде се е сдобил с тях. Дорамин седеше там съвсем неподвижно; сухите клони ярко пламтяха зад гърба му; хора тичаха наоколо, викаха, дърпаха въжето, а той седеше тържествено — най-внушителният, важен старец, който можете да си представите. Той нямаше големи шансове да се спаси, ако шериф Али изпратеше срещу нас проклетата си войска и нападнеше моите момчета. А? Както и да е, но Дорамин се изкачи тук, за да умре, ако работата тръгне към лош край. Да, ето какво направи той! Потръпнах, когато го видях неподвижен като скала. Но сигурно шерифът ни смяташе за луди и не си направи труд да провери какво правим тук. Никой не вярваше, че може да се предприеме това дело. Мисля, че дори онези момци, които, облени в пот, теглеха въжето, също не вярваха! Честна дума, не мисля, че са вярвали…

Джим стоеше изправен и стискаше в ръка тлеещата си лула; на устните му играеше усмивка, момчешките очи блестяха. Аз седях на един пън до краката му, а долу се простираше страната — обширните гори, мрачни в лъчите на слънцето, вълнуващи се като море, проблясъкът на речните извивки, сивите петънца на селата, просеките като острови светлина сред тъмните вълни на върхарите. Потискащ мрак лежеше над този широк и еднообразен пейзаж, върху него падаше светлина като в пропаст. Земята поглъщаше слънчевите лъчи; само в далечината пустинният океан, гладък и лъскав, покрит с лека мъгла, се възвишаваше до небето като стоманеносива стена.

А аз бях с него, високо, в слънчевата светлина, на върха на неговия исторически хълм. Джим се издигаше над гората, над вековния мрак, над древното човечество. Той стоеше като статуя на пиедестал; непреклонната му младост олицетворяваше мощта и може би добродетелите на расите, които никога не стареят, които са възникнали от мрака. Не зная защо той винаги ми се струваше символичен. Това може би е истинската причина за интереса ми към неговата съдба. Не зная справедливо ли беше спрямо него да си спомням инцидента, който даде ново направление на живота му, но в същия този момент аз си припомних много ясно това. И то приличаше на сянка сред светлината.

Легендата го бе вече надарила със свръхестествени сили. Да, разказваше тя, хитро били обтегнати много въжета и издигнато странно съоръжение, което се задвижвало с усилията на много хора, и всяко оръдие бавно се издигало, отмествайки храстите като някакъв глиган, който си пробива път през гъсталака, но… и тук най-мъдрите поклащали глава. Несъмнено във всичко това имало нещо тайнствено: защото какво са силата на въжетата и ръцете на хората? Непокорна душа живее в нещата и трябва да я преодоляваме с могъщи магии и заклинания. Така разсъждаваше старият Сура, ползуващ се с уважение жител на Патусан, с когото една вечер водих тих разговор. Обаче Сура също беше магьосник, когото викаха туземци, живеещи на много мили разстояние, за да присъствува на сеитбата и беритбата на ориза и да укротява неспокойната душа на нещата. Това занятие той, изглежда, считаше за много трудно и може би душите на нещата са по-непокорни от душите на хората. Що се отнася до хората в най-близките села, всички вярваха и говореха (сякаш това беше най-естественото нещо на света), че Джим замъкнал на гръб оръдията до върха на хълма — по две наведнъж.

Това принуждаваше Джим да тропа гневно с крак и да възклицава раздразнено, със смях:

— Какво можеш да направиш с такива невежи? Готови са да седят до среднощ и да бъбрят всякакви нелепости; и колкото по-глупава е измислицата, толкова повече, изглежда, им харесва.

В гнева му можеше да се забележи тънкото влияние на заобикалящата го среда. Това беше един от признаците на неговия плен. Той опровергаваше легендата с такава забавна сериозност, че накрая казах:

— Драги мой, нима допускате, че вярвам в това? Джим ме погледна с учудване.