— Вие не знаете какво значи това за един човек в моето положение, когато ти вярват, когато можеш да говориш откровено с някой по-възрастен от теб. Толкова е трудно… толкова е ужасно несправедливо… и е толкова мъчно да го разбереш.

Мъглата около него отново се сгъсти. Не зная доколко стар съм му изглеждал — и доколко мъдър. А в онази минута се чувствувах два пъти по-стар и също толкова безполезно мъдър. Разбира се, само тези, които са свързани с морето, които вече са се посветили на плаване, за да потънат или да изплуват, разтварят сърцата си така широко пред младостта, застанала на гибелния ръб и съзерцаваща със светнали очи блестящата гладка повърхност на морето — тя е само отражение на нейния поглед, изпълнен с огън. Каква великолепна неизвестност е заложена в очакванията, които са привличали към морето всеки от нас, каква чудесна жажда за приключения; и тези приключения са нашата неотнимаема и единствена награда. Всичко, което получаваме ние… е, за това няма да говорим, но може ли поне един от нас да сдържи усмивката си? Само в морето илюзията е толкова далече от реалността, само тук в основата на всичко е илюзията и никъде разочарованието не настъпва тъй бързо, а подчинението не бива по-пълно. Не сме ли всички ние започвали, искайки само едно, завършвали, знаейки само едно, и носили през редица мрачни отвратителни дни спомена за същите тези вълшебства? Не е ли чудо, че чувствуваме свързващите връзки, когато някакъв тежък удар сполети някого от нас; и освен другарството обединява ни и друго, по-внушително чувство — чувството, което привързва възрастния към детето. Джим стоеше пред мене, уверен, че възрастта и мъдростта могат да намерят лек против мъчителната истина; той ми даде възможност да надникна в душата му, в душата на младежа, попаднал в беда, в дяволско затруднение. Нали като научат за това, белобрадите старци тържествено ще клатят глави, скривайки усмивката си. А Джим размишляваше за смъртта — по дяволите! За това му се налагаше да размишлява, защото смяташе, че е спасил своя живот, а всичките тайнства на смъртта са потънали в онази нощ заедно с кораба. Какво може да бъде по-естествено? Трагично и забавно беше той да търси състрадание — и с какво бях по-добър от всички останали, та да му откажа съчувствието си?… Докато го гледах, кълбенцата на мъглата забулиха пролуката на изясняването и неговият глас отекна:

— Аз бях, знаете ли, толкова объркан. Никой не очаква да му се случи такова нещо. Това не приличаше например на сражение.

— Не прилича — съгласих се.

Джим някак се измени, сякаш внезапно възмъжа.

— Нямах увереност — прошепна той.

— А, не сте били уверен — казах. Слабата въздишка, която прелетя между нас като птица в нощта, ме омиротвори.

— Да, нямах — мъжествено призна той. — Това някак приличаше на онази проклета история, която те бяха измислили. Не беше лъжа — но в същото време не беше и истина. Това бе нещо подобно на… Истинската лъжа веднага се познава. А в онова, което се бе случило… лъжата бе отделена от истината с нещо по-тънко от лист хартия.

— На вас повече ли ви трябваше? — попитах; но, изглежда, говорех така тихо, че той не чу думите ми. Изложи съображенията си с такъв вид, сякаш животът беше мрежа от пътеки, разделени с пропасти. Гласът му звучеше разумно:

— Да кажем, че аз не… Искам да кажа: да речем, че бях останал на кораба. Добре. Дълго ли бих се задържал там? Да кажем, минута или половин минута. Чуйте, тогава изглеждаше съвсем ясно, че след трийсет секунди ще бъда зад борда; и вие мислите, че нямаше да сграбча първото нещо, което ми попаднеше подръка — весло, спасителна шамандура, решетка, каквото и да било. Не бихте ли постъпили така?

— За да се спася — добавих.

— Аз също бих искал да се спася! — възкликна той. — А нямах това желание, когато… — Джим потрепери, сякаш се готвеше да глътне някакво лекарство, от което ти става лошо — скочих — произнесе той с конвулсивно усилие, а аз се размърдах на стола, като че неговото напрежение се бе предало и на мен. Той ме изгледа с помрачнели очи.

— Не ми ли вярвате! Кълна се!… Дявол да го вземе! Извикахте ме тук, за да говоря и… Вие сте длъжен!… Казахте, че ще ми повярвате.

— Разбира се, вярвам — възразих аз с делови тон, който веднага го успокои.

— Простете — каза той. — Разбира се, нямаше да говоря за това с вас, ако не бяхте порядъчен човек. Трябваше да зная… Аз… аз… също съм порядъчен човек.

— Да, да — побързах да потвърдя. Той ме гледаше право в лицето, после бавно отвърна очи.

— Сега разбирате защо в края на краищата не… не се самоубих. Нямах намерение да се страхувам от онова, което бях извършил. Та нали ако бях останал на кораба, щях да положа всички усилия, за да се спася? Случвало се е хората да се крепят върху водата цели часове в открито море и са ги прибирали невредими. Можех да се задържа по-дълго от много други. Сърцето ми е здраво.

Той измъкна от джоба си дясната си ръка и се удари с юмрук в гърдите: ударът прозвуча като глуха експлозия в нощта.

— Да — казах. Той се замисли, леко разтворил крака и навел глава.

— Само един косъм — измърмори Джим. — Само един косъм делеше едното от другото. И по онова време…

— В полунощ трудно може да се види един косъм — добавих аз с известно раздразнение. Нима не разбирате какво имам предвид под „солидарност на хората с една и съща професия“? Бях озлобен против него, сякаш той ме бе измамил, мене! — отнел от мен прекрасен случай да запазя илюзията за своята младост, лишил общия наш живот от последната искра на неговия блясък. — И затова напуснахте кораба — незабавно.

— Скочих — рязко ме поправи Джим. — Скочих, забележете! — повтори той, придавайки на думите си някакво непонятно за мен, особено значение. — Да! Може би тогава не виждах. Но в лодката имах премного време и светлина. А можех и да мисля на воля. Никой не би узнал, разбира се, но от тази мисъл не ми ставаше по-леко. Вие и на това трябва да повярвате. Аз не исках този разговор… Не… Впрочем да… Няма да ви лъжа… исках го; единственото, което исках! Да. Мислите ли, че вие или някой друг би могъл да ме принуди да говоря, ако аз… Не се боя от думите. И да мисля не се боях. Гледах истината в очите. Не се готвех да бягам. Отначало… през нощта, ако не бяха тези хора, аз може би… Не, кълна се в бога! Такова удоволствие нямах намерение да им доставя. И без това бяха извършили достатъчно голяма злина. Съчиниха една история и повярваха в нея, доколкото знам. Но аз знаех истината и трябваше да живея с нея… самичък… насаме със самия себе си. Нямах намерение да се примиря с такава проклета несправедливост. В края на краищата какво доказваше това? Бях дяволски разстроен. Животът ми бе омръзнал, казвам ви го откровено; но какъв смисъл имаше да се спасявам… по такъв начин? Това не беше начинът. Вярвам… вярвам, че това не би довело нищо до успешен край.

Джим ходеше назад-напред, но като произнесе последните си думи, се извърна и спря пред мен.

— А как мислите вие? — попита той разпалено. Последва пауза и изведнъж почувствувах такава дълбока и отчаяна умора, сякаш гласът му ме пробуди от сън и ме върна от странствуванията из някаква безкрайна пустиня, необятността на която бе изтерзала душата ми и изнурила тялото ми.

— Не би довело нищо до успешен край — упорито измърмори той след малка пауза. — Не! Трябваше да преживея това… насаме със себе си… да чакам друг случай… да го намеря…

Наоколо беше тихо; ухото не долавяше никакви звуци. Мъглата на чувствата му пълзеше между нас, като че ли разтревожена от неговата борба, и в пролуките на тази безплътна завеса ясно го виждах пред себе си как ме търси — виждах го като символична фигура, изобразена на някаква картина. Хладният нощен въздух притискаше тялото ми, тежък като мраморна плоча.

— Разбирам ви — прошепнах аз, повече за да докажа на себе си, че мога да се отърся от овладялото ме безмълвие.

— „Ейвъндейл“ ни взе малко преди залез-слънце — мрачно забеляза той. — Вървеше право към нас. Трябваше само да седим и да чакаме.