След дълга пауза Джим произнесе:

— Те разказаха своята история.

И отново настана гнетящо мълчание.

— Тогава чак разбрах какво съм решил да извърша — добави той.

— Вие не казахте нищо — прошепнах.

— Какво можех да кажа? — попита той също тъй тихо. — … Лек удар. Спрели кораба. Установили повредата. Взели мерки, за да спуснат лодките, без да предизвикат паника. Когато била пусната първата лодка, избухнал шквал и корабът потънал… като олово… Какво по-ясно от това… — той наведе глава — … и по-ужасно!

Устните му трепереха. Гледаше ме право в очите.

— Аз скочих — не е ли така? — попита той с тревога. — Ето какво трябваше да преживея. Онази история нямаше значение…

За миг Джим стисна ръце, погледна надясно и наляво в мрака.

— Това приличаше на измама на мъртвите — изрече той с усилие.

— А мъртви нямаше — казах аз.

При тези думи той се отдалечи от мен — само така мога да изразя това. Видях гърба му близо до балюстрадата. Няколко минути стоя там, като че се наслаждаваше на чистотата и спокойствието на нощта. От цъфтящия храст в градината лъхаше във влажния въздух силен аромат. Той се върна при мене е бързи крачки.

— И това също нямаше значение — каза младежът с непоколебимо упорство.

— Може би — съгласих се, чувствувайки, че няма да успея да го разбера. В края на краищата какво знаех?

— Умрели или не, аз не можех да избягам — каза Джим. — Трябваше да живея, нали?

— Да, може би, ако се приеме вашето гледище — измънках.

— Бях радостен, разбира се — небрежно подхвърли той, сякаш мислеше за нещо друго. — Мълвата. Знаете ли каква беше първата ми мисъл, когато научих?… Почувствувах облекчение. Облекчение при мисълта, че онези викове… Казах ли ви, че бях чул викове? Не? Чувах ги непрекъснато. Викове за помощ… долитаха с вятъра както ръмящият дъжд. Трябва да беше халюцинация. И все пак едва ли бих могъл… Колко глупаво… Останалите не чуваха. После ги питах. Всички казаха — не. Не? А аз чувах виковете дори тогава! Би трябвало да зная… но не мислех — само слушах. Много слаби викове… ден след ден. После онзи малък мелез дойде при мен и почна да говори: „Патна“… френска канонерка… Успешно ги закарали на буксир в Аден… Следствие… Управлението на пристанището… Домът на моряка… осигурили са ви храна и подслон… Вървях с него и се наслаждавах на тишината. Значи, никакви викове не е имало. Халюцинации. Трябваше да му вярвам. Друго нищо не чувах. Интересно — дълго ли бих издържал това? Нали ставаше все по-лошо… исках да кажа — по-силно.

Той се замисли.

— Значи, нищо не съм чувал! Така да бъде. Но светлините! Светлините изчезнаха! Ние не ги виждахме. Нямаше ги. Ако се виждаха, щях да заплувам назад, да се върна и да почна да викам… Да ги моля да ме вземат на борда… Бих имал шанс… Съмнявате ли се? Откъде знаете какво съм чувствувал… Какво право имате да се съмнявате?… Аз и без светлините едва не го направих… разбирате ли? Гласът му замря.

— Нямаше никакъв проблясък на светлина, никакъв проблясък — почна да ме уверява той мрачно. — Нима не разбирате, че ако е имало огън, сега нямаше да ме виждате тук? А вие ме виждате — и все пак се съмнявате.

Поклатих отрицателно глава. Тези светлини, скрили се от погледа, когато лодката отплавала на не повече от четвърт миля от кораба, предизвикаха немалко спорове. Джим твърдеше, че нищо не се виждало, когато спрял първият дъжд, и останалите казали същото на екипажа на „Ейвъндейл“. Естествено, всички поклащаха глава и се усмихваха. Един възрастен капитан, който седеше до мен в съда, загъделичка ухото ми с бялата си брада и прошепна:

— Те, разбира се, лъжат.

А в действителност никой не лъжеше — дори старшият механик, който твърдеше, че светлината на върха на мачтата се стрелнала надолу като хвърлена пламтяща клечка кибрит. Във всеки случай това беше несъзнателна лъжа. Ако човек, който пие без мярка, погледне крадешком през рамо, може лесно да види с крайчеца на окото си падаща искра. Никаква светлина не виждали, макар да се намирали недалеч от кораба, и можели да си обяснят това явление само с факта, че корабът е потънал. Това било очевидно и действувало успокоително. Предвиденото бедствие с кораба, станало така бърже, оправдавало тяхното бързане. Не е чудно, че не са търсили друго обяснение.

Ала истината беше много проста и веднага щом Брайърли намекна за нея, съдът престана да се занимава с този въпрос. Ако си спомняте, корабът бил спрян и лежал върху водата, обърнат с носа си по курса; кърмата му била високо издигната, а носът наведен ниско надолу, тъй като водата изпълнила предното отделение на трюма. Когато шквалът налетял върху кърмата, корабът поради неправилното си положение върху водата се обърнал с нос към вятъра така рязко, сякаш бил на котва. В резултат на това всичките светлини за миг изчезнали за хората в лодката, която се намирала откъм страната на вятъра. Ако тези светлини не били изчезнали, те сигурно щели да подействуват като ням зов… тяхното мъждукане, изгубено сред тъмнината на надвисналия облак, би притежавало тайнствената сила на човешкия поглед, който може да пробуди чувство за разкаяние и жалост. Светлините биха викали: „Аз съм тук… още тук…“ А има ли по-красноречиво нещо от погледа на изоставено в беда човешко същество! Но корабът се бил отвърнал от тях, сякаш презирал тяхната съдба; той се обърнал срещу вятъра, за да гледа с упорство право в лицето новата опасност — откритото море; тази опасност той издържал необяснимо как, за да завърши дните си в дока, където демонтират излезлите от строя кораби, сякаш му било съдено да умре под ударите на много чукове. Какъв е бил краят, предназначен за поклонниците, не зная, но ми е известно, че най-близкото бъдеще довело при кораба в около девет часа сутринта една френска канонерка, която се връщала в родината си от остров Реюнион. Докладът на нейния командир стана обществено достояние. Канонерката малко се отклонила от пътя си, за да си изясни какво се е случило с парахода, който, потопил нос, стоял неподвижно сред омарата на гладката морска шир. На главния гафел40 се развявал обърнатият флаг — серангът се сетил да даде на разсъмване сигнал за бедствие, — но готвачите, като че нищо не се било случило, приготвяли обеда на носа. Палубите гъмжали от хора, сякаш били някакви кошари за овце, хората стърчали покрай парапетите, стояли в плътна стена на мостика; стотици очи зяпали канонерката и не се чувал никакъв звук, като че на устата на всички тези хора лежал печатът на мълчанието.

Лейтенантът французин извикал кораба, не получил ясен отговор и като се уверил с помощта на бинокъла си, че хората на палубата нямат вид на болни от чума, решил да прати лодка. Двамата помощници се качили на борда, изслушали серанга, опитали се да разпитат арабина и не могли да разберат нищо; но безспорно характерът на бедствието бил съвсем очевиден. Те били много учудени и когато открили мъртвия бял човек, който лежал сгърчен на мостика.

— Fort intrigués par ce cadavre41 — така се изрази след много години възрастният френски лейтенант; срещнах го съвсем случайно един следобед в Сидни в някакво кафене — той прекрасно помнеше делото „Патна“. Ще отбележа мимоходом, че това дело имаше изключителната способност да се противопоставя на избледняването на спомените и на забравата на времето; то сякаш живееше с някаква необикновена жизненост в съзнанието на хората, на върховете на езиците им. Имах съмнителното удоволствие да се сблъсквам с възпоминанието за това дело често; след години, на хиляди мили от мястото на произшествието, то изплаваше неочаквано в някой разговор, проявяваше се в най-далечните намеци. Ето и тази вечер в нашия разговор стана дума за него. А нали тук аз съм единственият моряк. Само у мене са живи тези спомени. И все пак това дело изплава днес. Ако двама души, непознати един за друг, но знаещи за „Патна“, се срещнат случайно в някое кътче на земното кълбо, преди да се разделят, между тях непременно ще се завърже разговор за катастрофата. Срещах този французин за първи път, а след час щях да се разделя с него завинаги; той не беше особено разговорчив — спокоен, с измачкана куртка, набит човек, който седеше сънено над чашата си, до половина пълна с някаква тъмна течност. Пагоните му бяха леко избелели, гладко избръснатите бузи бяха големи и жълти; той имаше вид на човек, който смърка тютюн. Не зная дали смъркаше, но подобен навик би му подхождал много. Всичко започна с това, че ми подаде през мраморната масичка един брой на „Хоум Нюз“, от който имах нужда. Аз благодарих. Разменихме няколко незначителни забележки, които съвсем неусетно доведоха до разговор, и изведнъж французинът ми съобщи колко те били „заинтригувани от този труп“. Изясни се, че той бил един от офицерите, които се качили на борда. В кафенето, където седяхме, можеше да се поръчат най-различни чуждестранни напитки — тук често се отбиваха морски офицери. Французинът отпи от тъмната течност, която приличаше на лекарство — по всяка вероятност това беше отвратителният cassis à l’eau42 — и като погледна с едно око в чашата си, леко поклати глава.