Аз слушах лекаря, проявявайки от учтивост необходимия интерес, но после със съжаление измърморих, че нямам време, и побързах да му стисна ръка за сбогом.
— Чуйте — извика лекарят подир мен, — той не може да се яви в съда. Как мислите, показанията му ще бъдат ли съществено важни?
— Ни най-малко — отвърнах аз от пътната врата.
Глава шеста
Властите очевидно поддържаха същото мнение. Съдебното следствие не бе отложено. То се състоя в уречения ден, за да бъде удовлетворено правосъдието, и събра голяма публика, тъй като привлече всеобщото внимание. Нямаше никакви съмнения относно фактите, по-точно единствения съществен факт. По какъв начин „Патна“ бе получила повредата, бе невъзможно да се установи; съдът не се надяваше да установи това и в цялата зала нямаше нито един човек, когото да интересува този въпрос. Обаче, както вече казах, всички моряци от пристанището бяха дошли тук, както и представителите на търговските среди, свързани с морето. Независимо дали знаеха за това или не, тук ги бе привлякъл чисто психологически интерес: те очакваха някакво важно разкритие, което би показало силата, могъществото, ужаса на човешките чувства. Естествено, такова разкритие не можеше да има. Разпитът на единствения човек, който беше в състояние и имаше желание да се яви в съда, безполезно се въртеше около добре известния факт, а въпросите бяха толкова вещи, колкото почукването на чукче върху железен сандък, за да се узнае какво има в него. Обаче едно официално следствие не можеше да има друг характер. То си е поставило за цел да се добере до отговори не на основния въпрос „защо“, а на несъществения „как“.
Младият човек би могъл да им отговори, но макар че тъкмо това интересуваше всички в залата, въпросите по необходимост се отдалечаваха от онова, което за мене например беше единствената истина, която заслужаваше да бъде узната. Не можете да очаквате длъжностните лица да изследват душевното състояние на един човек чрез въпроси. Дали не е виновна за всичко само неговата жлъчка? Тяхната задача беше да анализират последствията и, право да си кажем, един съдия от низша инстанция и двама морски асесори не са годни за нищо друго. Не казвам, че тези хора бяха глупави. Председателят беше много търпелив. Единият от асесорите беше капитан на платноход — човек с червеникава брадичка и благочестиво настроен. Другият асесор беше Брайърли. Великият Брайърли! Някой от вас е чувал може би за великия Брайърли — капитана на най-хубавия кораб, собственост на компания „Синята звезда“. Та за него става дума.
Изглежда, той изпитваше голяма досада от честта, която му бе оказана. През целия си живот не бе направил нито една грешка, не бе имал злополуки и неуспехи, в кариерата му нямаше никакви задръжки. Той беше като че ли един от онези щастливци, които не познават какво е колебание, а още по-малко — неувереност в самия себе си. На тридесет и две години командуваше един от най-добрите плавателни съдове на източния търговски флот; нещо повече — считаше кораба си за изключителен. Друг такъв кораб нямаше в целия свят; мисля, че ако го попитате направо, той би признал, че и такъв командир никъде няма да се намери. Изборът бе паднал на достоен човек.
Останалите хора, които не командуваха стоманения параход „Осса“, който се движеше с шестнадесет възела, бяха съвсем жалки създания. Той бе спасявал потъващи хора в морето, кораби, изпаднали в беда, имаше златен хронометър, подарък от членовете на една морска застрахователна компания, бинокъл с подходящ надпис, получен за гореспоменатите заслуги от някакво чуждо правителство. Брайърли добре знаеше цената на своите достойнства и награди. Той ми харесваше, макар да зная, че други — при това хора скромни и дружелюбни — просто не можеха да го понасят. Ни най-малко не се съмнявам, че Брайърли гледаше на мене отвисоко — дори да сте император на Изтока и Запада, в негово присъствие ще се почувствувате нищожество! Обаче истински не можех да му се сърдя. Виждате ли, той ме презираше не заради някакви лични мои качества, за моя характер. Бях величина, на която не се обръща внимание просто защото не бях единственият щастливец на земята — не бях Монтегю Брайърли, капитан на „Осса“, притежател на златен хронометър с надпис и бинокъл със сребърна рамка, които свидетелствуваха за изкуство в мореплаването и неукротима храброст; не притежавах силно чувство за своите достойнства и награди, а нямах и такова черно ловджийско куче, както Брайърли — неговото куче беше чудесно — никое друго куче не е било така предано на господаря си.
Когато всичко това се мерне пред очите ви, изпитвате несъмнено известно раздразнение. Но когато си помислих, че тези мои фатални недостатъци споделят милиард и двеста милиона други човешки същества, дойдох до заключение, че мога да се примиря с неговата добродушна и презрителна снизходителност, защото нещо в този човек ме привличаше. Не можех да си изясня това влечение, но имаше минути, когато му завиждах. Бодлите на живота засягаха самодоволната му душа не по-дълбоко от одраскване с карфица на гладката повърхност на скала. За това можеше да му се завижда. Като го гледах да седи до непривлекателния блед съдия, на мен и на останалите хора неговото самодоволство се струваше твърдо като гранит. Много скоро след това той сложи край на живота си.
Не е чудно, че за Брайърли делото на Джим бе досадно и когато аз едва ли не със страх размишлявах за безграничното му презрение към младия човек, той вероятно мълчаливо е разследвал собственото си дело. Изглежда, присъдата е била строга, без смекчаващи вината обстоятелства, а тайната на показанията той отнесе със себе си, хвърляйки се в морето. Ако разбирам нещо от хора, това дело беше от голяма важност — една от онези дреболии, които пробуждат мисълта; мисълта нахлува в живота и човек, непривикнал да я понася, смята живота си за невъзможен. Известно ми е, че тук работата не е била до пари, нито до пиянство или жена. Той скочи в морето една седмица след завършването на следствието и по-малко от три дни след като бе отплавал от пристанището. Сякаш там, точно на онова място, бе видял внезапно сред вълните вратата на друг свят, разтворила се широко, за да го приеме. Обаче това не е било внезапен импулс. Неговият белокос помощник — първокласен моряк и чудесен старец за онези, които не го познаваха добре, но в отношенията си с командира най-грубият помощник-капитан, който съм виждал някога — със сълзи на очи разказваше тази история. По думите на помощника, когато той на сутринта излязъл на палубата, Брайърли се намирал в щурманската кабина и пишел нещо.
— Беше четири без десет — така разказваше помощникът — и вахтата, разбира се, още не беше свършила. На мостика заговорих с втория помощник, капитанът чу гласа ми и ме повика. Право да ви кажа, капитан Марлоу, никак не ми се искаше да отида — трябва да си призная със срам, че не можех да търпя капитан Брайърли. Никога не можем напълно да опознаем човека. Бяха го назначили, пренебрегвайки много други, без да говоря за себе си, а при това той дяволски умееше да те унизи; дори с начина, по който ще ти каже „добро утро“. Никога не съм говорил с него, сър, освен по служба и само с голямо усилие на волята оставах вежлив.
(Той си направи комплимент. Често се питах как може Брайърли да търпи такива обноски.)
— Имам жена и деца — продължи той. — Десет години служих на Компанията и нали съм си глупав, все чаках да ме направят капитан. И ето, той ми казва с високомерния си тон: „Заповядайте при мен, мистър Джоунс.“ Влязох.
„Да отбележим местонахождението на кораба“ — каза и се наведе над картата с пергел в ръката. По установения ред помощникът трябва да направи това след завършване на вахтата си. Обаче аз нищо не казах и гледах как той отбелязва с малко кръстче местонахождението на кораба и записва датата и часа. И сега го виждам как изписва акуратно цифрите: седемнайсет, осем, четири, преди обед. А годината беше написана с червено мастило върху картата. Повече от година капитан Брайърли никога не ползуваше една и съща карта. Тази карта сега е у мен. Като свърши да пише, той стана, погледна знака, който бе направил, усмихна се, после вдигна очи и каза:
