„Още трийсет и две мили дръжте този курс и всичко ще бъде в ред, а после можете да завиете с двайсет градуса на юг.“

В този рейс ние минавахме северно от Хектор28 Банк. Аз казах: „Да, сър!“ — и се учудих защо се тревожи толкова: нали можех да го извикам и преди да изменим курса. В този момент се раздадоха осем удара на камбана; излязохме на мостика и вторият помощник, преди да се освободи, доложи както обикновено: „Седемдесет и един по лага.“

Капитан Брайърли погледна компаса, после се огледа наоколо. Небето беше тъмно и чисто, а звездите блестяха ярко като през мразовита нощ в големите ширини. Изведнъж той каза с лека въздишка:

„Ще отида на кърмата и сам ще поставя за вас лага на нулата, за да не стане грешка. Още трийсет и две мили дръжте този курс и после ще бъдете в безопасност. Да видим — да, неточността на лага е около шест процента плюс. Значи, още трийсет мили с този курс, а после завийте веднага с двайсет градуса надясно. Няма смисъл да се изминават две мили повече. Не е ли така?“

Никога не го бях чувал да говори толкова много наведнъж — и то, както ми се стори, без нужда. Нищо не отговорих. Той заслиза по трапа, а кучето, което денонощно следваше всяка негова стъпка, тръгна също надолу. Слушах как чукаха токовете му по задната палуба; после той се спря и заговори на кучето:

„Марш, Роувър! На мостика, марш! Хайде, върви!“

После ми извика от тъмнината:

„Моля ви, мистър Джоунс, затворете кучето в щурманската кабина.“

За последен път чувах този глас, капитан Марлоу. Това бяха последните думи, които той произнесе в присъствие на живо същество, сър.

Тук гласът на стареца затрепери.

— Виждате ли, страхуваше се да не би бедното животно да скочи след него — продължи той с треперещ глас. — Да, капитан Марлоу, Брайърли натъкми за мен лага; Брайърли — можете ли да повярвате? — дори го смаза с капчица масло; масльонката беше наблизо — там, където я бе оставил. В пет и половина помощник-боцманът тръгна с шланга към кърмата да мие палубата; изведнъж той заряза работата си и дотича на мостика.

„Елате, моля ви, на кърмата, мистър Джоунс — каза той. Намерих там странно нещо. Не бих искал да го докосвам.“

Това беше златният хронометър на капитан Брайърли, грижливо окачен под парапета за верижката.

Веднага щом го видях, нещо като че ме удари, сър. Краката ми се подкосиха. И разбрах, сякаш с очите си бях видял, как той е скочил зад борда. Бих могъл дори да кажа къде е останал. Лагът показваше осемнайсет и три четвърти мили: на гротмачтата липсваха четири от железните болтове. Изглежда, ги бе напъхал по джобовете си, за да отиде по-лесно на дъното. Но, боже мой, какво означават четири болта за такъв силен човек като капитан Брайърли! Може би неговата самоувереност мъничко се е поколебала в най-последния момент. Мисля, че това е бил единственият случай в живота му, когато е проявил слабост. Но съм готов да се застъпя за него: щом е скочил зад борда, не е смятал да плува. Ако бе паднал в морето случайно, щеше да има достатъчно мъжество цял ден да се крепи върху водата. Да, сър. Друг такъв човек няма да намерите — чух веднъж как самият той каза това. По време на вахта бе написал две писма — едното до Компанията, другото до мен. Даваше ми най-различни нареждания относно плаването — пък аз съм бил във флота още преди той да се роди — и разни съвети какво да сторя в Шанхай, за да ме направят капитан на „Осса“. Капитан Марлоу, той ми пишеше, както пише баща на своя любим син, а пък аз бях двайсет и пет години по-стар от него и бях опитал вкуса на солената вода още когато той е ходил с рокличка. В своето писмо до собствениците на кораба — то не беше запечатано, за да мога да го прочета — Брайърли казваше, че винаги е изпълнявал своя дълг — включително до този момент — и дори сега не измамва тяхното доверие, тъй като оставя кораба на най-компетентния моряк, какъвто може да се намери. Брайърли имаше предвид мене, сър — мене! По-нататък пишеше: ако тази му постъпка не го лиши от тяхното доверие, да вземат под внимание моята вярна служба и неговата гореща препоръка, когато ще му търсят заместник. И много още от този род, сър. Не вярвах на очите си. Главата ми се замая — продължаваше старецът, силно развълнуван, и изтри очи с края на палеца си, широк като шпакла.

— Можеше да се помисли, сър, че той е скочил зад борда само за да даде възможност на един човек без късмет да напредне в службата. И го направи така неочаквано и бързо, че цяла седмица не можах да се опомня. А отгоре на всичко смятах, че кариерата ми е осигурена. Но не би! Капитанът на „Пелион“ бе преместен на „Осса“ — и се яви на кораба в Шанхай. Едно малко конте, сър, със сив кариран костюм и път по средата на косата.

„Хм… аз съм вашият нов капитан, мистър… мистър… хм… Джоунс.“

Капитан Марлоу, контето сякаш се бе изкъпало в парфюм — така силно вонеше. Изглежда, разбра какво исках да изразя с погледа си и затова почна да заеква. Измърмори, че е естествено да съм разочарован… но все пак по-добре било да науча това още сега: неговият старши помощник е назначен за капитан на „Пелион“… разбира се, той нямал пръст в тази работа… Компанията знаела по-добре от нас… той много съжалявал…

„Не се безпокойте за стария Джоунс, сър — казах му аз, — свикнал е с това, проклета да е душата му.“

Веднага разбрах, че бях оскърбил нежния му слух; а когато за пръв път седнахме заедно да закусим, той почна твърде противно да критикува едно-друго на кораба. Гласът му приличаше на гласовете на Пънч и Джуди29. Стиснах зъби, забих поглед в чинията си и търпях, докато имах сили. Накрая не издържах и казах нещо; той скочи и наежи хубавите си перца като някакво бойно петле.

„Скоро ще разберете, че имате работа с човек, различен от покойния капитан Брайърли.“

„Разбрах го вече“ — отвръщам аз много мрачно, но си давам вид, че се занимавам с котлета си.

„Вие сте стар грубиян, мистър… хм… Джоунс, Компанията също ви счита за такъв!“ — изписка той.

А стюардите стоят наоколо и слушат, ухилени до уши.

„Може и да съм костелив орех — отговарям аз, — но не чак толкова, че да гледам спокойно как седите в креслото на капитан Брайърли.“

И оставям ножа и вилицата.

„Самият вие бихте искали да седите в това кресло — ето каква е работата!“ — озъби се той.

Излязох от салона, събрах си партакешите и преди да са дошли пристанищните товарачи, се озовах на крайбрежната улица с цялото си имущество. Да. Изхвърлен на брега… след десетгодишна служба… а на шест хиляди мили оттам бедната ми жена и четирите деца едва се прехранваха с половината ми заплата. Да, сър! Но аз не можех да търпя да оскърбяват капитан Брайърли и бях готов на всичко. Той ми бе оставил бинокъла си — ето го; бе ми поверил и своето куче — ето го и него. Ей, Роувър, бедни мой! Къде е капитанът, Роувър?

Кучето тъжно ни погледна с жълтите си очи, джафна печално и се мушна под масата.

Този разговор се водеше две години по-късно на борда на старата развалина „Феър куин“, командувана от стария Джоунс. Той получи командуването при също тъй странни обстоятелства — замести Матерсън, лудия Матерсън, както обикновено го наричаха, същия, който, както знаете, живееше в Хайфон преди окупацията.

Старецът отново загъгна:

— Да, сър, поне тук ще помнят капитан Брайърли. Писах подробно на баща му, а не получих и една дума в отговор — нито „благодаря ви“, нито „вървете по дяволите“ — нищо! Може би не са искали да чуят за него.

Видът на стария Джоунс с воднистите очи, който изтриваше плешивата си глава с червена памучна кърпа, тъжното джафкане на кучето, мръсната, оплюта от мухи каюта — хранилище на спомени за починалия — всичко това хвърляше було от неизразимо жалък патос върху паметната фигура на Брайърли: посмъртното отмъщение на съдбата за тази вяра в неговото собствено великолепие — вяра, която почти измами живота с всичките му неизбежни ужаси. Почти! А може би и напълно. Кой знае какви самолюбиви подбуди е имал той за собственото си самоубийство.