— Капитан Марлоу, как мислите, защо той сложи край на живота си? — попита Джоунс, стискайки длани. — Защо? Това е непонятно за мен. Защо?

Той се шляпна по ниското, сбръчкано чело.

— Ако беше беден, стар, затънал в дългове… без късмет… или пък побъркан… Но той не беше от онези, които се побъркват; да, не беше, можете да ми вярвате. Това, което помощникът не знае за своя капитан, не си струва да го знаеш изобщо. Млад, здрав, добре материално, без никакви грижи… Ето аз седя тук понякога и си мисля, мисля, докато главата ми почне да бръмчи. Трябва да е имало все пак някаква причина.

— Можете да бъдете сигурен, капитан Джоунс — казах аз, — че причината не е била от онези, които могат да разтревожат мене и вас.

И тук сякаш някаква светлина озари потъмнелия разсъдък на бедния Джоунс. Старецът произнесе думи, които ме поразиха със своята дълбочина. Той се изсекна и скръбно заклати глава:

— Да, да! Нито вие, нито аз, сър, не сме имали някога такова високо мнение за себе си.

Разбира се, споменът за последния ми разговор с Брайърли е оцветен с това, че зная за неговото самоубийство, случило се тъй скоро след нашия разговор. За последен път говорих с него по време на съдебното следствие. След първото заседание излязохме заедно на улицата. Брайърли беше нервиран и това ми се стори странно; преди той винаги биваше съвсем хладнокръвен и се отнасяше към своя събеседник с някаква весела търпимост, сякаш самият факт, че събеседникът му съществува, беше за него забавна шега.

— Принудиха ме да взема участие в разглеждането на делото — поде той, а после почна да се оплаква надълго от неудобството да ходи всеки ден в съда. — Един бог знае колко време ще се проточи. Не по-малко от три дни, мисля.

Слушах го мълчаливо. Според мен това беше най-доброто средство да си придаваш важност.

— Какъв е смисълът? Това е най-глупавото дело, което човек може да си представи — продължаваше той с жар.

Казах, че няма друг изход. Брайърли ме прекъсна с някаква сдържана ярост:

— През всичкото време се чувствувам глупак.

Вдигнах към него очи. Това беше вече прекалено — Брайърли да говори за самия себе си. Той изведнъж се спря, хвана ревера на сакото ми и лекичко го подръпна.

— Защо измъчваме този млад човек? — попита той.

Този въпрос беше така съзвучен с тъжния поток на мислите ми, че аз отговорих веднага, като си представих избягалия ренегат:

— Да ме обесят, ако знам, но той сам върви към това.

Бях изумен, когато Брайърли ми отвърна със същия тон и произнесе една фраза, която до известна степен можеше да се стори загадъчна.

— Е, да! — изрече гневно той. — Нима не разбира, че неговият негодник капитан е офейкал? Какво очаква? Нищо няма да го спаси. Свършено е с него.

Изминахме няколко крачки в мълчание.

— Защо да се предъвква цялата тази мръсотия? — възкликна той, като употреби енергичен източен израз — може би единствената проява на енергия на изток от петдесетия меридиан.

Учудих се от насоката на мислите му, но сега считам това за напълно естествено: бедният Брайърли е мислел, изглежда, за самия себе си. Направих забележката, че, както е известно, капитанът на „Патна“ е застлал добре гнезденцето си с пух и може почти навсякъде да се сдобие с пари, за да избяга. С Джим работата стоеше другояче: властите временно го бяха настанили в Дома на моряка и по всяка вероятност той нямаше в джоба си дори едно пени. Трябва да имаш пари, за да избягаш.

— Трябва ли? Не винаги — възрази Брайърли с горчив смях.

Аз направих още някаква забележка, а той отвърна:

— Тогава нека се зарови на двайсет стъпки в земята и там да си остане! Кълна се в небето, аз бих го направил!

Кой знае защо, тонът му ме засегна и рекох:

— Има мъжество в това да издържиш такова изпитание докрай, както прави той, макар да му е добре известно, че никой няма да го преследва, ако избяга.

— По дяволите мъжеството! — избоботи Брайърли. — Такова мъжество няма да помогне на човек да остане в правия път, то не струва и пукнат грош. Би трябвало да кажете, че това е своето рода страхливост, мекушавост. Ето какво ви предлагам: ще ви дам двеста рупии, добавете от вас още сто и склонете бедния момък да избяга утре рано сутринта. Той ми прави впечатление на порядъчен човек, ще разбере. Трябва да разбере! Твърде отвратителна е тази известност: може да изгориш от срам, когато серангите30, ласкарите31, кормчиите дават показания. Гнусно е. Нима вие, Марлоу, не чувствувате колко гнусно е това? Вие, морякът? Ако той изчезне, всичко веднага ще се прекрати.

Брайърли произнесе тези думи с необикновено въодушевление и тутакси бръкна да извади портфейла си. Аз го възпрях и хладно казах, че според мен страхливостта на тези четиримата няма такова голямо значение.

— И вие се смятате за моряк! — гневно възкликна той.

Отвърнах, че действително се смятам за моряк и смея да се надявам, че имам право. Той ме изслуша и направи с едрата си ръка жест, който сякаш ме лишаваше от моята индивидуалност и ме пращаше в числото на тълпата.

— Най-лошото от всичко е, че вие, момчета, нямате чувство за собствено достойнство — рече той. — Малко мислите за това какво трябва да представлявате.

През цялото време вървяхме бавно напред и ето че се спряхме срещу Управлението на пристанището, недалеч от мястото, откъдето огромният капитан на „Патна“ изчезна като мъничко перце, пометено от ураган. Усмихнах се. Брайърли продължи:

— Това е позор. Разбира се, в нашата среда има всякакви, най-често миропомазани негодници. Но ние, дявол да го вземе, трябва да пазим професионалното си достойнство, ако не искаме да се превърнем в скитници калайджии! Имат доверие в нас. Разбирате ли — имат доверие! Откровено казано, не ме е чак толкова грижа за тези азиатци поклонници, но един порядъчен човек не би постъпил така дори корабът да е бил натоварен със стари парцали. Само изискването за такъв вид порядъчност — защото ние не сме организирани — ни свързва едни с други. Такива постъпки подкопават доверието. Човек може да прекара целия си живот сред морето и да не срещне опасност, която да изисква присъствие на духа. Но ако срещнеш опасност… Да!… Ако бях аз… — Той не се доизказа и заговори с друг тон: — Ще ви дам сега двеста рупии, Марлоу, и вие поговорете с този момък. Да го вземе дяволът! По-добре да не беше се вестявал тук. А мои близки познават семейството му. Баща му е енорийски свещеник. Помня, че се запознах с него миналата година, когато бях у братовчеда си в Есекс. Ако не греша, този възрастен енорийски свещеник в Есекс е страшно горд, че има син моряк. Ужасно! Аз не мога да направя това, но вие…

По такъв начин благодарение на Джим за миг видях истинското лице на Брайърли няколко дни преди той да повери на морето своя действителен образ и своята маска. Разбира се, отказах да се замеся. Тонът, с който бяха казани последните думи, „но вие…“ (бедният Брайърли се изпусна несъзнателно), изглежда, намекваше, че не заслужавам повече внимание от някаква буболечка, и в резултат на това аз с негодувание се отнесох към предложението му и окончателно се убедих, че съдебното следствие е сурово наказание за Джим; подлагайки се на него — всъщност доброволно, — той като че ли изкупва до известна степен отвратителното си престъпление. Преди не бях толкова уверен в това. Брайърли си отиде сърдит. В същото време настроението му ми се стори по-загадъчно, отколкото ми изглежда сега.

На следния ден, като се явих късно в съда, седнах самичък. Разбира се, не забравих за разговора си с Брайърли и следях с поглед и двамата. Поведението на единия ми се струваше мрачно, дръзко, физиономията на другия изразяваше презрителна скука; обаче първото можеше да бъде не по-малко погрешно от второто, а аз знаех, че физиономията на Брайърли лъже: Брайърли не скучаеше — той беше ядосан; следователно и Джим може би съвсем не беше дързък. Това се съгласуваше с моята теория. Смятах, че той е изгубил всяка надежда. И тъкмо тогава очите ни се срещнаха. Погледът, който ми хвърли, можеше да унищожи всяко желание да го заговоря. Приемайки всяка от двете хипотези — че той е нагъл или че е отчаян, — аз чувствувах, че с нищо не мога да му помогна. Беше вторият ден от гледането на делото. Много скоро след тази размяна на погледи между нас разпитът беше отново отложен за следния ден. Белите почнаха да си пробиват път към изхода. Известно време преди това заповядаха на Джим да слезе от подиума и той можа да излезе от залата с първите. Видях широките му рамене и главата му на светлия фон на отворената врата. Докато крачех бавно към изхода, разговаряйки с едного — някакъв непознат човек случайно се обърна към мен, — можех да го виждам от съдебната зала; облакътил се на балюстрадата на верандата, той стоеше с гръб към малкия поток от хора, който се процеждаше по стълбите. Чуваше се шепот от гласове и шумолене на крака.