Сега трябваше да се гледа делото за побоя над някакъв лихвар. Обвиняемият — почтен селянин с права бяла брада — седеше на една рогозка отвън до самата врата; около него клечаха или стояха прави синовете му, зетьовете му, съпругите им — мисля, че едва ли не половината село се бе събрало тук. Някаква стройна, тъмнокожа жена с полугол гръб, с голо черно рамо и тъпка златна халка, прекарана през носа й, изведнъж заговори с остър, писклив глас. Човекът, който вървеше с мен, неволно вдигна очи към нея. В този момент ние вече излизахме през вратата, озовавайки се зад внушителния гръб на Джим.

Не зная тези ли селяни бяха довели със себе си едно жълто куче. Така или иначе, там имаше куче и като всяко туземно куче, то крадешком се провираше между краката на минаващите; моят спътник се препъна в него. Кучето, без да изквичи, отскочи настрана, а непознатият, като леко повиши глас, каза с тих смях:

— Погледнете тази жалка твар!

Потокът от хора тутакси ни раздели. За миг ме притиснаха до стената, а непознатият заслиза по стъпалата и изчезна. Видях как Джим рязко се обърна. Той направи крачка напред и ми прегради пътя. Бяхме сами; Джим ме измери с упорит и решителен поглед. Чувствувах се като човек, когото са спрели в някаква гора. Верандата вече бе опустяла; шумът и движението замряха в залата на съда; там, в сградата, се бе възцарило гробно мълчание и само нейде далеч отвътре се зачу жаловит глас на ориенталец. Кучето, не успяло да се вмъкне през вратата, седна тутакси на задните си лапи и почна да си лови бълхите.

— За мен ли казахте това? — попита Джим съвсем тихо, навеждайки се напред така, сякаш искаше да се нахвърли отгоре ми.

Веднага отговорих:

— Не.

Нещо в звука на спокойния му глас ми подсказа, че трябва да бъда нащрек. Аз го следях зорко. Това много приличаше на среща в гората, само че не трябваше да се предрича изходът, тъй като той не можеше да поиска нито парите, нито живота ми — нищо, което просто бих му дал или бих почнал да браня с чиста съвест.

— Вие отричате — рече той много мрачно, — но аз чух.

— Има някакво недоразумение — възразих, без да разбирам нещо, но не свалях очи от лицето му. Видях как то потъмня като небе пред буря: облаците незабелязано се трупат и тайнствено се сгъстяват в тишината, преди да се разрази стихията.

— Доколкото си спомням, не съм отварял уста във ваше присъствие — заявих аз, което отговаряше на действителността. Глупавото спречкване почваше да ме нервира. Сега разбирам, че в онзи момент ме е заплашвала саморазправа — истинска юмручна саморазправа. Мисля, че смътно чувствувах тази възможност. Не защото Джим сериозно ме заплашваше. Напротив — той беше страшно пасивен, но се бе намръщил и макар да не правеше впечатление на човек с изключителна сила, изглежда, спокойно можеше да събори стена с удара си. Обаче забелязах и един благоприятен признак; Джим като че ли се замисли дълбоко и почна да се колебае; възприех това като принос на моята очевидна искреност в тона и държанието. Стояхме лице срещу лице. В съдебната зала се гледаше делото за нападението и побоя. Долових думите: „Бивол… тояга… в големия си страх…“

— Защо ме гледахте цялата сутрин? — каза след дълга пауза Джим. Той вдигна очи, после отново се втренчи в пода.

— Нима мислите, че всички ще седят с наведени очи, щадейки вашите чувства? — отсякох аз. Не желаех да приема покорно нелепите му нападки. Той отново дигна очи и този път ме погледна право в лицето.

— Не. Така и трябва да бъде — рече Джим, сякаш претегляше истината на това твърдение. — Така и трябва да бъде. Това исках да кажа и аз. Само че — тук той заговори по-бързо — никому няма да позволя да ме оскърбява отвъд стените на съда. С вас имаше някакъв човек. Вие говорехте с него… а, да, зная, всичко това е прекрасно. Говорехте с него, но така, че да ви чуя…

Уверих го, че жестоко се заблуждава. Нямах представа как се е случило това.

— Мислехте, че няма да реагирам на оскърблението — каза той с лека горчивина. Бях толкова заинтересован, че долавях най-малките нюанси на израза, но както преди, нищо не разбирах. Обаче нещо в думите му — или може би просто интонацията на фразата — ме подтикна внезапно да се отнеса към него колкото може по-снизходително. Неочакваното спречкване престана да ме дразни. Той се заблуждаваше, бе станало някакво недоразумение и аз предчувствувах, че по своя характер то беше отвратително и печално. Бях нетърпелив да завърша тази сцена с достойнство, както човек е нетърпелив да прекъсне някакво непредизвикано и гнусно признание. Най-странното от всичко беше, че имайки предвид тези съображения, аз все пак изпитвах някакъв трепет при мисълта за възможното — твърде възможното — срамно сбиване, за което нямаше да се намерят обяснения и което би ме направило смешен.

Не се стремях да се прославя за три дни като човек, получил синина под окото или нещо подобно от помощник-капитана на „Патна“. А той по всяка вероятност не се замисляше над постъпките си и би бил напълно оправдан поне в собствените си очи. Въпреки неговото спокойствие и дори вцепенение, всеки, без да е вълшебник, би забелязал, че той бе извънредно сърдит за нещо. Не отричам, много ми се искаше да го умиротворя на всяка цена, стига да знаех как да постигна това. Но, както лесно можете да си представите, аз не знаех. Това приличаше на мрак без никакъв проблясък на светлина. Стояхме безмълвни един срещу друг. Той изчака около петнадесет секунди, после пристъпи напред, а аз се приготвих да парирам удара, макар да ми се струваше, че нито един мускул не трепна в мен.

— Дори да бяхте едър колкото двама и силен за шестима — заговори Джим много тихо, — пак бих ви казал какво мисля за вас. Вие…

— Стойте! — извиках.

Това го накара да млъкне за миг.

— Преди да кажете какво мислите за мене — бързо продължих аз, — бъдете любезен да ми съобщите какво съм казал или направил.

Последва пауза. Той ме гледаше с негодувание, а аз мъчително напрягах паметта си, но ми пречеше гласът на ориенталеца в съдебната зала, който безстрастно и многословно възразяваше против обвинението в лъжа. После ние заговорихме почти едновременно.

— Веднага ще ви докажа, че грешите по отношение на мен — каза Джим с тон, който предвещаваше развръзката.

— Нямам и най-малка представа за вас — сериозно заявих в същия момент.

Той се мъчеше да ме съкруши с презрителния си поглед.

— Сега, когато виждате, че не се боя, се опитвате да се изплъзнете — рече той. — Е, кой от нас е жалка твар?

Едва сега разбрах.

Джим се вглеждаше в лицето ми, сякаш търсеше местенце, където да стовари юмрука си.

— Никому не ще позволя… — забъбри той заплашително.

Да, действително, това беше страшно недоразумение; той се бе издал напълно. Не мога да ви предам как бях потресен. Изглежда, не успях да скрия чувствата си, тъй като изражението на лицето му леко се измени.

— Боже мой! — избъбрих. — Не мислите ли, че…

— Но съм уверен, че не ми се е сторило — настояваше той и за първи път от началото на тази печална сцена повиши глас. После с нотка на презрение добави: — Значи, не сте били вие? Отлично, ще открия тогава онзи, другия.

— Не ставайте глупав — извиках в отчаянието си, — това съвсем не беше обида.

— Аз чух — повтори Джим с непоколебимо и мрачно упорство.

Може би ще се намерят хора, на които ще се сторя смешно такова упорство. Но аз не се смеех. О, не! Никога не бях срещал човек, който да се издаде така безжалостно, поддавайки се на една напълно естествена подбуда. Една-единствена дума го лиши от неговата сдържаност — от оная сдържаност, която за приличието на нашето вътрешно „аз“ е по-необходима от дрехата за нашето тяло.

— Не ставайте глупав — повторих.

— Но вие не отричате, че онзи, другият, е казал това? — изрече той ясно и ме гледаше в лицето, без да мигне.

— Не, не отричам — отвърнах, издържайки неговия поглед.

Накрая Джим наведе очи и погледна там, където му сочех с пръст. Отначало като че ли не разбра, после се вцепени, след това на лицето му се изписа изумление и уплаха, сякаш кучето беше чудовище, а той за пръв път виждаше куче.