Веднага щом почна да ходи без бастун, Джим слезе в града да разбере дали има възможност да се върне в родината си. В момента нямаше благоприятен случай и докато чакаше, той неусетно се събра в пристанището с хора от своята професия. Те бяха от два типа. Едни от тях — съвсем малко на брой, затова в пристанището ги виждаха рядко — живееха тайнствен живот; бяха хора с неугасима енергия, темперамент на пирати и очи на мечтатели. Сякаш блуждаеха в лабиринт от безумни планове, надежди, опасности, начинания, далеч от цивилизацията, сред неизвестните кътчета на морето; в тяхното фантастично съществуване смъртта изглеждаше единственото събитие, извършено разумно. Повечето обаче бяха хора, които, попаднали тук случайно като самия Джим, се зачислиха в състава на местните кораби. Сега те гледаха с ужас на службата в родината, където дисциплината беше по-строга, дългът — свещен, а плавателните съдове — обречени на бури. Свикнаха с вечния покой на източното небе и море. Обикнаха кратките рейсове, удобните шезлонги на палубата, многобройния туземен екипаж и предимството да бъдеш бял. Потреперваха при мисълта за тежка работа и разчитайки на сляпата случайност, живееха безгрижно, очакваха ту уволнение, ту ново назначение и служеха на китайци, араби, мелези… Бяха готови да служат и на самия дявол, ако той им дадеше такава възможност. Говореха непрестанно за успехи, дължащи се на добър шанс: как някой си получил командуването на кораб, който плавал край бреговете на Китай — лека работа; как друг се сдобил с прекрасна служба някъде в Япония, а трети преуспявал в сиамския флот; и във всичко, което говореха — във всичките им постъпки, възгледи, навици, — можеше да се открие размекната мечтателност, признак на гниене, решението да се измине жизненият път в спокойствие и сигурност.

Отначало тази тълпа от бъбриви моряци се стори на Джим по-безплътна от сянка. Но накрая той започна да намира очарование в тях, в това, че те преуспяваха, като се сблъскваха с толкова малко опасности и труд. И презрението лека-полека се заменяше с друго чувство. Отказал се внезапно от мисълта да се върне в родината, той постъпи като старши помощник-капитан на „Патна“.

„Патна“ беше местен параход, много стар, тъничък като хрътка и прояден от ръждата повече от която и да било негодна за употреба водна цистерна. Собственикът й беше китаец, фрахтовачът8 — арабин, а капитанът — немец, ренегат от Нов Южен Уелс9, който пред хората непрестанно проклинаше своята родина, но — очевидно подражавайки на прусашката политика на Бисмарк — тормозеше всички, от които не се боеше, и се разхождаше със свиреп вид, а освен това имаше червени мустаци и зачервен нос. След като „Патна“ бе боядисана отвън и белосана отвътре, на борда й качиха около осемстотин поклонници. Тя си димеше до дървения кей.

По трите стълби в три потока те се качиха на борда, подтиквани от вярата и надеждата за рая, качиха се, тропайки и шляпайки с босите си крака, без да си разменят нито дума, без да поглеждат назад; като се отделиха от притесняващите ги парапети, те се разляха по цялата палуба, насочиха се към носа и кърмата, препълниха зеещите люкове, запълниха всички кътчета на кораба като вода, която пълни цистерна, която прониква във вдлъбнатини и пукнатини и безшумно се издига към отвора на съда. Осемстотин мъже и жени — всеки със своите надежди, вяра, привързаност, спомени, — дошли тук от север и юг, от далечните кътчета на Изтока. Те бяха вървели по пътечки из джунглите, слизали по течението на реките, плавали, с прау10 по плитчините, пътували с малки кану от остров на остров, търпели тежки лишения, видели непознати места, изпитали непознат дотогава страх, водени от едно-единствено желание. Те бяха дошли от самотни къщурки сред горския пущинак, от многолюдни кампонги11, от крайморски села. Призовани от общата идея, те бяха напуснали своите гори, своите поляни, своите закрилници вождове, своите богатства, своята нищета, местата, свързани с тяхната младост, и гробовете на своите бащи. Бяха дошли, покрити с прах и пот, измърсени, в дрипи — силни мъже начело на своите семейства; слаби старци, които се блъскаха напред, без да се надяват, че ще се завърнат; юноши с безстрашни очи, които с любопитство се озъртаха наоколо; свенливи момичета със сплъстени дълги коси; плахи жени, загърнати с покривала и притискащи към гърдите си бебета, повити в краищата на мръсните им забрадки — спящи бебета, несъзнателни поклонници на една сурова вяра.

— Погледнете тези животни — каза капитанът немец на новия си помощник.

Един арабин — вождът на тези благочестиви странници — дойде последен. Той се качи бавно — хубав и внушителен с белите си одежди и големия тюрбан. Зад него вървяха един след друг неговите слуги, натоварени с багажа му. „Патна“ се отдели от пристана.

Тя се насочи между две малки островчета и косо пресече мястото, където стояха закотвените платноходи, описа полукръг в сянката на един хълм и приближи редицата покрити с пяна рифове. Арабинът, застанал прав на кърмата, четеше на глас молитвата за пътуващите по море. Той призоваваше милостта на всевишния за това пътешествие, молеше да бъдат благословени трудът на хората и тайните стремления на техните сърца; привечер параходът запори спокойните води на пролива, а далече зад кърмата му един фар с винтови пилоти, построен от недоверчивите върху предателската плитчина, смигаше на „Патна“ с огненото си око, като че се надсмиваше над благочестивите поклонници.

„Патна“ излезе от пролива, пресече залива и продължи пътя си сред теснината „Един градус“. Тя вървеше към Червено море под ясно небе, под небе, палещо и безоблачно, обгърнато от слънчево сияние, което убива всяка мисъл, потиска сърцето, изсушава всяка енергия и сила. А под зловещия блясък на това небе морето, синьо и дълбоко, оставаше неподвижно, дори една-единствена гънка не бърчеше неговата повърхност — море гъсто, застинало, мъртво. „Патна“ с леко съскане мина по тази лъчезарна и гладка равнина, разстла по небето черна лента дим, остави зад себе си върху водата бяла лента пяна, която веднага изчезна като призрачна следа, начертана върху безжизненото море от призрачен кораб.

Всяка сутрин слънцето, сякаш следвайки неотстъпно в пътя си по небесния свод придвижването на поклонниците, се появяваше мълчаливо, като плисваше светлина винаги на едно и също разстояние зад кърмата на кораба, достигаше го по пладне, изливаше сгъстения огън на своите лъчи върху благочестивите стремежи на пътниците, сетне изпреварваше кораба и почваше да се спуска към запад, след което тайнствено потъваше в морето — всяка вечер на едно и също разстояние от носа на „Патна“. Петимата бели на борда живееха в средната част на кораба, изолирани от човешкия товар. Тентата като бял покрив се разстилаше над палубата от носа до кърмата и само слабото бръмчене — тих шепот на тъжни гласове — издаваше присъствието на тълпата хора сред ослепителната гладкост на океана. Така минаваха дните — тихи, горещи, тежки — и изчезваха един след друг във вечността, сякаш пропадаха в бездна, постоянно зееща в килватера12 на кораба; а „Патна“, самичка под облачето дим, упорито вървеше напред, черна и димяща сред лъчезарната необятност, и сякаш бе обгърната от пламък, който безжалостно я ближеше от небето.

Нощите се спускаха над нея като благодат.

Чудна тишина цареше в света и звездите сякаш изпращаха на земята заедно с ясните си лъчи уверение за вечна безопасност. Рогът на новата луна, който блестеше ниско на запад, приличаше на тънка стружка, откъснала се от кюлче злато, а Арабско море, гладко и като че ли студено, подобно на ледена повърхност, се простираше до тъмния хоризонт. Винтът се въртеше безспир, сякаш ударите му бяха част от движението на някаква безкрайна вселена; а от двете страни на „Патна“ две дълбоки гънки вода, постоянни и мрачни, се бяха проточили по блестящата гладка повърхност; между тези прави, раздалечаващи се гребени имаше няколко къдрици пяна, която кипеше с тихо съскане, няколко вълнички, бръчки и къдри, които, останали зад кърмата, още миг раздвижваха повърхността на морето, след това с мек плясък се укротяваха сред тишината на водата и небето, а черното петно — движещият се кораб — както преди си оставаше в самия център на тишината.