Джим, който стоеше на мостика, бе проникнат от голяма увереност в безкрайната сигурност и спокойствие, отпечатани на безмълвния лик на природата, както любовта се отпечатва на кроткото и нежно лице на майката. Под тентата, поверили се на мъдростта на белите хора и на тяхното мъжество, осланяйки се на могъществото на тяхното неверие и на желязната черупка на огнения им кораб, поклонниците на строгата вяра спяха върху рогозки, одеяла, на голите дъски, на всички палуби, във всички тъмни кътчета. Спяха, загърнати в цветни платове, омотани в мръсни дрипи, а главите им лежаха върху малките вързопи, лицата им бяха закрити от подгънатите им ръце: спяха мъжете, жените, децата; старите — редом с младите, немощните — заедно със силните, всички равни пред съня, брата на смъртта.
Струя въздух, идваща откъм носа от бързото движение на кораба, минаваше през дългото тъмно пространство между високите фалшборди13, носеше се над редиците проснати тела; мъждиво светеха кръглите лампи, окачени под надлъжните греди на тентата, и в мътните кръгове светлина, хвърлена надолу и леко трепереща от непрестанната вибрация на кораба, се виждаха вдигнати нагоре брадички, затворени клепачи, тъмна ръка със сребърни пръстени, слаб крак под окъсана завивка, глава, отметната назад, босо стъпало, шия, разголена и изпъната, сякаш подложила се на някой нож. Заможните хора бяха направили за семействата си кътчета, оградени с тежки сандъци и прашни рогозки; бедните лежаха един до друг, а всичкото си имущество, завързано в дрипа, бяха пъхнали под главите си; самотните старци спяха върху своите килимчета за молитва със свити колене и вдигнати нагоре лакти, закрили с ръце ушите си; някакъв баща, сгушил глава в рамене и забил чело в коленете си, упорито дремеше до едно рошаво момче, което спеше по гръб, властно изпънало ръка; една жена, завита с бял чаршаф от глава до пети като покойница, държеше във всяка от ръцете си по едно голо детенце; имуществото на арабина, натрупано на кърмата, се издигаше като тежка могила с начупени очертания, а лампата, която висеше отгоре, смътно осветяваше грамадата натрупани вещи: тумбести медни гърнета, пръчка от шезлонг за опора на краката, остриета на копия, права ножница на стар меч, опряна в грамада възглавници, чучур на ламаринен кафеник. Патентованият лаг на хакборда14 периодично издаваше отделни звънтящи удари, отбелязвайки всяка миля, измината от поклонниците. От време на време от телата на спящите се откъсваше слаба и сдържана въздишка — издихание на неспокойния сън; от недрата на кораба внезапно се изтръгваше кратък металически звук, чуваше се как грубо стърже лопата, шумно се хлопаше капакът на пещта, сякаш хората, които се занимаваха с тайнствените неща там долу, бяха изпълнени с бесен гняв; стройният висок корпус на парахода равномерно се движеше напред, неподвижно бяха застинали голите мачти, а косът упорито режеше великия покой на водите, които спяха под недостъпния лазур на небето.
Джим ходеше назад-напред и в необятното мълчание крачките отекваха силно в ушите му, сякаш зрящите звезди им отговаряха с ехо. Очите му, блуждаейки по линията на хоризонта, жадно се вглеждаха в недостигаемото и не виждаха сянката на предстоящото събитие. Единствена в морето беше сянката на черния дим — тежко изхвърлян от комина, огромен вимпел, краят на който се губеше някъде нагоре. Двама малайци, мълчаливи и почти неподвижни, застанали от двете страни на кормилото, управляваха кораба; обкованият с мед край на колелото проблясваше в овалното петно светлина, която струеше от компасната будка. От време на време ръката с черни пръсти, която ту пускаше, ту отново стисваше въртящите се спици, се показваше в светлото петно; брънките на кормилните вериги тежко скриптяха в жлебовете на кормилното перо. Джим поглеждаше компаса, оглеждаше бягащия хоризонт, протягаше се така, че костите му изпукваха, а тялото му се извиваше бавно, обзето от чувство за собственото си благополучие; пълното спокойствие сякаш му бе придало мъжество и той нехаеше за това, какво би му се случило до края на неговите дни. Час по час лениво поглеждаше картата, закрепена с четири кабарчета за ниската трикрака маса, която стоеше недалеч от кормилото. На светлината на фенера с увеличително стъкло, завързак за един пилерс15, листът хартия, който изобразяваше дълбочините на морето, леко сияеше; той беше също тъй гладък и равен, както блестящата повърхност на водата. Върху картата лежеше двойна линия за чертане на успоредни прави и един пергел; положението на кораба по обед беше отбелязано с малко черно кръстче, а правата линия до Перим16, прекарана с молив, обозначаваше курса на кораба — пътя на душите към святото място, към обещаното спасение, към вечния живот; моливът, докосвайки с острието си брега на Сомалия, лежеше кръгъл и неподвижен като гола мачта, доплавала в някакъв защитен от вятъра док.
„Колко гладко се движи корабът“ — помисли си удивен Джим, възприемайки с някаква благодарност великия покой на морето и небето. В такива минути той се отдаваше на мисли за доблестни подвизи; младежът обичаше тези мечти и мнимия успех на своите въображаеми подвизи. Те бяха най-хубавото в живота, неговата тайна истина, неговата скрита реалност. В тези мечти имаше великолепна мъжественост, очарование на неуловимото, те минаваха пред него като героична процесия, увличаха душата му и я опияняваха с божествено питие — безграничната вяра в себе си. Сякаш нямаше нищо, на което той не би могъл да устои. Тази мисъл така му хареса, че той се усмихна, загледан безгрижно напред; като погледна случайно назад, Джим видя бялата права ивица на килватера, прекарана по морето от кила на кораба — също тъй права, както черната линия, нанесена на картата с молива.
Кофите за пепел се удряха във вентилаторите на пещта и този металически звук му напомни, че наближава краят на неговата вахта! Той въздъхна с удоволствие, но в същото време изпита съжаление, че трябва да се раздели с това невъзмутимо спокойствие, което поощрява дръзкия полет на мислите му. Беше и малко сънен, усещаше приятна умора по цялото си тяло, като че ли всичката му кръв се бе превърнала в топло мляко. Капитанът безшумно се бе качил на мостика; пижамата му беше широко разтворена и разкриваше голите му гърди. Той още не беше се разсънил съвсем; лицето му бе червено, лявото око — полузатворено, дясното, мътно, бе глупаво втренчено; навел голямата си глава над картата, той сънено се чешеше по ребрата. Имаше нещо неприлично във вида на това голо тяло. Гърдите му, меки и силни, лъщяха, сякаш в съня си бе излял през порите всичката си мазнина. Той направи някаква професионална забележка с пресипнал и безжизнен глас, подобен на стържене на трион малко преди да пререже някаква дъска; гънката на двойната му брадичка висеше като торба, окачена под челюстта; Джим потрепна и отговори много почтително; но отвратителната месеста фигура, сякаш съзряна от него за пръв път в миг на просветление, завинаги се запечата в паметта му като въплъщение на всичко порочно и подло, което се таи в света, обичан от нас; то се таи в нашите сърца, на които поверяваме спасението си; в хората, които ни заобикалят; в картините, които се разкриват пред очите ни; в звуците, които достигат до слуха ни; във въздуха, който изпълва белите ни дробове.
Тънката златна стружка на луната, като се спускаше бавно, потъна в потъмнелите води и вечността сякаш се приближи до земята; по-ярко заблестяха звездите, по-силно стана сиянието на полупрозрачния купол, надвиснал над плоския диск на тъмното море. Корабът се плъзгаше така гладко, че не се усещаше никакво движение напред, сякаш „Патна“ беше гъсто населена планета, носеща се през тъмните пространства на ефира сред рой слънца, в страховити и спокойни пустини, които очакват диханието на нови творения.
