— Малко е да се каже горещо там, долу — отекна нечий глас.

Без да се обръща, Джим се усмихна. Капитанът стоеше невъзмутим, обърнал към него широкия си гръб; този ренегат имаше навика да се прави, че отначало не забелязва вашето присъствие, а после, като разтвори широко очи към вас, да избухне с пяна на устата, с поток от обиди, бликащи като от някаква клоака. Сега той само мрачно измърмори нещо; вторият механик, застанал до стълбата на мостика, изтриваше влажните си длани с един нечист парцал и продължи да се оплаква без каквото и да е смущение. На моряците им е добре тук, горе, и той би искал да знае каква е ползата от тях. Бедните механици трябва да водят кораба, а те прекрасно биха се справили и с всичко останало; ей богу, те…

— Млъкнете! — флегматично избоботи немецът.

— О, да! Млъкнете! А ако има нещо не в ред, веднага ще дотичате при нас, нали? — продължаваше онзи. Той вече наполовина се е изпекъл там, долу. Във всеки случай сега на него му е все едно, колкото и грехове да е натрупал: през последните три дни е получил прекрасна представа за онова място, където отиват след смъртта си лошите хора… ей богу, наистина е получил… И не само това — оглушал е от адския шум долу. Проклетата гнила развалина гърми и трещи като стар палубен скрипец, дори още по-силно; за какво рискува живота си той дни и нощи сред цялата тази развалина, сякаш е в гробище за кораби, никак не му е ясно! Изглежда, си е лекомислен от рождение. Той…

— Къде се напихте? — попита немецът; той беше побеснял, но стоеше неподвижно, осветен от лампата на компасната будка, подобен на груба статуя на човек, направена от буца мазнина. Джим както преди се усмихваше, загледан в отстъпващия хоризонт; изпълнен с благородни стремежи, той се опиваше от съзнанието за своето превъзходство.

— Напил съм се! — презрително повтори механикът; той се държеше с две ръце за перилата — призрачна фигура с подкосяващи се крака. — Нали вие не сте го платили, капитане. Достатъчно сте стиснат, ей богу. По-скоро ще уморите добрия човек, отколкото да го почерпите с капчица шнапс. Ето какво вие, немците, наричате икономия. На триците скъп, на брашното евтин…

Той се бе разчувствувал. Към десет часа старшият механик му бе дал една чашка… всичко на всичко една, ей богу — добро старче; но сега не можеш мръдна стария мошеник от леглото — с петтонен кран не би успял да го вдигнеш. Не! Поне тази вечер това е невъзможно. Той спи сладко като бебче, а под възглавницата му има бутилка първокласно бренди. От устата на капитана на „Патна“ се изтръгна дрезгава ругатня и думата „Schwein“17 запърха като капризно перце, подхванато от лек ветрец. Той и старшият механик се познаваха от много години — заедно служиха при един весел, хитър стар китаец, който носеше очила с рогови рамки и слагаше червени копринени лентички в почтената си плитка от бели коси. В базата на „Патна“ хората имаха мнението, че тези двамата — капитанът и механикът — са си лика-прилика по безогледните злоупотреби. Външно те никак не си приличаха: единият с мътни очи, злобен и месест, другият — слаб, мършав, с дълга и костелива глава като главата на стара кранта, с хлътнали бузи и стъклен поглед в хлътналите очи. Старшият механик се бе озовал на брега някъде на Изток — в Кантон, Шанхай или може би в Йокохама; той сам може би не помнеше къде точно е станало корабокрушението и от какво е било предизвикано то. Преди около двадесет години от състрадание към неговата младост го бяха изхвърлили безшумно от кораба, на който служеше, а би могло да му се случи и нещо много по-лошо, така че, като си спомняше за тази случка, той не изпитваше ни сянка от съжаление. После в източните морета почна да се развива парното плаване, а тъй като хората с неговата професия първоначално бяха малко, донякъде му потръгна. На всички новопристигнали той бързаше да съобщи с тъжен шепот, че е опитен човек. Когато се движеше, сякаш в дрехите му се клатушкаше скелет. Походката му напомняше човек, който броди безцелно, и той наистина бродеше около остъкления люк на машинното отделение, пушеше без охота, натъпкваше с тютюн медната чашка на лулата си от черешово дърво, шийката на която бе дълга цели четири стъпки, и се държеше глупаво-важно като някой мислител, който развива философска система от мъглявите проблясъци на истината. Той обикновено бе скъперник и пазеше личния си запас от спирт, но в тази нощ се бе отказал от своите принципи; за разлика от него вторият механик — младежът от Уепинг — имаше слаба глава: неочакваната почерпка със силната напитка го направи много весел, дързък и бъбрив.

Немецът от Нов Южен Уелс беснееше; той пухтеше като ауспухова тръба, а Джим, леко заинтригуван от това зрелище, с нетърпение чакаше кога ще може да слезе долу: последните десет минути на вахтата бяха досадни като пушка, която прави засечка. За тези хора нямаше място в света на героичните приключения, въпреки че те всъщност не бяха лоши момчета. Дори самият капитан… Но сега Джим изпита отвращение при вида на тази пъхтяща грамада от плът, която изпускаше бълбукащо мърморене — тъмен поток от мръсни ругатни; приятната умора обаче му пречеше да изпита активна неприязън към когото и да било. Не му беше до тези хора; той работеше рамо до рамо с тях, но те не можеха да го докоснат; дишаше с тях един и същ въздух, но беше друг човек… Дали ще се нахвърли капитанът върху механика?… Животът беше лек, а Джим беше твърде уверен в себе си — твърде уверен, за да… Чертата, която отделяше неговите размишления от сънливостта, стана по-тънка от паяжинна нишка.

Вторият механик незабелязано преминаваше към разсъждения за своите финанси и за своето мъжество.

— Кой е пиян? Аз? А, не, капитане! Работата не е в това. Би трябвало вече да знаете, че нашият старши не е особено щедър и дори врабец не би си позволил да напие, ей богу! Алкохолът никога не ми е действувал; още не са измислили такова питие, от което да се напия. Готов съм да пия с вас едновременно — вие пийте уиски, а аз — течен огън, ей богу, ще остана свеж като краставичка. Ако допуснех, че съм пиян, щях да се хвърля в морето — щях да свърша със себе си, ей богу! Щях да свърша! Още същата минута! А от мостика няма да се махна. Къде другаде ще подишам чист въздух в нощ като тази? Долу на палубата при оная сган? Дума да не става! И за какво да се страхувам от вас?

Немецът издигна тежките си юмруци към небето и ги разтърси, без да каже дума.

— Аз не зная какво е страх — продължаваше механикът с искрена убеденост. — Не се боя от прекрасната работа на това гнило корито. Щастие е за вас, че съществуват на света такива хора, които не треперят за своя живот… иначе какво бихте правили без нас — вие и тази вехта черупка с обшивка от амбалажна хартия… ей богу, амбалажна хартия! Добре ви е на вас, вие и от нея изкарвате доста пари — а какво да кажа за себе си? Колко получавам аз? Някакви нищожни сто и петдесет долара на месец! Нищо повече. Питам ви почтително — почтително, забележете това! — кой няма да зареже такава проклета работа? Пък е и опасна, ей богу! Но аз — аз съм един от онези смелчаци, които…

Той пусна перилата и размаха ръце, сякаш искаше нагледно да покаже мъжеството си; тънкият му глас пискливо ехтеше над морето; повдигна се на пръсти, за да подчертае по-силно фразата, и изведнъж падна по очи, сякаш някой го бе ударил изотзад с тояга. Като падаше, той извика: „Проклятие!“ След този вопъл настъпи за миг мълчание. Джим и капитанът едновременно залитнаха напред, но се задържаха на крака и като се почувствуваха отново устойчиви, с изумление погледнаха спокойната гладкост на морето. После погледнаха нагоре, към звездите.

Какво се бе случило? Машините си бумтяха глухо както преди. Да не би пък земята да бе спряла своето въртене? Те нищо не разбираха; и внезапно спокойното море, безоблачното небе им се сториха страховито несигурни в своята неподвижност, сякаш и морето, и небето се крепяха на самия край на пропаст. Механикът стана, изправи се в цял ръст и отново рухна на пода като някаква безформена купчина. Тази купчина заговори с глух, обиден глас: