Заповядах незабавно да ми приготвят гичката83, но гребците на Джим, убедени, че животът им виси на косъм, докато в лодката седи този побъркан човек, се носеха с невероятна бързина; не успях да измина и половината разстояние между двата кораба, когато Джим вече се прехвърляше през парапета и вдигаха сандъка му на борда. Всички платна на бригантината бяха разхлабени, най-долното платно на гротмачтата бе поставено и брашпилът затрака; когато стъпих на палубата, капитанът — пъргав, дребен мелез на около четиридесет години, със син фланелен костюм, с кръгло лице с цвета на лимонена кора, с живи очи и редки черни мустачки, които висяха от двете страни на дебелите му тъмни устни — тръгна към мен с усмивка. Въпреки самодоволния си и весел вид той се оказа човек, измъчен от много грижи. Когато Джим за миг слезе долу, капитанът каза в отговор на някаква моя забележка:

— О, да! Патусан!

Той щял да закара джентълмена до устието на реката, но „в никакъв случай няма да тръгне нагоре“. Силните му английски фрази, изглежда, бяха взети от някакъв речник, съставен от луд човек. Дори самият мистър Щайн да пожелаел той да тръгне нагоре по реката, капитанът щял „най-почтително“ да откаже (вероятно той искаше да каже „вежливо“, а впрочем дявол го знае какво всъщност искаше да каже!), „имайки предвид безопасността на имуществото“. В случай че откажат да приемат възражението му, щял да подаде молба за оставка. Преди година бил там за последен път и макар мистър Корнелиус „с много дарове да печелел милостта“ на раджа Аланг и на „коренното население“ в условията, който за търговията били „като пелин в устата“, на връщане по реката корабът бил непрекъснато обстрелван откъм горите от „безотговорни групи“; а матросите, за да спасят кожата си, побързали да се изпокрият в по-сигурните кътчета на кораба и бригантината едва не се натъкнала на плитчина, където „я заплашвала гибел, неподлежаща на описание“.

Злобата, пробудила се при този спомен, и гордостта, с която капитанът слушаше плавната си реч, сякаш се бореха за надмощие на широкото му, простовато лице. Той ту се мръщеше, ту се усмихваше и с удоволствие следеше какво впечатление оставя върху мен неговата бъбривост. Тъмни бръчки бързо накъдриха гладката повърхност на морето и бригантината с вдигнат формарсел84 и поставена напреко гротрея85 сякаш недоумяващо бе застинала сред набразденото море.

После капитанът, скърцайки със зъби, ми довери, че раджата бил „смешна хиена“ (не зная защо му бе дошла в главата думата „хиена“), а понякога пък бил „много по-хитър от крокодил“. Като гледаше с крайчеца на окото екипажа, който работеше на носа, той даде воля на красноречието си и сравни Патусан с „клетка на зверове, разярени от дълго неразкаяние“. (Вероятно искаше да каже „безнаказаност“.)

Капитанът не възнамерявал (това той изрече твърде високо) „умишлено да се подлага на ограбване“. Проточените викове на хората, които почваха да изтеглят котвата, стихнаха и той понижи глас.

— Стига ми вече този Патусан! — енергично заключи той.

Както по-късно научих, капитанът веднъж бил толкова непредпазлив, че го завързали с ротангово въже86 през врата за един стълб, забит в средата на кална яма пред дома на раджата. В такова неприятно положение той прекарал по-голямата част от деня и цялата нощ, но има основание да се предполага, че просто са искали да се пошегуват с него. Известно време капитанът размишлява за този страшен спомен, а после свадливо се отнесе към един матрос, който отиваше към кормилното колело. Като се обърна отново към мене, капитанът заговори разумно, безстрастно. Ще откара джентълмена до устието на реката край Бату Кринг (град Патусан — забеляза той — се намира на разстояние трийсет мили навътре в страната). Според него — продължи той с вял, безразличен тон, който смени предишната му бъбривост — джентълменът в дадения момент вече е „подобен на труп“.

— Какво? Какво говорите? — побързах да попитам аз.

Капитанът прие страшен вид и безупречно показа как нанасят удар с нож в гърба.

— Все едно, че е умрял — поясни той с непоносимо самодоволство, зарадван от своята прозорливост. Зад гърба му видях Джим, който мълчаливо ми се усмихна и вдигна ръка, възпирайки напиращото да се откъсне от устните ми възклицание.

После, докато мелезът важно крещеше разпорежданията си, докато реите се извиваха със скърцане и се вдигаше тежката верига, Джим и аз, останали сами към подветрената страна на грота, си стиснахме ръка и набърже разменихме прощални думи. В сърцето ми вече нямаше онова смътно недоволство, което съществуваше заедно с интереса към съдбата на момъка. Нелепият брътвеж на мелеза сякаш подсили опасностите в пътя на Джим повече, отколкото грижливите предупреждения на Щайн да се пази. Този път онази официалност, която съществуваше винаги в нашите разговори, бе изчезнала; предполагам, че нарекох Джим „мило момче“, а той, изразявайки своята благодарност, ме нарече „стари приятелю“, сякаш рискът, на който се подлагаше, изравняваше нашата възраст и чувства. Това беше миг на искрена и дълбока близост — неочаквана и мимолетна като проблясък на някаква вечна, спасителна истина. Джим се мъчеше да ме успокои, като че беше по-зрелият от двама ни.

— Добре, добре — припряно и с чувство говореше той. — Обещавам да бъда предпазлив. Да, няма да рискувам. Никакъв риск. Разбира се, не. Искам да стигна дотам. Не се безпокойте. Господи! Чувствувам се така, като че нищо не би могло да ме уязви. Как! Та нали в думата „върви!“ има голяма сполука. Няма да проваля такъв прекрасен случай…

Прекрасен случай! Да, случаят беше наистина прекрасен, но нали самите хора създават случаите — как тогава можех да бъда сигурен? Самият Джим каза това; дори аз… дори аз помнех, че неговото… неговото нещастие говори против него. Това беше истина. И най-добре от всичко за него беше да замине.

Моята гичка попадна в килватера на бригантината и аз ясно виждах Джим; той стоеше на кърмата в лъчите на клонящото към залез-слънце и размахваше високо над главата си фуражката. Чух неясен вик:

— Вие… пак… ще получите вест… за мене!

„За мене“ или „по мене“. Блясъкът на морето под краката му заслепяваше очите ми и аз не можех да го виждам добре. Винаги бях обречен да го виждам неясно, но, уверявам ви, нито един човек не можеше да бъде по-малко „подобен на труп“, както се бе изразил онзи грачещ гарван — капитанът мелез. Виждах дребното лице на мелеза, което по форма и цвят приличаше на зряла тиква; то се подаваше под лакътя на Джим. Мелезът също дигна ръка, сякаш се готвеше да нанесе удар. Absit omen!87

Брегът на Патусан (видях го близо две години по-късно) е прав и мрачен и е обърнат към мъглявия океан. Червени пътеки, подобни на водопади от ръжда, се спускат под тъмнозелените листа на храстите и пълзящите растения, които обличат ниските скали. Блатисти равнини се простират край устията на реките, а отвъд необятните гори се възправят назъбени сини върхове. Недалеч от брега има верига острови — тъмни, подобни на трохи сред морето, те рязко се открояват въз вечната омара като отломки от стена, пробита от вълните.

Край Бату Кринг — един от ръкавите на устието — се намира рибарско село. Реката, затворена толкова дълго, беше по онова време открита за плаване и малката шхуна на Щайн, с която пристигнах, в продължение на тридесет и шест часа вървя срещу течението, без да бъде подложена на обстрел от страна на „безотговорни групи“. Такива обстрели бяха вече отминали в историята, ако можеше да се вярва на възрастния старейшина от рибарското село, който се качи за лоцман на шхуната. Той говори с мен (втория бял човек, когото виждаше през живота си) доверчиво и предимно за първия видян от него бял. Наричаше го туан Джим и тонът му ми направи впечатление на странно съчетание на фамилиарност и благоговение. Те — жителите на това село — били под особеното покровителство на този господар; което говори за факта, че Джим не можеше да таи в гърдите си мъст. Старецът ме уверяваше, че ще чуя за Джим, и думите му се сбъднаха. Да, аз чух за него. Бе се появила вече мълвата, че приливът почнал два часа по-рано, сякаш за да му помогне да заплава срещу течението на реката. Бъбривият старец сам управлявал кануто и се учудил на такова феноменално явление. Освен това всичката слава принадлежала на неговото семейство. Гребели синът и зет му, ала те били неопитни младежи и не забелязвали бързия ход на кануто, докато старецът не им посочил този изумителен факт.