Пристигането на Джим в рибарското село било истинска благодат; но за тях, както и за много от нас, благодатта се предхожда от ужаси. Толкова поколения се бяха сменили от времето, когато последният бял човек бе минал по реката, че самата традиция бе вече забравена. Появата на това същество, което паднало от небето при тях и искало неумолимо да го отведат в Патусан, предизвикало тревога; неговата настойчивост плашела; щедростта му изглеждала повече от подозрителна. Такова нещо било съвсем непознато за тях. Какво ще каже раджата? Как ще се разправи той с тях? Голяма част от нощта преминала в дълго съвещание, но непосредственият риск да си навлекат гнева на този странен човек бил толкова голям, че най-сетне приготвили една разнебитена лодка-еднодръвка. Жените скръбно запишели, когато лодката се отделила от брега. Безстрашната стара вещица проклела непознатия.
Той седял, както вече ви казах, на своя тенекиен сандък, държейки на коленете си празния револвер. Седял нащрек — такова напрежение изморява повече от всичко — и пристигнал така в страната, където му било съдено да се прослави с подвизите си от сините върхове до бялата лента на прибоя край брега. След първия завой на реката Джим изгубил от очите си морето с неговите неуморни вълни, които вечно се издигат, хлътват и изчезват, за да се издигнат отново — вечен символ на борещото се човечество. Пред себе си той видял неподвижните гори, пуснали корени дълбоко в земята, стремящи се към слънчевата светлина, вечни сред тъмното могъщество на своите традиции, като самия живот. А неговият благоприятен случай, загърнат с покривало, седял до него като източна невеста, която чака ръката на господаря да й смъкне булото. Той също бил наследник на тъмната и могъща традиция!
Обаче Джим ми каза, че никога дотогава не се е чувствувал така потиснат и изморен, както в това кану. Не смеел да мръдне и само лекичко протягал ръка, за да достигне черупката от кокосов орех, която плавала в краката му, и с най-голяма предпазливост поизгребвал водата. Тогава разбрал колко твърда седалка е капакът на тенекиения сандък. Джим имаше желязно здраве, но няколко пъти през това пътуване усетил да му се завива свят и от време на време в промеждутъците на замайващите тръпки смътно си мислел какви ли мехури ще има на гърба си от палещото слънце. За да се развлече, Джим почнал да гледа напред към някакъв кален предмет, който лежал на края на водата, и се мъчел да отгатне дали е дънер или алигатор. Но скоро зарязал това развлечение. Нищо забавно нямало в него: предметът винаги се оказвал алигатор. Един от тях цопнал в реката и едва не преобърнал кануто. След миг Джим забравил и тази случка. Затова пък след дълъг, отегчителен път той бил много благодарен на едно стадо маймуни, които се спуснали до самия бряг и изпратили лодката с ядовити крясъци. Ето по какъв път вървял Джим към величието — истинското величие, което някога е достигал един човек. Той жадувал за залеза на слънцето, а в същото време тримата гребци се готвели да изпълнят замисления план — да го предадат на раджата.
— Трябва да съм се побъркал от умора или съм позадрямал — каза Джим. Но първото нещо, което забелязал било, че кануто се приближава към брега. Тогава веднага разбрал, че горите останали назад; в далечината напред се виждали смътно първите къщи, а вляво — някаква ограда; неговите гребци скочили едновременно на едно ниско място на брега. Той инстинктивно скочил след тях. Отначало помислил, че те бягат поради някаква странна прищявка, но след това чул възбудени викове, разтворила се една врата и цяла тълпа тръгнала насреща му. В същото време лодка с въоръжени хора изникнала в реката и се изравнила с неговото празно кану, като му отрязала по този начин пътя за отстъпление.
— Бях, знаете ли, твърде изумен, за да остана хладнокръвен, и ако револверът ми беше зареден, щях да застрелям някого — може би двама-трима души, и тогава щеше да настъпи моят край. Но той не беше зареден…
— Е, може би е трябвало все пак да застреляте някого.
— Невъзможно бе да се сражавам срещу цялото население, а пък не исках да вървя към тях така, като че се боя за живота си — каза Джим и в очите му блесна мрачно упорство.
Премълчах факта, че на тях им е било неизвестно дали е зареден револверът или не.
— Както и да е, но револверът не беше зареден — повтори той добродушно. — Спрях се и ги попитах каква е работата. Те бяха като онемели. Видях как няколко души отнасяха моя сандък. Дългокракият стар негодник Касим — утре ще ви го покажа — изтича напред и забърбори, че раджата искал да ме види. Казах „Добре“. Аз също исках да го видя; просто влязох през онази врата на оградата и… ето ме тук.
Джим се засмя и изведнъж с неочаквана възбуда попита:
— А знаете ли какво е най-хубавото в това? Ще ви кажа. Съзнанието, че ако ме бяха изгонили оттук, не аз, а Патусан щеше да изгуби.
Така говореше той с мен пред своя дом в онази вечер, за която споменах — след като бяхме гледали как луната изскача над пропастта между хълмовете като някакъв призрак от гроб; лунното сияние бе студено и бледо като мъртва слънчева светлина. Има нещо страховито в светлината на луната; в нея се крие цялата безстрастност на лишената от тяло душа и някаква неразгадаема тайна. В сравнение с нашите слънчеви лъчи, които — каквото и да твърдят хората — притежават всичко, с което живеем, лунната светлина е същото, каквото е ехото в сравнение със звука: печална или насмешлива нота — това остава измамно и неясно. Лунната светлина лишава всички материални форми — сред които в края на краищата живеем — от тяхната реална същност и им придава зловеща призрачност дори само със своите сенки. А сенките около нас бяха твърде реални и Джим, който стоеше до мене, изглеждаше много зелен, сякаш нищо — дори окултната власт на лунната светлина — не можеше да го лиши от реалност в моите очи. Може би всъщност нищо не можеше да го уязви сега, след като бе издържал атаката на тъмните сили. Всичко беше безмълвно, всичко бе неподвижно; дори реката, приспала в прегръдките си лунните лъчи, приличаше на съвсем неподвижно езеро. По това време приливът беше във връхната си точка — момент на пълно затишие, което подчертаваше изолираността на това затънтено кътче от земята. Къщите — които се трупаха покрай широката сияеща ивица, недокосната от водните бръчки или от отблясъците — се бяха проточили към водата като редица гъсти, неясни, сиви, сребристи купчинки, слизащи се с черните грамади на сенките; те приличаха на призрачно стадо от безформени твари, бързащи напред, за да се напият с вода от призрачния и безжизнен поток. Тук-таме зад бамбуковите стени проблясваше червена светлинка, топла като жива искра, и тази светлинка извикваше мисълта за човешката привързаност, за подслон и отдих.
Джим призна, че често гледал как гаснат една след друга тези мънички, топли светлинки; обичал да наблюдава как хората си лягат да спят, уверени в сигурността на утрешния ден.
— Спокойно е тук, нали? — попита той. Не се отличаваше с красноречие, но следващите му думи имаха дълбок смисъл: — Погледнете тези къщи, няма нито една, където да не ми вярват. Аз ви казах, че ще се задържа тук. Попитайте който искате мъж, жена, дете… — Той млъкна. — Е, все пак съм годен за нещо.
Побързах да забележа, че в края на краищата Джим е трябвало да дойде до такова заключение. Уверен съм в това, добавих аз. Той поклати глава.
— Уверен? — Младежът леко ми стисна ръката над лакътя. — Е… значи сте били прав!
Окриленост, гордост, едва ли не благоговение се чувствуваха в тихото му възклицание.
— И само като си помисля какво значи това за мен! — рече възторжено той. После отново ми стисна ръката. — А вие ме питахте мисля ли да заминавам. Боже! Аз да замина! Особено сега, след като ми казахте, че мистър Щайн… Да замина! Как! Та нали тъкмо от това се страхувах. Това би било… по-тежко от смърт. Не, кълна се в честта си! Не се смейте. Длъжен съм да чувствувам — всеки ден, всеки път, когато отворя очи, — че хората ми вярват… че никой няма право… разбирате ли? Да замина! Къде? Защо? Какво ще търся другаде?
