Спирам се тъй дълго на инстинктивните си чувства и смутени размисли, защото остава много малко да се каже за него. Той съществуваше за мен и в края на краищата само чрез мен съществува и за вас. Изведох го за ръка; поставих го на показ пред вас. Бяха ли моите най-обикновени опасения несправедливи? Не мога да кажа — дори сега. Може би вие ще успеете да прецените по-добре, защото една поговорка казва, че зрителите виждат по-ясно играта. Във всеки случай опасенията ми се оказаха неоснователни. Той не тръгна по кривия път — о, не! Напротив, неотклонно се движеше напред и можеше да се разчита на него — това доказва, че той имаше сили, издръжливост и плам.

Трябваше да бъда във възторг, тъй като в тази победа и аз имах участие, но не изпитвам такова удоволствие, каквото би следвало да се очаква. Питам се дали Джим наистина се бе изтръгнал от онази мъгла, в която блуждаеше — фигура интересна, макар немного голяма и със смътни очертания: изостанал войн, който безутешно тъгува за скромното си място в строя. А освен това последната дума още не е казана и може би никога няма да бъде казана. Не е ли нашият живот твърде кратък за онази мисъл, която в бледния ни език представлява, разбира се, единствената и постоянна цел? Престанах да чакам тези последни думи, които — ако бъдеха произнесени — щяха да разтърсят небето и земята. Никога не ни остава време да изречем последната си дума — последната дума на нашата любов, на нашето желание, вяра, разкаяние, покорност, протест, бунт. Не трябваше да се разтърсват небето и земята. Във всеки случай — не от нас, които знаем за тях толкова истини.

Малко думи ми остават да кажа за Джим. Твърдя, че той бе достигнал до величие; но в моя разказ — по-точно в очите на слушателите — неговата извисеност ще изглежда не толкова голяма. Откровено казано, аз се съмнявам не в думите си, а във вашата способност да ги възприемете. Бих могъл да бъда красноречив, ако не се боях, че сте уморили от глад въображението, за да храните тялото си. Не искам да ви обидя; почтено нещо е да нямаш илюзии… то е безопасно… изгодно и… скучно. Обаче е имало време, когато и във вашия живот сте срещали изпитания, когато и вие сте познали онази чаровна светлина, която лумва в припряността на всекидневието, също тъй чудна, както блясъкът на искрите, излизащи от студения камък — и също толкова, уви, недълготрайна!

Спечелването на любов, чест, доверието на хората, гордостта и властта, които придобиваме в резултат на тези завоевания — ето тема за героично повествование. Но на нас ни прави впечатление външната страна на такъв успех, а доколкото става дума за успехите на Джим, те нямаха външна страна. Тридесет мили гори скриваха неговото завоевание от погледа на равнодушния свят, а шумът на белия прибой по крайбрежието бе заглушил гласа на славата. Потокът на цивилизацията сякаш се бе раздвоил на сушата на сто мили северно от Патусан и бе изпратил един ръкав на изток, а друг на югоизток, без да докосне Патусан, неговите равнини и долини, неговите стари дървета и отколешно човечество — Патусан, забравен и изолиран като незначително островче между двата ръкава на могъщата, разрушителна река.

Названието на тази страна се среща често в описанията за пътешествия през далечното минало. Търговците от седемнайсети век са отивали там за пипер, тъй като страстта за пипера, подобно на любовен пламък, е горяла в сърцата на холандските и английските авантюристи от времето на Джеймс Първи. Къде ли не ходили те за пипер! Заради един чувал с пипер били готови да си прережат гърлата без колебание и да продадат на дявола душата си, за която обикновено толкова се грижели; странното упорство на това желание ги карало да презират смъртта в нейните хиляди въплъщения; неизвестни морета, непознати и отвратителни болести, рани, плен, глад, чума и отчаяние. Желанието правело тези хора велики. Кълна се в небето, но ги правело героични и в същото време трогателни в безумния им търг с неумолимата смърт, която налагала своя данък и на млади, и на стари. Изглежда немислимо, че единствено алчността можела да предизвика у хората такова упорство в преследването на целта, такава сляпа настойчивост в усилията и жертвите. И действително онези, които поставяли на карта живота си, рискували всичко заради една оскъдна награда. Те оставяли костите си по далечните брегове, та богатствата да текат към живите в родината. На нас, техните по-малко изпечени приемници, те ни се струват не търговски агенти, а оръдие на съдбата; втурвали се в неизвестността, подчинявайки се на вътрешния си глас, на порива, който пулсирал в кръвта им, и на мечтата за бъдещето. Предизвиквали изумление; и трябва да се признае — били готови да срещнат чудесното. Снизходително го отбелязвали в своите страдания, в лика на моретата, в обичта на чуждите народи, в славата на блестящите владетели.

В Патусан те намерили много пипер и им направили впечатление величието и мъдростта на султана; но кой знае защо, след едно столетие търговията с тази страна позамряла. Може би вече там нямало пипер. Както и да е, сега никой не се интересувал от това; славата угаснала, султанът бил млад, слабоумен човек с два палеца на лявата си ръка и с мизерни средства, изстисквани от нещастното население и ограбени от него от многобройните му чичовци.

Тези сведения, аз, разбира се, получих от Щайн. Той ми назова имената на хората и даде кратко описание на живота и характера на всеки. Бе пълен с данни за тази туземна държава като някакъв официален отчет — обаче неговите сведения бяха много по-занимателни. Кой друг можеше да знае това, ако не той. Щайн търгуваше с много райони, а в някои от тях — както например в Патусан — единствено неговата фирма бе получила от холандското правителство специално разрешение да основе търговска агенция. Правителството имаше доверие в благоразумието му и се предполагаше, че целия риск той поема върху себе си. Хората, които наемаше, също разбираха това, но несъмнено Щайн им плащаше толкова, колкото струваше рискът.

На сутринта, по време на закуската, Щайн говори с мен съвсем откровено. Доколкото му беше известно (по неговите думи последните новини бяха получени преди тринайсет месеца), животът и собствеността в Патусан били изложени на постоянна опасност — условия съвсем нормални за там. В Патусан се водела междуособна война и начело на едните стоял раджа Аланг, най-злият от чичовците на султана, владетелят на реката, който се занимавал с изнудвачество и кражби и потискал местните жители малайци така жестоко, че били заплашени от пълно изтребление; съвсем беззащитни, те нямали възможност дори да се изселят вън от страната, „тъй като — както забеляза Щайн — къде биха могли да отидат и как да го направят“? Несъмнено те нямали дори желание да се изселят. Светът (ограден с високи, непроходими планини) навсякъде бил в ръцете на благородниците по рождение, а този раджа те поне познавали: произхождал от тяхната кралска династия.

По-късно имах удоволствието да се срещна с този благородник. Той беше дребен, мръсен, немощен старец, със зли очи и безволева уста, който гълташе на всеки два часа топче опиум; презрял правилата на приличието, раджата ходеше гологлав и невчесаната му, сплъстена коса падаше върху сбръчкалото му, нечисто лице. По време на аудиенцията той се покачваше на нещо като тясна платформа, издигната в залата; а залата приличаше на стар обор и имаше прогнил бамбуков под, през дупките на който можеше да се видят на дванадесет-петнадесет стъпки дълбочина купчини боклуци и най-различни отпадъци, хвърлени под нея. Ето къде ни прие той, когато, съпроводен от Джим, се явих при него на официално посещение.

В залата имаше около четирийсет души и може би още три пъти по толкова се тълпяха долу в големия двор. Зад гърбовете ни хората непрекъснато влизаха и излизаха, блъскаха се и шепнеха. Няколко младежи с пъстри копринени дрехи блестяха отдалеч; останалите — робите и обикновените поданици — бяха полуголи, в окъсани саронги, изпоцапани с пепел и петна от кал.