— Едва ли португалецът ще се махне оттам — забеляза Щайн. — Впрочем това не ме интересува. Само заради жена си аз… Но, изглежда, останала е дъщерята и ако той не пожелае да замине, ще му разреша да живее в старата къща.
Патусан е отдалечен окръг на самостоятелна туземна държава и главното селище носи същото име. Като влезете на четирийсет мили от морето, вие забелязвате — от онова място на реката, където се виждат първите къщи — върховете на два стръмни хълма, които се издигат над горите: те почти се докосват един друг и, изглежда, като че ги разделя дълбока пукнатина — сякаш планината се е разцепила от някакъв мощен удар. Всъщност долината между хълмовете е само една тясна клисура: откъм селището се вижда един неправилно коничен хълм, разцепен на две, и тези две половини са леко отделени. На третия ден от пълнолунието луната, наблюдавана от откритото място пред дома на Джим (когато го навестих, той живееше в много хубава къща, построена в туземен стил), се издигна току зад тези хълмове; под нейните лъчи двете масивни грамади изглеждаха гъсто черни и релефни, а после почти съвършеният диск, ярко светъл, се издигна между стените на пропастта и изплува над върховете, сякаш с някакво тихо тържество се беше изплъзнал от зеещ гроб.
— Чудесна картина — каза Джим, застанал до мене. — Струва си да я види човек, нали?
Във въпроса му прозвуча нотка на гордост, която ме накара да се усмихна, сякаш той взимаше участие в създаването на тази изключителна гледка. Толкова неща бе сътворил в Патусан. А тези работи, изглежда, бяха също тъй недостъпни за неговата намеса, както движението на месеца и звездите.
Това беше невероятно. Ето отличителната черта на онзи живот, в който Щайн и аз го бяхме тласнали несъзнателно, преследвайки само една цел: да го махнем от пътя — забележете, от неговия собствен път. Такава беше нашата главна цел, макар че, да си призная, имаше още един мотив, който леко ми повлия. Готвех се да отида в родината си за известно време и може би по-силно, отколкото сам съзнавах това, исках да наредя Джим, преди да съм заминал. Аз отивах в родината си, а той бе дошъл при мен оттам със своята беда, със своите призрачни надежди, като човек, който се задъхва в мъглата под тежестта на някакъв товар. Не мога да кажа, че някога съм виждал това ясно, дори сега, след като погледнах Джим за последен път; но ми се стори, че колкото по-малко разбирам, толкова по-здраво съм свързан с него в името на онова съмнение, което е неотделимо от нашето знание. Знаех не много повече и за самия себе си. А после, повтарям, ходих в родината си — родина толкова далечна, че всичките й домашни огнища ми се струваха едно-единствено родно огнище, край което и най-скромният от нас има право да отдъхне.
Ние, хилядите странници по пътищата на земята, прославени или никому неизвестни, спечелваме през няколко морета нашата слава, пари или само къшей хляб, но ми се струва, че всеки от нас, когато се връща в родината си, като че ли дава отчет. Връщаме се, за да срещнем там хора, които или са по-високо от нас, или са наши роднини, наши приятели — такива, на които се подчиняваме, и такива, които обичаме. Но дори хората, които нямат нийде никого, най-свободните, самотни, без отговорности и несвързани с никакви връзки, онези, които нямат в родината си нито едно скъпо лице, нито един познат глас — дори те срещат известен дух, който витае в родната страна под небето, във въздуха, в долините и на хълмовете, в полетата, във водата и в листата на дърветата — безмълвен приятел, съдия и вдъхновител. Мислете, каквото искате, но за да изпитате радост, да усетите покой, да познаете истината на родината, трябва да се върнете там с чиста съвест. Всичко това може да ви се стори празна сантименталност; наистина само малцина от нас притежават волята или способността съзнателно да се вглеждат в дълбочината на познатите чувства. Там, в родината, са момичетата, които обичаме, мъжете, които стоят по-високо от нас, там са нежността, дружбата, успехите, радостите! Но… вие трябва да вземете наградата с чисти ръце, иначе тя ще се превърне в мъртви листа, в тръни.
Мисля, че самотните, които нямат свое огнище и привързаност към някого, онези, които се връщат не в своя дом, а в своята страна, при нейния безплътен, вечен и неизменен дух — те най-добре от всички разбират нейната суровост и спасителна сила, благодатта на вековното й право върху нашата вярност, нашето подчинение. Да, малцина от нас разбират, но всички чувствуваме това, казвам „всички“, без да правя някакви изключения, тъй като нямам предвид хората, лишени от чувства. Всяка тревичка има своето място на земята, от която черпи живот и сили, и човекът също е врасъл с корените си в страната, от която черпи своята вяра заедно с живота си.
Не зная доколко Джим разбираше това, ала зная, че той чувствуваше смътно, но дълбоко повика на тази истина или на тази илюзия — наречете я, както искате, разликата не е голяма и никак не е съществена. Въпросът е там, че Джим се налагаше с достойнствата на своето чувство. Сега той никога не би се върнал у дома. Никога. И да беше способен за бурна проява на чувства, момъкът би потрепнал при тази мисъл и би принудил и вас да потрепнете. Но той не беше от тези хора, макар че бе по свой начин красноречив. При мисълта да се върне в отечеството Джим изпадаше във вцепенение, навел глава и издал напред устни; прямите му сини очи мрачно блестяха под намръщените вежди, сякаш пред него изникваше нещо непоносимо, нещо отвратително. Въображението работеше под този як череп, покрит с гъсти, къдрави коси.
Що се отнася до мен, аз съм лишен от въображение (в противен случай щях с по-голяма увереност да говоря днес за Джим). И не твърдя обратното, макар да си представях, че духът на страната, който се издига над белите скали на Дувър, пита мен, върналия се в родината, така да се каже, без счупени кости, какво съм направил с по-малкия си брат. Не бих могъл да сторя такава грешка. Знаех много добре; че Джим е един от онези, за когото няма да ми задават никакви въпроси: срещал съм и по-добри хора, които са си отивали, изчезвали, изгубвали напълно, без да породят никакъв проблясък на любопитство или съжаление. Духът на страната, както подобава на един властелин на великите инициативи, не проявява грижа за безбройните простосмъртни. Тежко на изостаналите! Ние съществуваме само дотогава, докато се държим заедно. А той в известен смисъл бе изостанал, откъснал се, но съзнаваше това така болезнено, че изглеждаше трогателен: така напрегнатият живот на човека прави неговата смърт по-трогателна от смъртта на дървото. Случайно се бях оказал край този момък и случайно се бях трогнал. Ето всичко, което може да се каже за това. Бях загрижен как Джим ще изплува отново. Би ми било болно, ако той например започнеше да пие. Земята е толкова малка, че се страхувах да не би някой ден да го срещна като мръсен скитник с мътни очи и подпухнало лице, платнени обувки без подметки и в дрипи, които висят от лактите му. И този скитник, бидейки стар познат, ще ми поиска пет долара назаем. Известна ви е отвратителната разпуснатост на подобни плашила, които идват при вас от благоприличното минало, техният дрезгав, безгрижен глас, безсрамният им поглед… такива срещи са по-тежки за човека, който вярва в човешката солидарност, отколкото за свещеника срещата с отказалия да се покае преди смъртта си грешник.
Право да ви кажа, това беше единствената опасност, която предвиждах за него и за себе си, но в същото време не се доверявах на слабото си въображение. Можеше да се случи и нещо по-лошо, което не бях в състояние да предвидя. Той не ме оставяше да забравя колко е надарен с въображение, а вие — хората с въображение — можете да отидете по-далеч във всяка посока, като че ви е дадено по-дълго въже на котвата в неспокойния пристан на живота. Такива хора отиват далеч. Те могат да почнат и да пият. Може би със своите опасения аз подценявах достойнствата му. Отде да зная? Дори Щайн можа да каже само това, че Джим е романтик. Аз пък знаех само, че той е един от нас. И защо му трябваше да бъде романтик?
