Не мога да кажа защо ми се искаше толкова да проникна в трагичните подробности на събитието, което в края на краищата ме засягаше само като член на известна корпорация; нейните членове са свързани само с безславен труд и известни норми на поведение. Наречете това, ако щете, нездраво любопитство; във всеки случай аз несъмнено исках да открия нещо. Може би подсъзнателно се надявах да намеря някаква тайна, изкупваща причина, снизходително обяснение, сянка от смекчаващи обстоятелства. Сега разбирам, че надеждата ми е била неосъществима, защото се надявах да превъзмогна най-солидния призрак, създаден от човека — гнетящото съмнение, което те обвива внезапно като мъгла, скрито и глождещо като червей и по-страшно от неизбежността на смъртта — съмнение във върховната власт на твърдо установените норми. С него е тежко да се сблъскаш; тъкмо то поражда паника или тласка към малки подлости; в него се крие гибел. Вярвах ли аз в чудо? И защо така страстно го желаех? Може би заради самия себе си търсех поне сянка на оправдание за този млад човек, когото виждах за пръв път, но дори само външността му придаваше особена насока на моите мисли — сега, когато знаех за неговата слабост и тази слабост ми се струваше тайнствена и ужасна, сякаш напомняше за съдбата разрушителка, която дебне всички нас, които на млади години сме приличали на него.

Боя се, че такъв е бил тайният мотив на моето дебнене. Да, несъмнено съм очаквал чудо. Единственото, което ми се струва чудно сега, след като минаха толкова години, е моята безгранична глупост. Аз действително очаквах от този пострадал и подозрителен инвалид някакво заклинание срещу духа на съмненията и, изглежда, съм бил на границата на отчаянието, щом, без да губя време, след няколко обикновени и дружелюбни фрази, на които онзи отвърна с неохота, както подобава на всеки истински болен, изрекох думата „Патна“, като я облякох във формата на деликатен въпрос — сякаш я обвих в коприна. Бях нарочно деликатен: не исках да го изплаша. Той не ме интересуваше; към него не изпитвах нито злоба, нито жалост; преживяванията му нямаха никакво значение, изкуплението му не ме засягаше. Бе изградил своя живот върху дребни подлости и повече от това не можеше да внушава нито отвращение, нито жал. Той повтори въпросително:

— „Патна“? — После, изглежда, напрегна паметта си и рече: — Точно така. Отдавна съм тук. Видях я как отиде на дъното.

Като чух такава нескопосна лъжа, изпитах желание да дам изблик на негодуванието си, но той добави спокойно:

— Тя гъмжеше от влечуги.

Замислих се. Какво ли искаше да каже? В стъклените му очи, които гледаха тъжно моите, като че бе застинал ужас.

— Вдигнаха ме от леглото, за да я погледам как потъва — продължи той замислено.

Гласът му изведнъж застрашително се усили. Разкайвах се за своята глупост. В отделението не се виждаше никъде белоснежната касинка на сестрата; пред мен се простираше дълъг ред празни железни легла; само на едно от тях седеше някакъв слаб и мургав човек с бяла превръзка на челото — пострадал при злополука на рейда. Изведнъж интересният за мен болен протегна ръка, тънка като пипало, и се вкопчи в рамото ми.

— Аз единствен можах да забележа. Всички знаят какъв остър поглед имам. Ето за какво, изглежда, са ме извикали. Никой от тях не е успял да види как тя почна да потъва, но са видели как се е скрила под водата и тогава всички са почнали да крещят високо… ей така…

Вълчият му вой прониза цялото ми същество.

— Ох, запушете му гърлото! — ядосано заскимтя пострадалият при злополуката.

— Вие май не ми вярвате — продължи другият с безгранично високомерие. — Казвам ви от тази страна на Персийския залив няма да се намери човек с такива очи. Погледнете под кревата ми.

Разбира се, тутакси се наведох. Бих искал да зная кой не би постъпил като мен.

— Какво виждате там? — попита той.

— Нищо — казах аз, ужасно засрамен от себе си.

Той ме гледаше с унищожаващ, презрителен поглед.

— Точно така — рече той. — А ако бях погледнал аз, щях да видя. Казвам ви, никой няма такива очи като моите.

Дългият отново сграбчи рамото ми и ме притегли надолу към себе си, искайки да се облекчи, като направи някакво поверително съобщение.

— Милиони розови жаби. Никой няма такива очи като мен. Милиони розови жаби. Това е по-лошо, отколкото да гледаш как един кораб потъва. Мога да гледам потъващи кораби и да си пуша лулата цял ден. Защо не ми върнат лулата? Щях да си пуша, докато гледам тези жаби. Корабът гъмжеше от тях. Знаете ли, трябва някой да ги наблюдава.

Той шеговито ми смигна. Пот капеше върху него от челото ми; куртката ми от тик бе залепнала за мокрия ми гръб; следобедният ветрец бързо се носеше над редицата празни кревати, твърдите гънки на завесите се полюшваха, потраквайки с халките си в месинговите корнизи, завивките на празните легла се вееха, повдигайки се безшумно над голия под, а аз треперех целият. Лекият ветрец на тропиците лудуваше в голото болнично отделение като зимния вихър, който бушува в старата ни плевня у дома.

— Не му позволявайте да почне пак да крещи, мистър! — извика отдалеч пострадалият при злополуката; неговият отчаян, сърдит вик отекна в болничната стая като ехо в тунел. Ръката, която бе впила пръсти в рамото ми, пак ме дръпна надолу; дългият многозначително смигна.

— Знаете ли, корабът така гъмжеше от тях и ние трябваше да се измъкнем съвсем тихичко — бързо прошушна той. — Всичките розови. Розови — и огромни като мастифи. На главата с по едно око, а около отвратителните им уста — нокти. Пфу!

Той почна да подскача конвулсивно, сякаш през него бяха пуснали галваничен ток, под одеялото се очертаха слабите му крака; тялото му трептеше като необтегната струна на арфа. И изведнъж ужасът, затаил се в стъклените му очи, се изля навън. Лицето му — спокойно, благородно лице на стар войн — се изкриви: то стана отвратително хитро, предпазливо, безумно изплашено. Той сподави вика си.

— Шшт… Какво правят те там сега? — попита той, като посочи предпазливо към пода и плахо понижи глас. Разбрах значението на този жест и ми стана противна собствената ми проницателност.

— Всичките спят — отвърнах аз, като се вглеждах в него. — Точно така. — Той очакваше това; тъкмо тези думи можеха да го успокоят.

Дългият си пое дъх.

— Шшт… Тихо, тихо. Аз съм отдавна тук. Зная ги тия твари. Трябва да смачкаш главата на първата, която се раздвижи. Твърде много са и корабът няма да издържи повече от десет минути.

Той отново се задъха.

— По-живо! — извика изведнъж и викът му премина в проточен вопъл. — Всичките се събудиха… те са милиони! Идват към мен! Почакайте! О, почакайте! Аз ще ги мачкам като мухи! Почакайте ме! Помоощ!…

Този продължителен и силен вик завърши моето поражение. Видях как пострадалият при злополуката отчаяно вдигна ръце към бинтованата си глава; санитарят с бяла престилка, която стигаше до брадата му, се показа в далечния край на отделението — дребна фигурка, сякаш наблюдавана през телескоп. Признах се за победен и без да губя време, излязох в коридора през една от стъклените врати. Воят ме следваше по петите като отмъщение. Озовах се на една безлюдна площадка и изведнъж всичко около мен стихна; слязох по лъскави, голи стъпала сред тишина, която ми даваше възможност да събера мислите си. Долу срещнах един от лекарите на болницата; той вървеше по двора и ме спря.

— Дойдохте да навестите своя матрос ли, капитане? Мисля, че утре можем да го изпишем, но тези юнаци нямат никаква представа, че трябва да си пазят здравето. Знаете ли, при нас дойде старши механикът от онзи поклоннически кораб. Интересен случай. Един от най-лошите видове на делириум тременс. Три дни пил, колкото могъл, в кръчмата на онзи грък или италианец. Резултатите са налице. Казват, че изпивал на ден по четири бутилки бренди. Изумително, ако е истина. Човек може да помисли, че вътрешностите му са направени от листово желязо. Е, главата му, разбира се, не издържа, но най-интересното от всичко е, че в бълнуването му има известна система. Опитвам се да си изясня това. Необикновено явление — нишка на логика при такъв делириум. По традиция би следвало той да вижда змии, но не ги вижда. В наше време добрите стари традиции не са на почит. Уви! Преследват го видения… жабешки… Ха-ха! Не, сериозно ви казвам, не бях срещал досега такъв интересен субект сред големите пияници. Виждате ли, след такова юнашко пиене би трябвало да умре. О, това е здрав човек! Прекарал е двайсет и четири години в тропиците. Непременно трябва да го видите. Видът на този стар пияница е благороден. Най-необикновеният човек, когото съм срещал някога… разбира се, от медицинска гледна точка. Искате ли да го видите?