— So halt’ ich’s endlichdenn in meinen Händen, Und nenn’es in gewissem Sinne mein.74

На последната дума Щайн наблегна силно, внезапно понижи глас и бавно отвърна поглед от лицето ми. Мълчаливо и припряно почна да пълни лулата си с дълга шийка, после, като пъхна палеца си в отвора на чашката, ме погледна многозначително.

— Да, добри ми приятелю. През онзи ден аз не исках нищо повече: бях осуетил замисъла на най-големия си враг; бях млад, силен; имах приятел; имах любовта (той каза „либовта“) на жена; имах дете. Сърцето ми беше пълно — и дори онова, за което бях мечтал в сънищата си, лежеше на дланта ми!

Щайн драсна клечка кибрит, блесна ярко пламъче. По спокойното му, замислено лице премина тръпка.

— Приятел, жена, дете — бавно изрече той, загледан в пламъчето, после духна: клечката угасна. Щайн въздъхна и отново се обърна към стъклената кутия. Леките, красиви крила слабо затрептяха, сякаш дъхът му за секунда бе върнал към живота великолепния предмет на неговите мечти.

— Работата — заговори изведнъж естественикът с мекия си весел тон и посочи разхвърляните листа — напредва много добре. Описах този рядък екземпляр… Е, какви новини ми носите?

— Право да ви кажа, Щайн — започнах аз с усилие, което ме изненада, — дойдох да ви опиша и аз един екземпляр…

— Пеперуда ли? — бързо попита той и недоверчиво се усмихна.

— Не, екземпляр, доста по-несъвършен — отговорих аз и внезапно почувствувах как ме гнетят най-различни съмнения. — Става дума за човек!

— Ach so75 — измърмори ученият и усмихнатото му лице стана сериозно. После, като ме погледна за миг, бавно каза: — Е, какво, аз също съм човек.

Виждате какъв беше той; умееше така великодушно да ободрява хората, че всеки свестен човек почваше да се колебае на границата на признанието. Но въпреки че се колебаех, това не продължи дълго.

Щайн седеше, преметнал крак върху крак, и ме слушаше. От време на време главата му съвсем се изгубваше в огромен облак дим и от този дим сякаш се изтръгваше съчувствено мърморене. Когато завърших, той протегна крака, остави лулата и се наведе енергично към мен, облегнат с лакти на дръжките на креслото и допрял върховете на пръстите си.

— Разбирам прекрасно. Той е романтик.

Щайн определи диагнозата, за която го бях помолил, и отначало бях поразен от това просто определение. Нашият разговор наистина приличаше на медицинска консултация — Щайн с учения си вид, седнал в креслото пред бюрото си, и аз, загрижен, в друго кресло срещу него, но малко встрани — при което съвсем естествено възникна въпросът:

— Какви мерки да вземем?

Той вдигна дългия си показалец.

— Има само едно средство! Само едно лекарство може да ни изцери, за да престанем да приличаме на себе си!

Пръстът му остро чукна на масата. Болестта, на която Щайн даде толкова просто определение, изведнъж ми се стори още по-проста и съвсем безнадеждна. Последва мълчание.

— Да — казах аз, — всъщност въпросът не е как да бъде излекуван, а как да живее.

Щайн одобрително и като че ли печално кимна. — Ja! Ja!76 Както казва вашият велик поет: „Това е въпросът…“

Като клатеше съчувствено глава, ученият продължи:

— Как да живее? Да, как да живее?

Той стана, като се опираше на масата с върховете на пръстите си.

— Ние така различно искаме да живеем — заговори Щайн отново. — Тази великолепна пеперуда намира купчинка пръст и преспокойно каца на нея: но човекът няма никога да стои спокойно на своята купчина пръст. Той иска да живее ту така, ту инак…

Щайн вдигна ръка, после я отпусна.

— Иска да бъде и светец, и дявол. А всеки път, като затвори очи, вижда себе си; и си представя сам себе си като чудесен момък, какъвто всъщност никога не може да бъде… виждам себе си като в мечта…

Щайн затвори стъкления капак: остро щракна автоматичната ключалка. Като взе кутията с две ръце, той, сякаш свещенодействувайки, я пренесе на предишното й място; от светлия кръг, който лампата хвърляше в стаята, навлезе в ивицата по-слаба светлина и накрая в безформения полумрак. Създаваше се страшно впечатление — тези няколко крачки като че го бяха извели от реалния и сложен свят. Високата му фигура, сякаш лишена от плът, се клатушкаше, витаеше безшумно над невидимите предмети, навеждаше се над тях с неопределени движения и сякаш изпълняваше някакви тайнствени, нематериални функции, а гласът, който идваше оттам, сега не беше рязък — той звучеше мощно и сериозно, смекчен от разстоянието:

— И тъй като човек не винаги може да държи очите си затворени, настъпва истинското нещастие… сърдечна мъка… мировата скръб. Казвам ви, приятелю мой, тежко е да се убедиш, че не можеш да осъществиш мечтата си, тъй като не ти достигат сили или ум. Ja… А нали ти си все същият чудесен момък! Wie? Was? Gottin Himmel77? Възможно ли е това? Ха-ха-ха!

Сянката, която бродеше сред гробовете на пеперудите, гръмко се разсмя.

— Да! Това е забавно и страшно нещо. Човекът, когато се ражда, се отдава на някаква мечта, сякаш пада в море. Ако се опитва да се измъкне от водата, както правят неопитните хора, той се удавя — nicht wahr?78 Не, казвам ви! Единственият начин е да се покорите на разрушителната стихия и като правите във водата движения с ръцете и краката, да принудите морето, дълбокото море, да ви крепи на повърхността. И тъй, щом ме питате как да бъде…

Гласът му изведнъж зазвуча много силно, сякаш там, в полумрака, той бе чул вдъхновяващия шепот на мъдростта.

— Ще ви кажа! Тук също има само един път.

Като зашляпа бързо с чехлите си, Щайн навлезе в ивицата на слабата светлина и внезапно се озова в яркия кръг, който хвърляше лампата. Протегнатата му ръка бе насочена към гърдите ми като пистолет; дълбоко хлътналите му очи сякаш ме пронизваха, но от потрепващите устни не се отрони нито дума и екзалтацията на суровата убеденост, която го бе обзела в полумрака, изчезна. Ръката, протегната към моите гърди, се отпусна надолу и като дойде на крачка от мене, Щайн леко я положи на рамото ми.

— Има неща — скръбно каза той, — които може би никога няма да бъдат изказани, но той тъй дълго е живял сам, че понякога забравя за това… забравя.

Светлината унищожи онази увереност, която го бе вдъхновила в лоното на далечните сенки. Той седна и като се опря с лакти на бюрото, се потърка по челото.

— Обаче това е истина… истина. Да се потопиш в разрушителната стихия.

Щайн говореше със сподавен глас, без да ме гледа, притиснал длани до лицето си.

— Ето пътя. Да следва своята мечта… да върви подир нея… и така… ewig… usque ad finem79…

Шепотът, с който той изразяваше своята убеденост, като че разкри пред мен широко, мъгляво пространство, подобно на някоя равнина, простряла се в предутринната дрезгавина… или може би в настъпващата нощ. Човек нямаше мъжество да реши; но това беше омагьосваща и измамна светлина, която хвърляше неосезаемата поезия на своята здрачност над някакви замаскирани ями — над гробове. Неговият живот бе започнал със саможертва в името на велики идеи; той бе странствувал надалеч, по най-различни пътища, по странни пътеки; и каквато и цел да бе преследвал, крачката му беше твърда и затова у него не възникваше нито срам, нито разкаяние. В това Щайн беше прав. Несъмнено това беше търсеният път и въпреки всичко голямата равнина, по която хората странствуват сред гробове и ями капани, оставаше много унила под безплътния поетичен покров на здрачната светлина; засенчена в центъра, тя беше окръжена с ярък пръстен по края, като бездна с огнени езици. Най-сетне аз наруших мълчанието и заявих, че друг човек не може да бъде по-романтичен от него.