Сега Джим разбрал. Той бил напуснал един свят благодарение на някакъв инстинктивен скок, сега другият свят — създаден от собствените му ръце — се рушал над главата му. Не било безопасно за неговия слуга да се показва сред народа му! Мисля, че тъкмо в този момент той решил да срещне катастрофата така, както според него било единствено възможно да я срещне; но на мен е известно само това, че Джим, без да каже нито дума, излязъл от стаята си и седнал пред дългата маса, както бил свикнал да урежда делата на своя народ ежедневно, раздавайки правда, която несъмнено вливала живот в неговото сърце. Тъмните сили няма да могат да му отнемат покоя отново.

Джим седял като мраморна статуя. Тамб Итам почтително заговорил за приготовленията за отбрана. Девойката, която Джим обичал, влязла и му заговорила нещо, но той направил знак с ръка и тя застинала при този ням повик за мълчание. Излязла на верандата и седнала на прага, сякаш да запази Джим с тялото си от външната опасност.

Какви мисли са минавали през главата му, какви спомени? Кой може да отговори? Всичко загинало и той — този, който веднъж се бил отклонил от своя дълг, отново загубил доверието на хората. Мисля, че тогава Джим се е опитал да пише — някому — и се е отказал от този си опит. Самотата се сключвала над него. Хората му поверили живота си — обаче никога не трябвало, както казвал той, да ги принуждава да го разберат. Онези, които били отвън, не го чули да произнася нито звук. По-късно, привечер, Джим отишъл до вратата и извикал Тамб Итам.

— Какво има?

— Много сълзи се леят. И гневът е голям — казал Тамб Итам.

Джим вдигнал към него очи.

— Ти знаеш — прошепнал той.

— Да, туан — отговорил Тамб Итам. — Твоят слуга знае и вратите са затворени. Ще трябва да се сражаваме.

— Да се сражаваме? За какво? — попитал той.

— За нашия живот.

— Аз нямам живот — казал Джим.

Тамб Итам чул как девойката при вратата извикала.

— Кой знае? — отговорил Тамб Итам. — Храбростта и хитростта ще ни помогнат може би да избягаме. Голям е страхът в сърцата на хората.

Той излязъл, мислейки смътно за лодките в открито море, като оставил Джим насаме с девойката.

Не ми достига мъжество да запиша тук онова, което тя ми откри за часа, който прекарала с него в борба за щастието си. Имал ли е той някаква надежда — на какво се е надявал, какво е очаквал — е невъзможно да се каже. Той бил неумолим и в нарастващото му упорство неговият дух, изглежда, се издигал над развалините на живота му. Тя му викала в ухото: „Сражавай се!“ Не можела да го разбере. За какво да се сражава? Джим се готвел по друг начин да докаже своята власт и да подчини фаталната съдба. Излязъл на двора, а след него излязла, олюлявайки се, и Джуъл, с разрошени коси, с изкривено лице, задъхваща се, и се облегнала на вратата.

— Отворете вратите! — заповядал той.

После, като се обърнал към онези от своите хора, които се намирали в двора, той ги пуснал да си вървят по домовете.

— За дълго ли, туан? — плахо попитал един от тях.

— За цял живот — отвърнал Джим мрачно.

Тишина се спуснала над града след взрива от вопли и ридания, който отекнал над реката като порив на вятъра, долетял от някаква обител на скръбта. Но слуховете се предавали шепнешком, вселявайки в сърцата ужас и страшни съмнения. Грабителите се връщали с големия кораб, с тях имало още много хора и никой в цялата страна нямало да успее да се спаси. Онзи смут, който се поражда при всяка катастрофа, овладял хората и те шепнешком споделяли подозренията си, като се поглеждали един друг, сякаш били свидетели на зловещо знамение.

Слънцето се наклонило над горите, когато тялото на Даин Варис било донесено в кампонга на Дорамин. Четирима души го внесли, загърнато в бяло платно, което старата му майка изнесла на вратите, за да посрещне с него сина си при завръщането. Те го положили пред краката на Дорамин и старецът дълго седял неподвижен, сложил ръце на коленете си и гледайки надолу. Короните на палмите леко се полюшвали и листата на плодните дръвчета шумолели над главата му. Когато старият накхода най-сетне вдигнал очи, целият му народ в пълно въоръжение стоял на двора. Дорамин бавно обгърнал с поглед насъбралото се множество, сякаш търсел да открие някого. Отново брадичката му се отпуснала на гърдите. Шепотът на многото хора се сливал с лекото шумолене на листата.

Малаецът, който докарал Тамб Итам и девойката в Самаранг, също се намирал там. Дорамин бил „не толкова разгневен, колкото много други“ — каза ми той, но бил поразен от голям ужас и изумление „пред човешката съдба, която надвисва над главите на хората като облак, зареден със светкавица“.

Същият малаец ми разказа, че по даден знак от Дорамин снели покривалото от Даин Варис и всички видели този, когото така често наричали „приятеля на белия господар“; той не се бил изменил, клепачите му били леко отворени, сякаш се събуждал от сън. Дорамин се навел още повече напред, като човек, който търси нещо, паднало на земята. Очите му оглеждали тялото от краката до главата, търсейки може би да открият рана. А тя била малка, на челото; и нито дума не била изречена, когато един от присъствуващите се навел и свалил сребърния пръстен от вкочанясалия пръст. Той го подал безмълвно на Дорамин. Унил и изпълнен със страх шепот се разнесъл сред множеството, когато то зърнало този познат амулет. Старият накхода впил в него широко отворените си очи и изведнъж от гърдите му се изтръгнал отчаян вик — рев на болка и ярост, мощен като рева на ранен бик; и силата на неговия гняв и скръб, които се разбирали без думи, вселила голям страх в сърцата на хората. След това се възцарила гробна тишина и четирима души отнесли тялото настрана. Те го положили под едно дърво и веднага всички жени, родственички на Дорамин, почнали проточено да оплакват мъртвеца; те изразявали скръбта си с пискливи викове. Слънцето залязвало и в паузите между виковете на оплаквачките се чували само високите напевни гласове на двама старци, които четели молитви от корана.

Почти по същото време Джим стоял облегнат на един от топовете, с гръб към дома си и гледал към реката, а девойката на вратите, задъхваща се, като след бягане, го гледала през двора. Тамб Итам стоял недалеч от господаря си и търпеливо чакал това, което щяло да се случи. Изведнъж Джим, който, изглежда, бил вглъбен в тих размисъл, се обърнал към него и казал:

— Време е с това да се свърши.

— Туан? — произнесъл Тамб Итам, като бързо пристъпил напред.

Той не знаел какво иска да каже с тези думи господарят му, но веднага щом Джим помръднал, девойката потрепнала и слязла долу, на двора. Сигурно вече не се е мяркал никой друг от обитателите на къщата. Джуъл леко залитала и по средата на пътя извикала Джим, който отново сякаш бил унесен в тихо съзерцание на реката. Той се обърнал и се облегнал с гръб на оръдието.

— Ще се сражаваш ли? — извикала тя.

— Няма за какво да се сражавам — отвърнал той. — Нищо не е загубено.

С тези думи той пристъпил към нея.

— Искаш ли да избягаш? — извикала тя отново.

— Няма къде… — казал Джим, като се спрял, и тя също се спряла безмълвна, впивайки в него очи.

— И ти ще си вървиш? — бавно изрекла тя.

Джим навел глава.

— Ах! — възкликнала девойката, без да сваля от него очи. — Ти си безумец и лъжец. Помниш ли онази нощ, когато те молех да ме оставиш, а ти каза, че нямаш сили? Че това е невъзможно? Невъзможно! Помниш ли, ти каза, че никога няма да ме напуснеш? Защо? Та аз не исках никакви обещания. Ти сам обеща, спомни си!

— Достатъчно, бедна моя — казал Джим. — Не си струва никой да ме задържа…

Тамб Итам каза, че докато те говорели, Джуъл се смяла силно и безсмислено, като че бог й отнел разума, за да я накаже. Неговият господар се хванал за главата. Той бил в обичайния си костюм, но без шапка. Изведнъж девойката престанала да се смее.

— За последен път те питам… Ще се защищаваш ли? — заплашително извикала тя.

— Нищо не може да ме уязви — казал той с последен проблясък на превъзходния си егоизъм.