През това време той се скитал по двора. Едни го избягвали, други се пулели, но всички го наблюдавали и, да се изразим правилно, съдбата му зависела от каприза на първия срещнат дрипльо, въоръжен със секира. Джим се сдобил с една малка полуразрушена барака, за да спи в нея; изпаренията, които се издигали над нечистотията и гнилите отпадъци, му били много противни, но очевидно той не изгубил апетита си, тъй като по неговите думи непрекъснато бил гладен. От време на време някое „нетърпеливо магаре“, пратено от съвещателната зала, дотичвало при него и с меден глас му поднасяло изумителните въпроси:
— Готвят ли се холандците да завладеят страната? Не иска ли белият човек да си тръгне обратно надолу по реката? С каква цел е пристигнал тук в такава жалка страна? Раджата иска да знае може ли белият човек да поправи един часовник?
Те действително му донесли стар никелиран будилник от американски произход и поради нетърпимата скука той се заел с него, опитвайки се да го поправи. Очевидно, докато се занимавал в бараката си с будилника, Джим внезапно разбрал каква сериозна опасност го заплашва. Той захвърлил часовника „като горещ картоф“ и бързо излязъл навън, без да има ни най-малка представа какво ще направи или по-точно какво би могъл да направи. Знаел само, че положението му е непоносимо.
Безцелно се скитал зад някаква малка, порутена постройка, която приличала на хамбар върху колове, и изведнъж погледът му се спрял на счупените пръчки от оградата; тогава според думите му, изведнъж, без да мисли за нищо и без никакво вълнение, той се заел със спасението си, сякаш изпълнявал план, обмислян в продължение на месец. С безгрижен вид Джим отстъпил няколко крачки, за да се засили по-добре, и когато се огледал, видял край себе си някакъв туземен сановник, придружен от двама копиеносци, който се готвел да му зададе въпрос. Момъкът се изплъзнал „под самия му нос“, „като птица“ прехвръкнал през оградата и тупнал от другата страна; от тежкото падане костите му се разтърсили здравата и му се сторило, че си е разцепил главата. Но веднага скочил на крака. В онзи миг не мислел абсолютно за нищо; помнел само, че се вдигнал силен вой. Първите къщи на Патусан се намирали на четиристотин ярда от него; той видял рекичката и инстинктивно затичал по-бързо. Сякаш не стъпвал върху земята, а просто летял. Достигнал последното сухо местенце, скочил и усетил как излита във въздуха, а после без никакво сътресение стъпил на крака в някаква много мека и лепкава тинеста плитчина. Тогава, веднага щом се опитал да освободи краката си и като се убедил, че не може да направи това, по собствените му думи „дошъл на себе си“. И започнал да мисли за „проклетите дълги копия“.
В действителност — като се вземе под внимание, че хората, намиращи се зад оградата, трябвало да дотичат до вратата, после до пристана, да седнат в лодките и да заобиколят носа — Джим ги изпреварил със значително по-голямо разстояние, отколкото предполагал. Освен това имало отлив, в рекичката нямало вода, макар да не можело да я наречеш суха, и Джим временно се намирал в безопасност и трябвало да се страхува само от далекобойна пушка. Твърдата почва била по-нависоко и на шест стъпки от него.
— А аз мислех въпреки близостта на брега, че ми е писано да умра там — каза Джим.
Той отчаяно протягал ръце и забивал пръсти в калта, опитвайки се да достигне брега, но успял само да натрупа по гърдите си и чак до брадата цяла купчина ужасно лепкава тиня. Сторило му се, че ще бъде жив погребан там; и тогава, обезумял от ужас, почнал да удря калта с юмруци. Тя западала по главата, по лицето, по очите и устата му. Каза ми, че внезапно си спомнил за двора на раджата, както си спомняме някое място, където сме били много щастливи преди години. Страстно му се искало отново да бъде там и да поправя часовника. Да поправя часовника — точно така! Правел отчаяни усилия, от които очите му щели насмалко да изскочат от орбитите и той да се превърне в слепец; задъхвал се, хълцал, напрягал всички сили, за да се измъкне от тинята, да очисти от нея тялото си. Накрая усетил, че пълзи немощно по брега. Изтегнал се по гръб на твърдата земя и видял пак светлината, небето. После като някаква щастлива догадка го осенила мисълта, че може да заспи. Той твърди, че действително заспал; минута ли, секунда или само миг — не знае, но ясно си спомня как, като потрепнал конвулсивно, се събудил. Полежал неподвижно, а после станал, изцапан с кал от глава до пети, и си помислил, че е сам, съвсем сам, че стотици мили го делят от хората, сред които е живял, и че като някакво подгонено животно няма от кого да очаква помощ, съчувствие, жалост. Първите къщи били сега на не повече от двайсет ярда от него; отчаяният писък на една изплашена жена, която се мъчела да отнесе детето си на безопасно място, го накарал отново да затича. Той тичал по чорапи, покрити с нечистотия, и бил изгубил всякаква прилика с човешко същество. Отминал по-голямата част от селището. Жените, като по-пъргави, се разбягвали надясно и наляво; мъжете, по-неподвижни, изпускали онова, което държали в ръцете си, и обзети от ужас, замръзвали с отворени уста. Джим приличал на някакво страшно чудовище. Той си спомня как малките деца, които се опитвали да се спасят от него с бягство, падали на коремчетата си и почвали да ритат. Джим свърнал между две къщи на някакъв склон и поел нагоре; в отчаянието си преминал и през една барикада от повалени дървета (по онова време в Патусан не минавала седмица без сражение), озовал се през една ограда в нива, засята с царевица, където някакво изплашено момче хвърлило по него пръчка, попаднал на някаква пътека и както тичал, налетял в ръцете на група изумени хора. Едва имал сили да каже: „Дорамин! Дорамин!“ Спомня си как го повлекли към върха на хълма и после през някакво оградено място, където растели палми и плодни дървета, как го домъкнали до един стол, на който седял тежко някакъв едър човек сред възбудено, обезпокоено множество. Джим почнал да шари с калните си ръце, да търси под мръсната си дреха пръстена и изведнъж се озовал по гръб, като недоумявал кой го е повалил. Те просто престанали да го крепят, а той не можел да се задържи на крака. В подножието на склона отекнали няколко изстрела — стреляли наслука и над селището се вдигнал глух рев на изумление. Но Джим бил в безопасност. Хората на Дорамин барикадирали пътната врата и му наливали вода в устата; старата жена на Дорамин, припряна, изпълнена със състрадание, с писклив глас давала нареждания на своите момичета.
— Старицата — каза той меко — така се грижеше за мен, сякаш й бях роден син. Положиха ме на огромно легло — нейното парадно ложе, — а тя ту влизаше, ту излизаше, бършеше очи и ме потупваше по гърба. Трябва да съм имал жалък вид. Не зная колко време съм лежал така неподвижен като пън.
Несъмнено Джим силно се привързал към старата жена на Дорамин. И тя го обикнала като майка. Имала кръгло, ореховокафяво, кротко лице, цялото покрито с тънки бръчици, големи, яркочервени устни (тя усърдно дъвчела бетел89) и премрежени мигащи, добродушни очи. Постоянно се намирала в движение, гълчала припряно, давала непрестанни нареждания на многото млади жени със светлокафяви лица и големи, сериозни очи — нейните дъщери, прислужници, робини. Знаете, че в такива домове обикновено е невъзможно да се долови разликата. Жената на Дорамин била много слаба и дори в широката си дреха, затворена отпред със закопчалки със скъпоценни камъни, правела впечатление на мършава. Обувала на тъмните си боси крака жълти сламени чехли, направени в Китай. Аз си представях как се е носела из къщата, а необикновено гъстите й, дълги сиви коси са се сипели по раменете. Тя изричала прости, мъдри думи, произхождала от благородно семейство и била своеобразна и властна. Следобед сядала в едно голямо кресло срещу съпруга си и втренчено гледала през широкия отвор в стената, откъдето се откривала просторна гледка към реката и селото.
Като сядала, тя винаги подгъвала под себе си крака, но старият Дорамин седял изправен, внушителен като планина сред равнината. Той не бил нещо повече от онези търговци или накхода90, но е чудно с каква почит се ползувал и с какво достойнство се държал. Бил вторият по сила вожд в Патусан. Преселниците от Целебес (около шейсет семейства, които заедно със своите подчинени можели да извадят по двеста души умеещи да си служат с крис) преди години го избрали за свой предводител. Хората от това племе са разумни, предприемчиви, отмъстителни, но по-мъжествени от останалите малайци и не се примиряват с потисничеството. Те били групата, враждебна на раджата.
