Без да губи нито миг, екипажът на Браун се прехвърлил на борда на каботажния кораб, като взел със себе си огнестрелните оръжия и голям запас барут. Те били всичко шестнайсет души — двама избягали матроси, един дълъг като върлина дезертьор от американски военен кораб, двама простовати руси скандинавци, един мулат, един учтив китаец, който им готвел, и останалите — от онази неописуема сбирщина, която се скита по Южните морета. Нищо не ги тревожело; Браун ги подчинил на волята си; той, Браун, който не се боял от бесилката, бягал сега от призрака на испанския затвор. Не им дал време да пренесат достатъчно количество провизии. Времето било тихо, въздухът — напоен с влага. Те освободили кораба от привързващите го въжета и поставили платната; откъм брега имало слабо течение и влажните платна дори не трептели. Старата им шхуна, изглежда, се отделила неусетно от откраднатия кораб и заедно с черната маса на брега безшумно се изгубила в нощта.

Те избягали. Браун подробно ми разказа за тяхното плаване през Макасарския пролив113. Това е печална и страшна история. Те имали малко храна и вода; спрели няколко плавателни туземни съда и от всеки получили по нещо. С откраднатия кораб Браун, разбира се, не смеел да се отбие в нито едно пристанище. Нямал пари, за да купи нещо, нямал документи, нямал правдоподобна лъжа, която би му помогнала още веднъж да се измъкне. Един арабски барк, плаващ под холандско знаме, изненадан през нощта край Поуло Лаут114, където стоял на котва, ги сдобил с малко мръсен ориз, връзка банани и буре с вода; в продължение на три дни времето било мъгливо и шквалът от североизток гонел шхуната през Яванско море. Жълти, мътни вълни обливали гладуващите бандити. Те виждали пощенски кораби, които извършвали обичайните си рейсове, минавали край съдове с ръждясали железни бордове, които лежали на котва в плитчините, очаквайки промяна на времето или прилива. Някаква английска канонерка, бяла и гиздава, с две тънки като свещи мачти, веднъж им пресякла пътя; друг път една холандска корвета с тежък рангоут се появила зад кърмата, пробивайки си бавно път в мъглата.

Незабелязвани или незаслужаващи внимание, те се изплъзвали — уморена банда от истински изгнаници с мършави лица, освирепели от глад и преследвани от страх. Браун мислел да се упъти към Мадагаскар, където се надявал — и не без основание — да продаде шхуната в Таматаве, без да му задават неприятни въпроси, или може би да получи за нея фалшиви документи. Но преди да се впусне в дълго плаване през Индийския океан, трябвало да се сдобият с храна, а също и с вода.

Възможно е Браун да е чувал за Патусан или пък случайно да е видял тази дума, написана с дребни букви на картата. Изглежда, открил названието на голямото село нагоре по една река в туземна държава — село съвсем беззащитно, лежащо далеч от морските пътища и подводните кабели. Такива неща, целейки някаква изгода, Браун бил вършил и по-рано, но тогава това било абсолютно необходимо, въпрос на живот и смърт — или по-точно на свобода. Свобода! Той бил убеден, че ще се сдобие с провизии — волове, ориз, сладки картофи. Измършавялата банда предварително точела зъби. Може би щели да успеят да натоварят шхуната с провизии и — кой знае? — да се сдобият и със звонкови пари! Можело да се упражни натиск върху някой от вождовете и селските старейшини. Браун ми каза, че по-скоро бил готов да им горят пръстите на краката, отколкото да получи отказ. Аз му вярвах. Неговите хора също му вярвали. Те не ликували гръмко, тъй като били мълчалива банда, но като глутница вълци бързо се приготвили за работа.

Времето помогнало на Браун. Няколко дни затишие щели да доведат до страшни сцени на борда на шхуната, но благодарение на бреговите и морски бризи за по-малко от седмица Браун преминал Зондския пролив115 и хвърлил котва край устието на Бату Кринг, на пистолетен изстрел от рибарското село.

Четиринайсет души седнали в баркаса (той бил голям, тъй като служел за превоз на стоки) и се отправили нагоре по реката, а останалите двама имали за задача да охраняват шхуната, при което били снабдени с достатъчно храна, за да не умрат от глад в продължение на десет дни. Приливът и вятърът помогнали и един следобед голямата бяла лодка със скъсано платно, гонена от морския бриз, приближила Патусан; четиринайсетте истински плашила алчно гледали напред и държали пръстите си на спусъците на евтините си пушки. Браун смятал, че пристигането му ще предизвика умиление и ужас. Те доплавали тъкмо когато завършил приливът. Зад оградата на раджата не се виждали никакви признаци на живот; първите къщи от двете страни на реката изглеждали напуснати. Пред тях се виждали няколко канута, които вървели с пълен ход. Браун се учудил, като видял такова голямо селище. Царяла дълбока тишина. Вятърът, който духал между къщите, стихнал; екипажът свалил две от веслата и бандитите продължили да гребат нагоре по реката, надявайки се да слязат в центъра на селището, преди жителите да са помислили да окажат съпротива.

Но очевидно старейшината на рибарското село край Бату Крннг успял своевременно да прати предупреждение. Когато баркасът се изравнил с джамията (построена от Дорамин: здание с фронтони и най-различни украшения от корали), площадът пред него бил вече пълен с народ. Раздал се вик и нагоре по реката отекнали удари на гонгове. Пак там гръмнали два от малките пиринчени шестфунтови топове и гюллетата паднали във водата, като вдигнали фонтани пръски, които заблестели в лъчите на слънцето. Крещящата тълпа пред джамията почнала да стреля на залпове; куршумите летели напряко на течението на реката. Баркасът бил обстрелван от двата бряга, а хората на Браун отговаряли от време на време с нестройна стрелба. Веслата били прибрани в лодката.

На тази река отливът при пълноводие настъпва много бързо и лодката, която се намирала в средата на течението, почти напълно забулена в дим, тръгнала назад. На двата бряга димът се сгъстил и като равна ивица се проточил под покривите подобно на някакъв дълъг, нисък облак, който прорязва склона на планина. Войнствените викове, вибриращият звън на гонговете, глухите удари на барабаните, яростните крясъци, трясъкът на изстрелите се сливали в оглушителен шум; Браун седял зашеметен, но с твърда ръка държал румпела; обземала го ярост и омраза към тези хора, които се осмелили да се защищават. Двама от бандата били ранени и той видял, че отстъплението му е отрязано от няколко лодки, които се отделили от оградата на Тунку Аланг. Лодките били шест и всички препълнени с хора.

Обкръжен отвсякъде, Браун забелязал устието на една тясна рекичка (същата, където Джим скочил по време на отлива). Сега водата била дълбока. Като вкарали там баркаса, той и неговите хора слезли на брега и се разположили на един малък хълм, на разстояние деветстотин ярда от оградата; сега те били по-високо от нея. Склоновете на хълма били голи, но на върха растели няколко дървета. Хората на Браун ги отсекли за бруствер и до настъпването на мрака се укрепили на тази позиция; в същото време лодките на раджата си останали в реката, като спазвали странен неутралитет. Когато слънцето залязло, лумнали много огньове от запалени клони на брега на реката и между двойния ред къщи на сушата, които осветявали черния релеф на покривите, групите стройни палми и гъстите горички от плодни дръвчета. Браун заповядал да подпалят тревата около тяхната позиция; ниският пръстен от тънки огнени езици под бавно издигащия се дим бързо слязъл надолу по склона на хълма; тук-таме със силно, злобно пращене се запалили сухите храсти. Пожарът създал чиста зона за обстрел пред техния укрепен пункт, затлеял в края на горите и покрай блатистия бряг на рекичката и угаснал. Тясната ивица джунгла, израсла буйно във влажната падина между хълма и оградата на раджата, спряла от тази страна огъня със силния трясък и експлозии на възпламеняващите се бамбукови стъбла.