„Чука! Чука! mein Gott37 Донесете ми чука!“

Дребният механик хленчел като малко дете, но макар ръката му да била счупена, той се оказал по-разумен от другарите си и като събрал кураж, се втурнал към машинното отделение. Справедливо е да призная, че това не било шега работа. Джим ми каза, че механикът имал отчаян вид, бил като човек, озовал се в задънена улица. Той тихичко почнал да вие и се втурнал напред. Върнал се веднага с чука в ръка и без да се бави, се хвърлил към болта. Останалите незабавно зарязали Джим и се затичали да помагат. Джим чул чукането с чука, звука на падащия болт. Лодката била готова за спускане. Едва тогава погледнал към нея — едва тогава. Но не се помръднал от мястото си, не се помръднал! Искаше да ми втълпи, че не се е помръднал от мястото си, че не е имал нищо общо с тези хора… с тези хора с чука. Нищо общо! Повече от вероятно е, че е смятал себе си за отделен от тях с пространство, което не бива да премине — препятствие непреодолимо, пропаст бездънна. Той стоял толкова далече от тях, колкото можело да бъде възможно — на другия край на мостика.

Краката му били приковани към това място, а очите — към малката група хора, наведени и странно олюляващи се, обзети и четиримата от страх. Фенерът, окачен на един пилерс над малката масичка на мостика (на „Патна“ нямало щурманска кабина по средата), осветявал напрягащите се рамене, приведените и люшкащи се гърбове. Те тласкали носа на лодката; изблъсквали я в нощта и повече не се обръщали към него. Отказали се от него, сякаш той действително бил твърде далеч, безнадеждно далеч от тях и не си струвало да го викат с поглед или знак. Нямало кога да наблюдават пасивния му героизъм, да почувствуват укора, затаил се в неговата сдържаност. Лодката била тежка: те тласкали носа й, без да губят излишни сили за ободрителни викове; но ужасът, който размеквал самообладанието им, както вятърът разпилява прашинките, превръщал отчаяните им усилия във фарс, а самите тях оприличавал на клатушкащи се клоуни в цирк. Те се блъскали с ръце, с глави, натискали с цялото си тяло, напрягали всичките си сили и веднага щом успели да освободят носа от висилката, вкупом почнали да се катерят в лодката. От това тя рязко се олюляла, като ги отблъснала назад, безпомощни, струпала ги един върху друг. За миг те застинали зашеметени, разменяйки си със злобен шепот всякакви ругатни, каквито им дойдели наум; после отново се заловили да се катерят. И това се повторило три пъти. Джим ми описваше събитието мрачно и замислено. Не пропусна нито една подробност от противното зрелище.

— Проклинах ги. Мразех ги. Бях принуден да гледам всичко това — каза той с някакъв безразличен тон, като се вглеждаше в мене мрачно и втренчено. — Подлагал ли се е някой на такова срамно изпитание!

Той стисна глава с ръце като човек, доведен до безумие от някакво невероятно оскърбление. Имаше нещо, което момъкът не можеше да обясни на съда — и дори на мен; но аз щях да бъда недостоен за признанията му, ако не успеех да разбера паузите между думите. В това подчертаване на неговия стоицизъм имаше насмешка — злобна, порочна, отмъстителна; в изпитанието му имаше шутовски елемент — унизителни комични гримаси пред лицето на надвисналата смърт или безчестие.

Джим излагаше фактите, които аз не забравих, но след толкова години не мога да си спомня истинските му думи. Помня само, че той учудващо добре бе успял да украси мрачната си омраза с изнасяне на голи факти. Два пъти, така ми каза, притворил очи, уверен, че краят настъпва, и два пъти отново ги отварял.

Всеки път забелязвал, че тъмнината още повече се е сгъстила. Сянката на мълчаливия облак паднала от небето върху кораба и сякаш задушила всички звукове, които издавали присъствието на живи същества. Той вече не чувал гласовете под тентата. По неговите думи всеки път, когато притворел очи, мълнията на мисълта ярко осветявала тази купчина тела, проснати до бездната на смъртта. Като отворел очи, смътно виждал борбата на четиримата, които бясно се сражавали с упоритата лодка.

— От време на време падаха, скачаха, ругаеха се един друг и изведнъж отново се хвърляха всички заедно към лодката… Можеше да се смеете до припадък — добави той, без да вдига поглед. Сетне ми хвърли печална усмивка. — Чака ме весел живот! Нали още много пъти до смъртта си ще виждам това забавно зрелище.

Джим отново сведе очи.

— Да виждам и чувам… да виждам и чувам — повтори той два пъти с големи паузи, загледан в пространството.

И отново потрепери.

— Реших да не отварям очи — рече после, — а не можех. Не можех — и нека всички го знаят — все ми е едно! Нека го изпитат онези, които биха ме упрекнали. Нека намерят друг, по-добър изход! Повторно очите ми се отвориха — и устата също. Почувствувах, че корабът се движи. Той бе наклонил носа си съвсем малко и лекичко се бе повдигнал — бавно, съвсем бавно! Ала това не стана в течение на много дни. Облакът премина над главите ни и първата вълна наруши спокойствието на оловносивото море. В това движение нямаше живот. Обаче в главата ми нещо се преобърна. Вие какво бихте направили? Уверен сте в себе си, нали? Какво ще направите, ако почувствувате сега — в тази минута, — че къщата бавно се движи, че подът се люлее под стола ви? Ще подскочите от уплаха! Кълна се в небето, ще подскочите от мястото, на което седите, и ще се озовете ей в онези храсти там, долу.

Джим махна с ръка към тъмнината отвъд каменната балюстрада. Не се помръднах. Той ме гледаше много втренчено, много сурово. Две мнения не можеше да има: сега ме заплашваха и трябваше да стоя неподвижно, безмълвно, за да не направя съдбоносното признание, как бих постъпил аз, което би имало отношение и към случая с Джим. Нямах намерение да се подлагам на такъв риск. Не забравяйте — той седеше пред мен и наистина твърде приличаше на всички нас, за да не бъде опасен. Но ако искате да знаете, аз с бърз поглед измерих пространството, което ме отделяше от петното гъст мрак върху моравата пред верандата. Той преувеличаваше. Не бих отскочил на няколко стъпки, в това поне бях уверен.

Настанал, както помислил Джим, последният момент, но той не се помръднал. Краката му както преди били като приковани към палубата, но мислите се въртели свободно в главата му. И в този момент той видял как един от онези, които се блъскали край лодката, внезапно побягнал, размахал ръце, сякаш искал да улови въздуха, препънал се и паднал. По-точно, не паднал, а тихичко се свлякъл надолу; приел седящо положение и се изгърбил, опирайки гръб в светлинния люк на машинното отделение.

— Това беше огнярят. Слаб, блед човек с рошави мустаци. Изпълняваше длъжността трети механик — поясни Джим.

— Умрял — казах аз. За това бе станало дума в съда.

— Така казват — произнесе Джим с мрачно равнодушие. — Разбира се, аз не знаех. Слабо сърце. Той известно време преди това се бе оплаквал, че не се чувствува добре. Вълнение. Прекомерно напрежение. Дявол знае какво. Ха, ха, ха! Не беше трудно да се забележи, че на него също не му се е искало да умре. Забавно, нали? Да ме застрелят, ако той не е бил силно уплашен и сам не си е навлякъл смъртта. Силно уплашен, точно така! Кълна се в небето, уплашен толкова, колкото и аз… Ах! Да ги беше пратил по дяволите, когато го вдигнаха от леглото, защото корабът потъвал. Да беше си пъхнал ръцете в джобовете и да ги наругае всичките.

Той стана, разтърси юмрук, стрелна ме с поглед и отново седна.

— Изпуснал случая, така ли? — прошепнах аз.

— Защо не се смеете? — рече той. — Та това е шега, замислена в ада. Слабо сърце!… Понякога ми се иска и аз да имам слабо сърце.

Това ме разсърди.

— Наистина ли? — запитах със зла ирония.

— Да! Нима не можете да го разберете! — извика той.

— Не бихте могли да искате повече — сърдито отвърнах аз.

Той ме погледна, без да разбира нещо. Тази стрела също премина доста встрани от целта, а Джим не беше от онези, които се безпокоят за напразно похабените стрели. Честна дума, той наистина нищо не подозираше, не допускаше, че го преследват. Бях доволен, че стрелата ми прелетя покрай целта — доволен бях, че дори не бе чул как съм отпуснал тетивата.