Заставяха ме да видя условност във всяка истина и искреност във всяка лъжа. Той апелираше едновременно към две лица — към лицето, което винаги е обърнато към дневната светлина, и към онова, което у всички нас (подобно на другото полукълбо на луната) е обърнато към вечната тъмнина и само от време на време вижда тайнствената пепелна светлина. Той ме принуждаваше да се колебая. Признавам това, кая се. Случаят беше неясен, дори бих казал незначителен: гинеше юноша, един от цял милион — но нали и Джим беше един от нас; беше инцидент, лишен от всякакво значение, подобно на наводнение в мравуняк; и все пак тайната на неговото поведение ме приковаваше, сякаш той беше представител на някаква друга порода, сякаш тъмната истина беше толкова важна, че можеше да повлияе на представата на човечеството за самото него…
Марлоу спря, за да разпали изгасналата си пура, и, изглежда, забрави за своя разказ; после неочаквано заговори отново.
— Разбира се, вината е моя! Действително не беше моя работа да се интересувам. Това е моя слабост. А неговата слабост беше от друг род. Моята се заключава в това, че не виждам случайното, външното — не признавам различието между чувала на вехтошаря и финото бельо на първия срещнат. Първия срещнат. Точно така. Виждал съм толкова хора! — продължи той с внезапна печал. — С някои аз… хм… съм влизал в съприкосновение — също като с този момък — и всеки път виждах пред себе си само човешкото същество. Имам проклето демократично виждане; може би то е по-добро от пълната слепота, но няма никаква изгода от него — мога да ви уверя. Хората искат да забелязвате тяхното фино бельо. Но аз никога не съм могъл да се отнеса с възторг към тези неща. О, това е грешка, това е грешка! А после, в някоя тиха вечер, когато компанията се е поразмързеливила, та не й се играе вист, идва време и за разказ…
Марлоу отново млъкна, може би защото очакваше някаква ободряваща забележка, но всички мълчаха; само стопанинът, сякаш с неохота изпълняваше дълга си, прошепна:
— Вие сте така изтънчен, Марлоу.
— Кой? Аз ли? — тихо каза Марлоу. — О, не! Но той, Джим, беше изтънчен и колкото и да се мъчех да разкажа по-добре тази история, пак пропуснах много нюанси — те са толкова фини, така трудно е да ги предам с безцветни думи. А той усложняваше работата още и с това, че беше толкова простодушен, бедният!… Ей богу, беше удивителен момък. Говореше ми, че нищо не би го изплашило и това било също тъй вярно, както че стои пред мен. И вярваше в това! Казвам ви, то беше чудовищно наивно… и… зашеметяваше! Наблюдавах го крадешком, сякаш го бях заподозрял, че има намерение да ме вбеси. Беше уверен, че, честно казано — забележете, честно! — нищо не можеше да го изплаши. Още тогава, когато бил „ей такъв“ — „съвсем мъничък“, — се готвел за всякакви трудности, каквито човек може да срещне на сушата и в морето. Той с готовност признаваше своята предвидливост. Измисляше всевъзможни опасности и отбранителни средства, очаквайки най-лошото, готвейки се за всичко. Изглежда, винаги беше в състояние на екзалтация. Можете ли да си представите това? Редица приключения, толкова слава, такова победно шествие! И всеки ден от своя вътрешен живот изпълваше с дълбоко съзнание за собствената си проницателност. Той се унасяше; очите му сияеха; и с всяка негова дума сърцето ми, докоснато от лъча на неговата екзалтация, все по-силно се свиваше. Не ми беше до смях, а за да не се усмихна, седях с каменно лице. Той почна да проявява всички признаци на раздразнение.
— Винаги се случва неочакваното — казах аз с примирителен тон. Моята тъпота предизвика у него презрително възклицание: „Ха!“ Предполагам, той искаше да каже с това, че неочакваното не може да го засегне; само непостижимото можеше да вземе връх над неговата безупречна подготвеност. Той бил заварен неподготвен и с шепот проклинал морето и небето, кораба и хората. „Всички го предадоха!“ Била го овладяла онази високомерна покорност, която му пречела да помръдне и кутрето си, а в същото време останалите трима, усетили добре критичността на дадения момент, отчаяно се блъскали един в друг и се потели здравата с лодката. Нещо там не било в ред. Изглежда, в бързината някак притиснали болта на предния блок на лодката и като разбрали, че ги заплашва неуспех, съвсем изгубили разсъдъка си. Картината трябва да е била знаменита: бесните усилия на тези негодници, които се мъчели на неподвижния кораб, застинал сред мълчанието на спящия свят, час по-скоро да освободят лодката, пълзели на ръце и крака, изправяли се в отчаяние, дърпали се, блъскали се, сърдито се зъбели един на друг — на границата на убийството, на границата на сълзите, готови да се хванат за гушите; възпирал ги само страхът от смъртта, която мълчаливо стояла зад тях като непоколебима и хладнокръвна наблюдателка. О, да! Картината трябва да е била славна. Той бе видял всичко това, можеше да говори за него с презрение и разпаленост; най-дребните подробности възприел с някакво шесто чувство, защото ми се кълнеше, че е стоял настрана и не е гледал нито тях, нито лодката — не хвърлил нито един поглед. И аз му вярвам. Мисля, че е бил твърде зает да наблюдава застрашително наклонилия се кораб, заплахата, възникнала в момент на пълна безопасност — бил хипнотизиран от меча, който висял на косъм над разпалената му глава.
Целият свят застинал пред очите му и той могъл леко да си представи как изведнъж ще подскочи нагоре тъмната линия на хоризонта, как ще се вдигне внезапно широката равнина на морето — бързо, спокойно издигане, сетне страшно подхвърляне, зинала бездна, борба без надежда, звездна светлина, затваряща се навеки над главата като свод над гробница — как се бунтува срещу това младостта! — и… черен край. Той можеше да си представи това! Кълна се, всеки би могъл! И не забравяйте — Джим беше зрял художник в тази област, надарен със способността бързо да извиква видения, които предхождат събитията. И картините, които му доставяше тази способност, го превърнаха в студен камък от глава до пети; но в мозъка мислите му се въртяха в бесен танц, танц на куците, слепите, немите мисли — вихър на страшните инвалиди. Нали ви казах, той ми се изповядваше, като че ли бях надарен със способността да раздавам правосъдие. Вглъбяваше се в дълбините на душата, надявайки се да получи от мен оправдание, което не би му донесло никаква полза. Това беше един от онези случаи, когато най-святата измама не дава облекчение, нито един човек не може да помогне и дори небесният създател изоставя грешника на произвола на съдбата.
Той стоял от дясната страна на мостика, колкото можело по-далеч от мястото, където се водела борбата за лодката. А тя се водела с безумна ярост и тихомълком като заговор. Двамата малайци както преди стискали спиците на кормилото. Представете си само действуващите лица в този необичаен епизод сред морето, представете си четирима души, обезумели от яростните и тайни усилия, и трима неподвижни зрители; те стояли на мостика, над тентата, която скривала дълбокото невежество на няколкостотин уморени човешки същества с техните мечти и надежди, задържани от невидима ръка на границата на унищожението. Защото не се съмнявам, че е било тъкмо така: като се вземе под внимание състоянието на кораба, не можеш да си представиш по-голяма опасност. Онези негодници до лодката неслучайно са обезумели от страх. Откровено казано, ако бях там, не бих дал и фалшив фардинг35 за това, че корабът ще се задържи до края на следващата секунда. И все пак той се държал над водата! Спящите поклонници били обречени да завършат поклонничеството си, като изпитат горчивината на съвсем друг край. Изглежда, всемогъщият, в милосърдието на когото вярвали, се нуждаел още малко от тяхното смирено покорство на земята и поглеждайки надолу, заповядал на океана: „Не ги докосвай!“ Това спасение бих сметнал за загадъчно и необяснимо явление, ако не знаех колко здраво може да бъде старото желязо — не по-малко здраво от духа на някои хора, с които понякога ни се случва да се срещнем, хора немощни като сянка, а понесли на плещите си товара на живота. Не по-малко чудно според мен е и поведението на двамата кормчии в продължение на тези двадесет минути. Докараха ги от Аден заедно с останалите туземци да дадат показания по време на следствието. Единият от тях, страшно срамежлив, с жълта, весела физиономия, беше много млад, а изглеждаше още по-млад. Помня съвсем добре как Брайърли го попита чрез преводача за какво е мислел по онова време, а преводачът, като размени няколко думи с него, внушително заяви пред съда:
