Задъхваха се от викове. Дъждът отмина. И отново настъпи тишина. Около лодката не се чуваше никакъв звук. Искаха да ме изхвърлят зад борда! Е, тяхното желание би се изпълнило, ако седяха и мълчаха. Да ме изхвърлят зад борда! Биха ли го направили? „Опитайте — казах аз. — За два пенса бих скочил!“

„И много добре ще направиш!“ — писнаха и двамата.

Беше така тъмно, че можех да ги различа само когато се раздвижваха. И, право да си кажа, съжалявам, че не се опитаха!

Аз неволно възкликнах:

— Какво необичайно положение!

— Не е лошо, а? — каза Джим като във вцепенение. — Те, изглежда, мислеха, че по някаква причина съм пречукал огняря. Защо да го убивам? И как можех да зная дали съм го убил? Нали бях попаднал по някакъв начин в лодката?… — Мускулите около устата му се свиха и неволна гримаса проряза маската, която прикриваше лицето му — силна, мимолетна конвулсия като блясък на мълния, която осветява за миг скритите извивки на облака. — Да, бях. Седях с тях в лодката — нали? Не е ли ужасно: нещо те е подбудило да извършиш такава постъпка, а после върху тебе пада отговорност! Какво знаех за техния Джордж, заради когото вдигаха вой? Помня, че го видях как лежеше сгърчен на палубата.

„Убиец и страхливец!“ — продължаваше да ме обижда старши механикът. Изглежда, само тези две думи му идваха наум. Беше ми все едно, но цялата тази врява почна да ме гнети.

„Млъкни“ — казах. Тук той събра всичките си сили и отчаяно закрещя:

„Ти го уби! Ти го уби!“

„Не — извиках и аз, — но ей сега ще убия теб!“

Скочих, а той шумно падна назад през седалката. Не зная как стана това. Беше съвсем тъмно. Изглежда, е искал да побегне. Стоях неподвижно, извърнал лице към кърмата, а жалкият втори механик захленчи: „Как можеш да си позволиш да удариш човек със счупена ръка… а пък се мислиш за джентълмен!“

Чух хрипливо мърморене. Сега другият тип бе тръгнал към мене, потраквайки с веслото по кърмата.

Видях как се приближава огромен, огромен — такива ни се представят хората в мъгла или насън.

„Ела!“ — извиках. Бих го хвърлил зад борда като чувал с парцали. Той се спря, измърмори нещо и се върна назад. Може би бе чул воя на вятъра. Аз нищо не чувах. Това беше последният порив на бурята. Капитанът се върна на мястото си. Беше ми жал. Не бях далече от мисълта да се опитам да…

Джим свиваше и разпускаше присвитите си пръсти, ръцете му трепереха от яд.

— По-спокойно, по-спокойно — измърморих.

— А? Какво? Аз не се вълнувам — възрази той страшно обиден и като потръпна конвулсивно с лакътя си, събори бутилката с коняк. Скочих напред, като засегнах стола си. Той отскочи от масата, сякаш зад гърба му бе избухнала мина; видях изплашените му очи и побледнялото му лице. После на лицето му се изписа досада.

— Много се извинявам! Колко съм неловък — избърбори той, силно обезпокоен. Усетихме остра миризма на разлят алкохол, като че задушната атмосфера на долнопробно питейно заведение бе нахлула в прохладния чист мрак на нощта. В салона на ресторанта бяха загасили светлините; нашата свещ блещукаше самотно в дългия коридор и колоните бяха почернели от основата до капитела. На фона на ярките звезди ъгълът на сградата, където се помещава Управлението на пристанището, се открояваше ясно на отвъдната страна на еспланадата, сякаш мрачното здание се бе приближило, за да вижда и чува по-добре.

Джим прие равнодушен вид.

— Може би сега не съм така спокоен, както тогава. Бях готов на всичко. Какво значение би имало това?…

— Не сте прекарали скучно в тази лодка — забелязах.

— Бях готов — повтори той. — След като светлините на кораба бяха изчезнали, можеше да се случи всичко… всичко и светът не би узнал. Аз чувствувах това и бях доволен. И тъмнината беше тъкмо подходяща. Сякаш нас бърже ни бяха зазидали в голяма гробница. Не ме интересуваше нищо, което става на земята. Нямаше кому да изказвам своето мнение. Нищо не ме засягаше вече…

За трети път през време на нашия разговор Джим хрипливо се разсмя, но наблизо нямаше никой, който да го заподозре, че е пиян.

— Нито страх, нито закон, нито звуци, нито чужди очи… дори ние самите нищо не можехме да видим… поне до изгрева на слънцето.

Порази ме истината, скрита в тези думи. Има нещо странно в една малка лодка, залутана сред морето. Над живота, изплъзнал се от прага на смъртта, като че ли надвисва сянката на безумието. Когато вашият кораб ви изменя, имате чувството, че ви е изменил целият свят — светът, който ви е създал, обуздавал, грижил се е за вас. Сякаш душите на хората плуват над някаква пропаст и — докосвайки се до необятното — изпитват желание да извършат постъпка героична, нелепа или отвратителна. Разбира се, ако става дума за вярата, за мисълта, за любовта, за омразата, за убеждението или дори за видимия аспект на материалните неща, крушения сполетяват всички хора, но в дадения случай имаше нещо гнусно и самотата изглеждаше съвсем пълна — по силата на възмутителни обстоятелства тези хора бяха откъснати от света, от всички останали хора, чийто идеал за поведение никога не е бил подложен на изпитание от враждебна и страшна шега.

Те били сърдити, понеже го смятали за страхлив отцепник; той съсредоточил върху тях всичката си омраза; искало му се да им отмъсти за онова отвратително изкушение, което изпречили на пътя му. Когато хората се намират в самотна лодка сред морето, в тях неизбежно се пробужда онова непокоряващо се на разума начало, което се таи дълбоко във всяка мисъл, усещане, чувство, вълнение. Работата не стигнала до бой — ето още една проява на онази шутовска низост, с която било украсено това морско бедствие. Само заплахи, само притворство, фалш от начало до край, сякаш създаден от чудовищното презрение на онези тъмни сили, които биха тържествували винаги, ако не се разбиваха постоянно в устойчивостта на хората.

Аз попитах, като почаках малко:

— Е, и какво се случи?

Ненужен въпрос. Знаех вече твърде много, за да се надявам на един благосклонен жест, на милост от страна на стаеното безумие и ужас.

— Нищо — каза Джим. — Мислех, че това е сериозно, а те искали само да пошумят. Нищо не се случи.

И изгряващото слънце го намерило на същото място, където скочил — на носа на лодката. Каква настойчива готовност за всичко! И цялата нощ държал в ръцете си румпела. Те изпуснали кормилото в морето, като се опитвали да го поставят, а румпелът, изглежда, бил паднал на носа, когато се хвърляли в лодката, опитвайки се да направят всичко изведнъж, за да се отделят по-бързо от борда на кораба. Румпелът представлявал дълъг и тежък дървен прът и очевидно Джим в продължение на шест часа го е стискал в ръце. Това не е ли готовност! Представяте ли си как той, смълчан, е прекарал половината нощ на крака, обърнат с лице към плискащия дъжд, впил очи в тъмните фигури, за да следи най-малките движения, напрегнал слух, за да улови тихия шепот, който от време на време се чувал на кърмата? Твърдост на мъжеството или напрежение, предизвикано от страх? Как мислите? И издръжливостта му не бива да се отрича. Той прекарал около шест часа в отбранителна поза; а лодката бавно плавала напред или се спирала, покорявайки се на капризите на вятъра; морето, успокоено, най-сетне заспало; облаци се понесли над главите им. Небето, отначало необятно, мътно и черно, се превърнало в мрачен, сияещ свод, заблестяло още по-ярко, побледняло на изток и в зенита и тъмните фигури, които закривали звездите ниско над хоризонта зад кърмата, придобили по-резки очертания. Станали релефни, откроили се раменете, главите, лицата. Всички мрачно гледали Джим; косите им били разрошени, дрехите — изпокъсани; като мигали с червените си клепачи, те посрещнали бялата зора.

— Имаха такъв вид, сякаш цяла седмица се бяха търкаляли пияни из канавките — изразително описваше Джим; после измърмори нещо за изгрева на слънцето, който предвещавал тих ден. Известен ви е навикът на моряците да споменават при всеки повод за времето. Тези няколко откъслечни думи бяха достатъчни, за да си представя как долният край на слънчевия диск се отделя от линията на хоризонта, широки вълнички пробягват по цялата видима повърхност на морето, сякаш водите потрепват, раждайки светещото кълбо. А последният полъх на вятъра, като въздишка на облекчение, замира въз въздуха.