— Странно, нали? — прошепна той, прекъсвайки нестройния си разказ.

Това не ми се виждаше толкова странно. Изглежда, той несъзнателно беше убеден, че действителността не може да бъде така потресаваща, ужасна и отмъстителна както страшната картина, създадена от собственото му въображение. Мисля, че в този момент сърцето му бе побрало цялото страдание, а душата бе познала страха, ужаса и отчаянието на осемстотин души, сполетени през нощта от внезапна и жестока смърт. Иначе как бих могъл да си обясня неговите думи:

— Струваше ми се, че трябва да изскоча от тази проклета лодка и да заплувам назад… половин миля… още по-далеч… на каквото и да е разстояние… да доплувам до самото място…

Как да си обясня такова желание? Разбирате ли неговото значение? Защо да се връща към онова място? Защо да не се удави ей тук, край борда на лодката — щом е мислел да се дави? Защо да се връща там? Той искал да види… сякаш трябвало да приспи въображението си с мисълта, че всичко е свършено, и чак след това да търси успокоение в смъртта. Не вярвам някой от вас да може да предложи друго обяснение. То беше едно от онези странни, вълнуващи проблясъци сред мъглата. Необичайно разкритие. Каза за него така, сякаш говореше за най-естественото нещо на света. Сподавил този импулс и тогава забелязал тишината наоколо. За това той ми разказа. Мълчанието на морето и небето, слети в едно безкрайно, необятно пространство, приличало на тишина в гробница, затворила навеки тези спасени, треперещи хора.

— Можеше да се чуе падането на карфица в лодката — рече той и устните му странно потрепваха като на човек, който, разказвайки за някакво много трогателно събитие, се мъчи да се овладее. Мълчание! Само бог знае как е възприел Джим това мълчание в сърцето си.

— Не мислех, че някъде на земята може да бъде толкова тихо — произнесе той. — Не можеше да се различи морето от небето, нямаше какво да се види, нямаше какво да се чуе. Нито проблясък, нито сянка, нито звук. Бих помислил, че всяко кътче земя е отишло на дъното и са потънали всички освен мен и тези негодници в лодката.

Джим се наведе над масата и опря пръсти върху нея сред кафените и ликьорените чаши и угарките от пурите.

— Изглежда, вярвах в това. Всичко бе загинало и… всичко беше свършено… — той дълбоко въздъхна — … за мене.

Марлоу рязко се изправи на стола и с енергичен жест остави настрана пурата си. Тя очерта червена следа, подобно на миниатюрна ракета, прорязала завесата от пълзящи растения. Никой не се помръдна.

— Е, какво мислите? — възкликна Марлоу, като внезапно се оживи. — Нима той не е бил честен към себе си? Неговият спасен живот е бил обречен, защото почвата е пропаднала под краката му; не е имало какво да гледа и какво да слуша. Унищожение, да! А през всичкото време — само облачно небе, спокойно море, неподвижен въздух. Само нощ, само мълчание.

Това не продължило много; после те почувствували — внезапно и единодушно — потребност да побъбрят за своето спасение.

„От самото начало знаех, че ще потъне!“

„Само още миг и ние също…“

„Бяхме на косъм от смъртта, ей богу!“

Джим нищо не казал. Едва затихналият вятър задухал отново, засилил се и стонът на морето запригласял на тяхното бъбрене, последвало като успокоение след миговете на безмълвен ужас. Корабът бил потънал! Потънал! Нямало съмнение. Никой не можел да помогне. Многократно повтаряли тези думи, като че ли не можели да се възпрат. Не се съмнявали, че е потънал. Светлините били изчезнали. Невъзможно било да грешат. Светлините били изчезнали. Това трябвало да се очаква… Корабът следвало да потъне… Джим забеляза, че те говорели така, сякаш били оставили зад себе си кораба без хора. Решили, че е потънал бързо. Изглежда, това им доставяло някакво удоволствие. Уверявали се един друг, че за това е било необходимо не много време — „тръгнал е към дъното като лист желязо“. Старшият механик добавил, че светлината на върха на мачтата се стрелнала надолу „като хвърлена пламтяща клечка кибрит“. Тук вторият механик истерично се разсмял: „Р-радвам се. Р-радвам се.“

— Зъбите му тракаха като някакво бързо кречетало — каза Джим — и изведнъж захленчи. Плачеше и хълцаше като дете, задавяше се и нареждаше: „О, боже мой! О, боже мой!“ Млъкваше за миг и изведнъж отново започваше: „О, бедната ми ръка! О, бедната ми ръка!“ Чувствувах, че съм готов да го поваля с един удар. Двама души седяха на кърмата. Едва можах да различа фигурите им. Гласовете им достигаха до мене — бъбрене, мърморене. Тежко беше да се понася това. Беше ми и студено. Ала нищо не можех да направя. Струваше ми се, че ако се помръдна, ще трябва да скоча в морето и…

Ръката му опипваше нещо крадешком, докосна една от ликьорените чашки; той бързо я отдръпна, сякаш се бе докоснал до нажежен въглен. Леко поместих бутилката и попитах:

— Искате ли още?

Джим сърдито ме погледна.

— Мислите, че не мога да ви разкажа всичко, без да се натряскам ли? — попита той.

Компанията околосветски пътешественици се бе прибрала да спи. Бяхме сами; само някаква неясна бяла фигура се мержелееше в сянката; като забеляза, че я наблюдаваме, тя се прокрадна напред, поспря се, после безшумно се скри. Беше вече късно, но аз не притеснявах гостенина си.

Седейки смутен в лодката, той чул как спътниците му почнали изведнъж да ругаят някого.

„Защо не скачаше, глупчо?“ — казал нечий укорен глас.

Старшият механик станал от кърмовата седалка и почнал да се промъква към носа, като че ли подтикван от злобното намерение да се разправи „с най-големия идиот на света“. Капитанът, който седял на веслата, изхриптял обидни епитети. Джим вдигнал глава при тези викове и чул името „Джордж“; в същото време нечия ръка го ударила в гърдите.

„Какво можеш да кажеш за свое оправдание, глупако?“ — попитал някой, подтикнат от справедливо негодувание.

— Те се нахвърлиха върху мен — каза Джим, — ругаеха ме… наричайки ме Джордж.

Той ме погледна, опита се да се усмихне, отвърна очи и продължи:

— Онзи дребният, вторият механик, се наведе над самия ми нос: „Как, та това е проклетият помощник!“

„Какво!“ — изрева капитанът от другия край на лодката.

„Не може да бъде!“ — писна старшият механик. И също се наведе, за да се взре в лицето ми.

Вятърът внезапно стихнал. Отново завалял дъжд и мекият неспирен и донякъде тайнствен шум, с който морето отговаря на пороя, зазвучал от всички страни в нощта.

— Отначало бяха твърде зашеметени, за да хабят много думи — уверено разказваше Джим, — а какво трябваше да им кажа аз? — Той се запъна за миг, после с усилие продължи: — Наричаха ме с най-ужасни имена…

Гласът му, приличащ на шепот, от време на време зазвучаваше силно, укрепнал поради презрението, сякаш ставаше дума за някакви нечувани гадости.

— Беше ми все едно, както и да ме наричаха — мрачно рече той. — В гласовете им звучеше омраза. Хубава работа! Те не можеха да ми простят, че се бях озовал в лодката. Тази мисъл им беше омразна. Побесняха… — Той се изсмя нервно. — Но това ме въздържа от… Вижте! Седях на носа скръстил ръце върху планшира…

Джим ловко седна на края на масата и скръсти ръце.

— Ей така — разбирате ли? Достатъчно беше едва-едва да се отпусна назад и щях да се озова… при останалите. Едва-едва да се отпусна…

Той се намръщи и като почука със средния пръст челото си, каза многозначително:

— Тази мисъл през цялото време ми беше в главата. През цялото време… А дъждът, студен, като топящ се сняг — не, още по-студен, — падаше върху тънките ми памучни дрехи… Никога няма да ми бъде толкова студено. И небето беше черно, съвсем черно. Нито една звезда, никакъв проблясък на светлина — нищо отвъд пределите на проклетата лодка и на ония двамата, които джафкаха срещу мене, както паленцата лаят някой крадец, подгонен от тях на някакво дърво. „Джаф! Джаф! Какво правиш тук? Бива си те, няма какво! Тук няма място за такива като тебе! Какво? Вече не си така пощурял? Вмъкнал си се в лодката? Не те бива за живота. Джаф! Джаф!“ Мъчеха се да се надлаят. Капитанът джафкаше от кърмата; завесата на дъжда ми пречеше да го виждам, не разбирах напълно мръсния жаргон, с който ме ругаеше. „Джаф! Джаф! Ау, ау, ау! Джаф! Джаф!“ Приятно беше да ги слушаш. Уверявам ви, това ме ободряваше. То спаси живота ми. А те все крещяха, сякаш искаха с вик да ме катурнат зад борда… „Как събра смелост да скочиш? Тук не си нужен. Ако знаех кой седи тук, щях да те хвърля зад борда, пор проклет! Какво направи с онзи човек? Как се реши да скочиш, страхливецо? И защо ние тримата да не те хвърлим зад борда?…“