… Не мисля, че сте забравили — гласеше писмото. — Вие единствен проявихте интерес към него — интерес, който надживя моя разказ, макар да си спомням добре, че не искахте да се съгласите с това, дето той се бе подчинил на съдбата. Вие предсказвахте катастрофа; скука и отвращение към придобитата слава, към задълженията, с които съм се нагърбил, към любовта, предизвикана от жалостта и младостта. Вие казахте, че добре познавате „такъв род неща“ — призрачното удовлетворение, което те дават, неизбежното разочарование от тях. Вие казахте също — припомням ви това, — че „да си дадеш живота за тях“ (под „тях“ се подразбираше цялото човечество с кафява, жълта или черна кожа) е все едно да си продадеш душата на някой „звяр“. Вие допуснахте, че „такъв род неща“ са поносими и трайни само ако почиват на твърдата вяра в истината на нашите расови идеи, в името на които е установен редът, моралът на етичния прогрес. „На нас е нужна тази опора — казахте вие. — Нужна ни е вярата в необходимостта и справедливостта на тези идеи, за да принесем в жертва своя живот с достойнство и съвсем съзнателно. Без това жертвата се явява само забвение, а пътят към нея не е по-лек от пътя към гибелта.“ С други думи, вие твърдяхте, че трябва да се сражаваме в редиците, иначе нашият живот не струва нищо. Възможно е! Кой ще знае това, ако не вие — казвам това без всякакво лукавство, — вие, който нахлухте самичък в едно-две забравени кътчета и успяхте да се измъкнете оттам, без да опърлите крилете си. Но същността е такава, че Джим не се интересуваше от цялото човечество, той имаше работа само със себе си и въпросът се заключава в това, дали той накрая не е стигнал до вяра по-могъща от законите на реда и прогреса.

Не твърдя нищо. Може би своето мнение ще изкажете вие — след като прочетете ръкописа. В края на краищата има много истина в простия израз „в сянката на облак“. Невъзможно е да се разгледа Джим ясно, особено поради това, че трябва да гледаме на него за последен път с очите на другите. Аз без ни най-малко колебание ви съобщавам всичко, което ми е известно за този последен епизод, който, както той обичаше да казва, „го накарал да се опомни“. Човек недоумява бил ли е благоприятен случай онова последно и задоволително изпитание, което Джим, изглежда, винаги е чакал, за да може после да изпрати вест за себе си до непогрешимия свят. Може би помните, че когато се разделях с него за последен път, той попита скоро ли ще ходя в родината и изведнъж извика подир мен:

— Кажете им!…

Почаках да се доизкаже и признавам, бях заинтересуван и обнадежден; но чух само:

— Не. Нищо!

И тъй, това беше всичко; и повече няма да има нищо — няма да има вест освен онази, която всеки от нас може да извлече за себе си от езика на фактите, често пъти много по-загадъчни от самото сложно подреждане на думите. Наистина Джим направи още един опит да се изкаже, но и този опит беше обречен на неуспех, както сами ще се убедите, ако погледнете сивкавия лист, приложен в този пакет. Той се е опитал да пише — виждате ли този най-обикновен почерк? И надслова: „Фортът Патусан“? Предполагам, че Джим е изпълнил намерението си да превърне своя дом в място за защита. Това беше великолепен план: дълбок ров, насип от пръст и върху него — ограда от колове; а по ъглите оръдия на платформи, защищаващи всяка от страните на четириъгълника. Дорамин се съгласил да му даде оръдията; и тъй, всичките му привърженици знаели, че има сигурно място, на което може да разчита верният сподвижник в случай на внезапна опасност. Всичко това говори за разумната му предвидливост, за неговата вяра в бъдещето. Онези, които Джим наричаше „моя народ“ — освободените пленници на шерифа, — били длъжни да се заселят в Патусан и да образуват отделен квартал; предполагало се, че техните колиби и малки парчета земя ще се намират зад стените на крепостта. А в крепостта той ще бъде пълен господар. „Фортът Патусан.“ Няма дата, както ще видите. Какво значение имат датата и денят? Невъзможно е да се отгатне на кого е искал да пише, когато е взел перото — на Щайн… на мене… на целия свят…, или това е бил само един безцелен, изплашен вик на самотен човек, сблъскал се със своята съдба. „Случи се нещо ужасно“ — бе написал Джим, преди да захвърли перото за пръв път; погледнете мастиленото петно, което прилича на връх на стрела под тези думи. След малко той отново се е опитал да пише и е надраскал с тежка, сякаш оловна ръка следната фраза: „Трябва сега веднага…“ Тук отново е пръснало мастило и той се е отказал от по-нататъшни опити. Повече няма нищо. Джим е видял широката пропаст, която не може да се запълни нито с поглед, нито с глас. Способен съм да разбера това. Той е бил надвит от необяснимото, надвит от собствената си личност — дар на онази съдба, която се опитвал с всички сили да подчини на себе си.

Изпращам ви още и едно старо писмо — много старо писмо. То е било пазено грижливо при писмените му принадлежности. Писмо от неговия баща; по датата може да се съди, че е било получено няколко дни преди Джим да постъпи на „Патна“. Изглежда, това е било последното писмо от родината. Той го е пазил през всичките тези години. Добрият старец се е гордеел със своя син моряк. Аз прочетох тук-таме писмото. То е пропито с любов. Бащата казва на „скъпия си Джеймс“, че последното дълго писмо от него било много „честно и занимателно“. И че не би искал синът му „да съди хората сурово или необмислено“. Четири страници от писмото са изпълнени с деликатни нравоучения и семейни новини. Том бил вече свещеник. Мъжът на Кари имал парични затруднения. Старецът пишеше все в същия дух, доверявайки се на провидението и на установения ред във вселената, но живо реагираше на малките опасности и малките милости. Човек просто го виждаше пред себе си, белокос и невъзмутим, в неговото мирно убежище, в стария и удобен кабинет с толкова книги по рафтовете; тук той четиридесет години добросъвестно се занимавал със скромните си мисли за вярата и благопристойната смърт; тук той написал толкова проповеди и тук сега разговаря със своето момче, странствуващо в другия край на света. Но какво значение има разстоянието? Добродетелта е една и съща в целия свят, както има само една вяра, само едно добро поведение и една-единствена благопристойна смърт.

Неговият „скъп Джеймс“ — се надява бащата — никога няма да забрави, че „този, който веднъж се е поддал на изкушението, рискува да се разврати и навеки да се погуби. Затова каквито и да са твоите мотиви, синко, никога не трябва да правиш това, което смяташ за погрешно“. По-нататък бащата съобщава за любимото си куче; а понито, „на което вие, деца, яздехте“, ослепяло от старост и трябвало да го застрелят. Старецът призовава божията благословия; майката и сестрите изпращат поздрави…

Да, всъщност не е казано много в пожълтялото извехтяло писмо, което изпаднало от ръцете на Джим след толкова години. Това писмо останало без отговор — но кой знае за какво е разговарял той с мирните, безцветни образи на мъжете и жените, населяващи спокойния кът на земята, където като в гроб няма нито опасност, нито битки и въздухът е пропит с висока нравственост. Чудно е, че той дошъл оттам — човекът, с когото „се случили толкова неща“. С тях никога нищо не се случвало; тях никога нищо не ги сварвало неподготвени и не им се налагало да премерят сили със съдбата. Те всички изникват тук пред мен, призовани от кротката бъбривост на бащата — всички тези братя и сестри, негови по плът и кръв: гледат ме с ясни, наивни очи и аз като че виждам Джим; той се е върнал най-сетне — не нищожно бяло петънце в самото сърце на великата тайна, а изправен в цял ръст сред безгрижните образи, със суров и романтичен вид, но винаги безмълвен, мрачен — в сянката на облак.

Разказът за последните събития ще намерите в тези няколко страници, приложени в пакета. Трябва да се съгласите, че тяхната романтичност надминава най-смелите мечти на детството му, но според мен в тях има и някаква дълбока и ужасяваща логика, сякаш единствено въображението ни може да разкрие пред нас властта на всепобеждаващата съдба. Непредпазливите ни мисли падат върху нашите глави; който си играе с нож, от нож умира. Това изумително приключение — а най-изумителното от всичко е, че то е правдиво — представлява като че ли неизбежно следствие. Нещо подобно е трябвало да се случи. Вие си повтаряте това, без да преставате да се чудите как е възможно да се случи такова нещо в нашия благословен век. Но то се случило и не бива да се оспорва неговата логичност.

Излагам тук събитията така, като че съм бил техен свидетел. Сведенията ми бяха откъслечни, но аз натъкмих отделните парчета — а те бяха достатъчни, за да се получи ясна картина. Интересно, сякаш сам Джим ми бе разказал това! Той бе ми доверил толкова неща, че понякога ми се струва — момъкът ей сега ще влезе и по свой начин ще разкаже цялата история с безгрижния си, но изразителен глас, с непринудения си маниер — малко с изненада, малко с досада, малко с обида, като от време на време вмъква по някоя дума или фраза, които дават възможност да се надникне в самата душа, ала това не ти помага никак да се ориентираш. Трудно е да се повярва, че Джим никога не ще дойде при нас. Аз никога вече не ще чуя неговия глас, не ще видя неговото розово, леко загоряло лице с бяла ивица на края на челото и младежките очи, които потъмняваха от възбуда и изглеждаха дълбоки, бездънно сини.