В това време успял вече да убеди бугите да минат към действие. Макар че отговарял с главата си за успеха, той се намирал в повишено настроение и се помъчил да бъде дори любезен с Корнелиус. Но Корнелиус в отговор на такава любезност станал необуздано весел и Джим според собствените си думи едва можел да понася пискливия, фалшив смях, умилкването и мигането на Корнелиус; португалецът се хванал за брадата и ниско приклекнал над масата, като гледал с обезумели очи. Девойката не се показала и Джим рано се оттеглил да спи. Когато станал, за да пожелае лека нощ, Корнелиус скочил, съборил един стол и се пъхнал под масата — сякаш искал да вдигне нещо оттам. Неговото „лека нощ“ дрезгаво отекнало изпод масата. Джим с учудване го гледал как се измъква оттам с увиснала челюст и глупаво опулени, изплашени очи. Корнелиус се държал за ръба на масата.

— Какво ви е? Да не сте зле? — попитал Джим.

— Да, да, да! Имам страшни гърчове в стомаха — отговорил онзи и по мнението на Джим това било самата истина. В такъв случай, като се вземе под внимание замисленият от него план, трябвало Корнелиус да си получи заслуженото — коравосърдечието му сега се проявявало по още по-гнусен начин.

Както и да е, но дрямката на Джим била смутена от съновидение: някакъв силен глас от небето му казвал: „Събуди се! Събуди се!“ — така силно, че въпреки отчаяната си съпротива той наистина се събудил. Заслепил го блясъкът на някакъв червен, пукащ пламък, който се виел във въздуха. Кълбенца гъст чер дим обгръщали главата на някакъв призрак, някакво неземно същество с бяла одежда, със сурово, напрегнато, тревожно лице. След миг той познал Джуъл. В издигнатата си ръка тя държала насмолена факла и настойчиво, монотонно повтаряла:

— Ставай! Ставай! Ставай!

Джим скочил на крака и тя тозчас му пъхнала в ръката револвер — неговия собствен револвер, който през цялото време висял на един гвоздей, но този път зареден. Като мигал от силната светлина, той го пъхнал мълчаливо в джоба си, без да съзнава нещо. Не разбрал какво трябва да направи за нея.

Тя попитала бързо и много тихо:

— Можеш ли с този револвер да се справиш с четирима?

Джим със смях ми разказваше този епизод, спомняйки си за своята рицарска готовност. Изглежда, се е изразил много красноречиво.

— Несъмнено… разбира се… несъмнено… на вашите услуги.

Той още не се бил разсънил съвсем и като се озовал в такова необичайно положение, бил много любезен и проявил предана готовност да й помогне. Девойката излязла от стаята и Джим я последвал. В коридора те обезпокоили старата вещица, която изпълнявала в къщата задълженията на готвачка, макар да била толкова стара, че едва разбирала какво й говорят хората.

Тя станала и закуцукала след тях, мърморейки нещо с беззъбата си уста. На верандата Джим побутнал с лакът люлката от корабно платно, в която спял Корнелиус. Люлката била празна.

Агенцията в Патусан, както всички пунктове на търговската фирма на Щайн, първоначално се състояла от четири постройки. Две от тях представлявали купчини от пръти, изпочупен бамбук и гнила тръстика, над които печално се свеждали с различен наклон четирите ъглови дървени стълба; но главният склад, който се намирал срещу дома на агента, бил още здрав. Това било дълга колиба, направена от кал и глина; в единия й край имало широка врата от здрави дъски, които още не се били изтръгнали от пантите, а в една от страничните стени — четириъгълен отвор, нещо като прозорец с три дървени пречки. Преди да слезе от верандата, девойката се огледала през рамо и бързо рекла:

— Щяха да те нападнат, докато спиш.

Джим казва, че бил разочарован. Пак старата история! Омръзнали му тези покушения върху живота му. Стига с тези тревоги! Дошло му вече до гуша. По неговите думи той се разсърдил на Джуъл, задето го измамила. Последвал я, уверен, че тя се нуждае от помощта му, а сега, изпитващ досада, бил готов да се върне назад.

— Знаете ли — дълбокомислено забеляза той, — аз, изглежда, бях малко не на себе си цели седмици по онова време.

— О, не, грешите — не можех да не възразя аз.

Но девойката бързо тръгнала напред и Джим слязъл след нея на двора. Оградата отдавна се била съборила; всяка сутрин съседските биволи, които сумтели шумно, спокойно се разхождали тук; край къщата била израсла цяла джунгла. Джим и момичето се спрели сред буйната трева. Отвъд светлия кръг, в който стояли, мракът изглеждал гъсточер и само звездите блестели ярко над главите им. Джим ми каза, че нощта била чудна, прохладна и лек ветрец духал откъм реката. Очевидно той забелязал нежната красота на нощта. Не забравяйте, че сега ви разказвам любовна история. Прекрасната нощ сякаш ги милвала с тихата си ласка. Пламъкът от време на време се развявал като знаме и единственият шум бил пърпоренето на факлата.

— Те чакат в склада — прошепнала девойката, — чакат да им се даде сигналът.

— Кой трябва да даде този сигнал? — попитал той.

Тя раздрусала факлата, която се разгоряла по-силно и изхвърлила дъжд от искри.

— Но ти спеше така неспокойно — продължила тя шепнешком. — Аз бдях над твоя сън.

— Ти! — възкликнал Джим, като проточил шия и се озъртал в тъмнината.

— Мислиш, че съм те пазела само тази единствена нощ?! — казала Джуъл с някакъв отчаян протест.

Джим каза, че с тези думи тя сякаш му нанесла удар в гърдите. Дълбоко изпъшкал. Кой знае защо, си помислил, че е ужасно говедо, и изпитал разкаяние: бил трогнат, щастлив, горд. Позволете ми още веднъж да ви напомня: това е любовна история; за това можете да съдите по нелепостта — не отблъскващата, а екзалтираната нелепост на всичко случило се тогава и на този разговор при светлината на факлата, сякаш двамата отишли там да се обясняват в присъствието на скритите убийци. Ако — както забеляза Джим — пратените от шериф Али хора имали поне капка мъжество, те щели да използуват този най-благоприятен момент за нападение. Сърцето му биело силно — не от страх, — но му се сторило, че чува шумолене в тревата, и той бързо напуснал кръга светлина; нещо тъмно, неясно прелетяло наблизо и изчезнало. Той силно извикал:

— Корнелиус! Хей, Корнелиус!

Последвало дълбоко мълчание: сякаш гласът му не достигал и на двайсет стъпки. Девойката дошла отново до него.

— Бягай! — казала тя.

Старицата се приближавала; прегърбената й фигура, подскачайки, се клатушкала на края на светлия кръг; те чули нейното мърморене и тихата, проточена въздишка.

— Бягай! — развълнувано повторила девойката. — Сега те знаят, че си буден… Тази светлина… гласовете. А знаят, че си голям, силен, безстрашен…

— Ако е така… — почнал той, но тя го прекъснала:

— Да, в тази нощ! Но какво ще стане следващата? И по-следващата? И в многото, многото бъдещи нощи? Ще мога ли винаги да бдя над теб?

Гласът й секнал сподавен и това му подействувало така, сякаш изгубил способността си да говори.

Джим ми казваше, че никога не се е чувствувал толкова нищожен, толкова безсилен; а колкото до храбростта, каква полза от нея? — помислил си той. Бил така безпомощен, че дори бягството изглеждало безсмислено, и макар тя с трескава настойчивост да шепнела: „Върви при Дорамин! Върви!“ — той разбрал, че спасение от тази самота, която удесеторявала всички опасности, които го грозели, можел да намери само при нея.

— И си помислих — каза ми момъкът, — че ако се махна от нея, за мен всичко ще свърши.

Но тъй като те не можели вечно да стоят сред двора, Джим решил да отиде и надникне в склада. Той не помислил да протестира, когато тя тръгнала след него, сякаш двамата били неразделно свързани.

— Аз съм безстрашен, нали? — процедил той през зъби. Тя го задържала за ръката.

— Почакай, докато чуеш моя глас — казала девойката и с факлата в ръка леко изтичала зад ъгъла. Той останал сам в мрака, с лице към вратата: оттам не се чувало нито шумолене, нито дишане. Старата вещица изпъшкала унило някъде зад гърба му. Той чул острия, почти писклив вик на момичето:

— Блъсни силно вратата!