Корнелиус се появи през нощта. Той изпълзя като червей от високата трева, избуяла в низината. Мисля, че къщата му гниеше някъде наблизо, макар никога да не я бях виждал, тъй като не ходех натам. Корнелиус тичаше срещу мен по пътеката; краката му, обути в мръсни бели обувки, блещукаха върху тъмната земя; той се спря и почна да хленчи и да се превива угоднически; на главата си имаше висок цилиндър. Малката му, съсухрена фигурка беше облечена в костюм от черно сукно, който напълно я поглъщаше. Този костюм португалецът обличаше в празнични дни и при церемонии и аз си спомних, че това беше четвъртата ми неделя в Патусан. По време на моето пребиваване там смътно подозирах, че той иска да поприказваме насаме — само да можехме да останем на четири очи. С очаквателен израз на невеселото си, жълто лице той се навърташе наблизо, но неговата плахост му пречеше да се приближи, а освен това аз естествено не исках да имам нищо общо с такова отвратително създание. И все пак той би успял да ме заговори, ако не се стремеше да се изплъзне всеки път, когато го погледнеше някой. Той бягаше от суровия поглед на Джим, бягаше от моите очи, макар да се мъчех да бъда равнодушен към него; дори мрачният, надменен поглед на Тамб Итам го принуждаваше да бяга. Корнелиус винаги беше готов да избяга; щом го погледнеха, той побързваше да се отдалечи, навел глава върху рамото си или като ръмжеше недоверчиво, или пък безмълвен, с вид на човек, сломен от скръб; но никакво притворство не можеше да скрие природната му низост — също както никаква дреха не може да скрие чудовищната уродливост на тялото.

Не зная дали това се дължеше на унинието, което ме бе обзело след поражението, понесено от мен преди по-малко от час в борбата с призрака на страха, ала аз, без ни най-малко да се съпротивявам, дадох на Корнелиус възможност да ме хване в плен. Бях обречен да изслушам признания и да реша въпроси, които нямат отговор.

Това беше тягостно; но презрението, безразсъдното презрение, което предизвиква в мен видът на този човек, направи срещата по-лесно поносима. Корнелиус, разбира се, беше без значение за мене. А и всичко останало губеше значение, щом бях решил, че Джим — единственият, който ме интересуваше — най-сетне се е подчинил на своята съдба. Той ми бе казал, че е удовлетворен… почти. Ето нещо повече от онова, което се осмеляват да кажат мнозина от нас. Аз, който имах право да се считам за достатъчно добър, не смея да сторя това. И никой от вас, мисля, също не смее…

Марлоу млъкна, сякаш чакаше отговор. Никой не продума.

— Добре — отново заговори той. — Нека никой не знае, щом истината може да предизвика в нас само някаква жестока, страшна катастрофа. Но той е един от нас и можа да каже, че е удовлетворен… почти. Помислете само! Почти удовлетворен! Едва ли не може да се завиди на неговата катастрофа. Почти удовлетворен. След това вече нищо не би могло да има значение. Не беше важно кой го е подозирал, кой му се е доверявал, кой го е обичал, кой го е мразил… по-специално дали го е мразил Корнелиус.

Обаче в края на краищата и в това имаше своего рода признание. Съди се за някого както по неговите приятели, така и по враговете му, а този враг на Джим нито един порядъчен човек не би се поколебал да нарича свой враг, без да придава на това особено значение. Такова отношение имаше към него Джим, аз също; ала Джим пренебрегваше португалеца по други, общи съображения.

— Драги мой Марлоу — каза ми Джим, — чувствувам, че ако вървя по правия път, нищо не може да ме уязви. Да, така мисля. Сега, когато прекарахте тук достатъчно дълго време, за да се ориентирате, кажете откровено — не мислите ли, че се намирам в пълна безопасност? Всичко зависи от мен и, кълна се в бога, здраво съм уверен в себе си. Най-лошото, което Корнелиус би могъл да направи, е да ме убие. Но нито за миг не допускам тази мисъл. Виждате ли, той няма сили за това — нима самият аз ще му тикна в ръката за тази цел заредена пушка, а после ще се обърна към него с гръб? Ето що за човек е той. А да речем, че го направи — не ще може да го направи. Тогава какво? Дойдох тук не за да спася живота си, нали? Дойдох тук, за да се оградя със стена, и тук имам намерение да остана…

— Докато не бъдете напълно удовлетворен — добавих аз.

Ние седяхме тогава под тентата на кърмата на неговата лодка. Двайсет весла се вдигаха като едно, по десет от всяка страна, и пак като едно удряха във водата, а зад нас Тамб Итам гребеше ту отдясно, ту отляво и втренчено гледаше напред, като се мъчеше да държи лодката в средата на течението. Джим бе навел глава и последният наш разговор, изглежда, стихна. Той ме изпращаше до устието на реката. Шхуната бе отплавала предишния ден, слизайки надолу по реката заедно с отлива, а аз бях останал още за една нощ. И сега той ме изпращаше.

Джим ми се бе поразсърдил, задето изобщо споменах за Корнелиус. Право да си кажа, малко бях казал. Този човек беше твърде незначителен, за да стане опасен, макар омразата в него да беше толкова, колкото той можеше да побере. На всяко второ изречение португалецът ме величаеше с обръщението „достопочтени сър“ и ми хленчеше в ухото, като вървеше след мен от гроба на своята „покойна жена“ до вратите на резиденцията на Джим. Той се обяви за най-нещастния човек, за жертва, смазана като червей; молеше ме да го погледна. Затова не исках да извръщам главата си, но с крайчеца на окото можех да видя раболепната му сянка, която се плъзгаше след моята, а луната, увиснала вдясно от нас, спокойно съзерцаваше тази картина. Корнелиус се опитваше да обясни — както вече ви казах — участието си в събитията през онази паметна нощ. Пред него стоеше въпросът: „Кое е по-изгодно?“ Как можеше да знае той кой ще вземе връх?

— Аз бих го спасил, достопочтени сър! Бих го спасил за осемдесет долара — уверяваше ме той с мазен глас, следвайки ме на крачка разстояние.

— Той сам се спаси — казах аз — и ви прости.

Чух някакво хилене и се обърнах към него; той тутакси като че се приготви да си плюе на петите.

— За какво се смеете? — попитах аз, като се спрях.

— Не се заблуждавайте, достопочтени сър! — изпищя Корнелиус, очевидно изгубвайки всякакъв контрол над чувствата си. — Той се бил спасил! Той нищо не знае, достопочтени сър — съвсем нищо. Кой е той? Какво му е нужно тук на този крадец? Какво му е нужно? Хвърля на всички прах в очите. И на вас, достопочтени сър! Но на мене не може да хвърли прах в очите. Той е голям глупак, достопочтени сър!

Аз презрително се изсмях, обърнах се отново напред и продължих пътя си. Корнелиус ме настигна тичешком и настойчиво зашепна:

— Той прилича на малко дете… все едно, че е малко дете… малко дете.

Разбира се, не му обърнах никакво внимание, но той, като видя, че не бива да се бави — вече наближавахме бамбуковата ограда, която блестеше над черната пръст на разчистеното място, — пристъпи към целта си. Почна с гнусно хленчене. Големите му нещастия повлияли на разсъдъка му. Надявал се, че поради добротата си аз ще забравя всичко, което той казал, тъй като това било предизвикано от изключителното му вълнение. Не бил вложил никакъв умисъл; но достопочтеният сър не знае какво значи да бъдеш, разорен, съсипан, смачкан. След този увод той пристъпи към въпроса, който го засягаше непосредствено, обаче бъбреше така несвързано и страхливо, че дълго не можах да разбера накъде бие. Искаше да се застъпя за него пред Джим. Вероятно се касаеше за някакви пари. Няколко пъти Корнелиус ми повтори: „Скромно обезпечение — приличен подарък.“ Сигурно искаше да му се заплати нещо и дори с жар прибави, че животът пет пари не струва, ако ти отнемат всичко. Разбира се, аз не отроних нито дума, обаче не си запуших и ушите. Същността на работата — тя се изясняваше лека-полека — се заключаваше в това, че Корнелиус, според неговото мнение, имал право на известна сума за девойката. Той я бил отгледал. Чуждо дете. Много труд и грижи… Сега той е старец… приличен подарък… Ако достопочтеният сър каже една думичка…

Спрях се и с любопитство го погледнах, а португалецът, изглежда, страхувайки се да не го сметна за изнудвач, побърза да направи отстъпка. Заяви, че ако получи незабавно „приличния подарък“, ще поеме върху себе си грижата за девойката „безвъзмездно — когато джентълменът намисли да се върне в родината си“. Малкото му, жълто лице — цялото сбръчкано, като че го бяха смачкали — изразяваше неспокойна алчност.