— Те винаги ни напускат — прошепна Джуъл.

Скръбната мъдрост на гроба, който тя благоговейно украсяваше с цветя, ме облъхна при слабата й въздишка… Нищо не може да откъсне от нея Джим, казах й аз.

Такова е сега моето дълбоко убеждение; в това бях убеден и тогава; то беше единствено възможният извод от фактите. И убеждението ми не можеше да стане по-силно, когато тя прошепна сякаш на себе си:

— Той ми се закле.

— Вие ли го помолихте? — пожелах да узная аз. Тя направи крачка към мен.

— Не. Никога!

Джуъл само го помолила да си отиде. Това било в онази нощ на брега на реката, след като той убил онзи човек — тя хвърлила факлата във водата, защото той така я гледал! Твърде много светлина имало тогава, а опасността била отминала… за известно време… не за дълго. Джим възразил, че няма да я остави сама при Корнелиус. Тя настоявала. Искала той да я остави. Джим отговорил, че не може — нямал сили да направи това. Треперел, когато го казал. Тя чувствувала как той трепери…

Не е нужно особено въображение, за да си представим тази сцена и почти да чуем техния шепот. Девойката се страхувала и за него. Мисля, че тогава е виждала в него само жертва, обречена на опасности, които тя разбирала по-добре. Макар да бил спечелил сърцето й, да изпълвал всичките й мисли и да се радвал на безкрайната й любов, тя подценявала възможностите му за успех. Ясно е, че по онова време всеки бил склонен да подцени неговите възможности. Или, по-точно, Джим като че ли нямал никакви възможности. Зная, че такова е било мнението на Корнелиус. Това той ми призна, опитвайки се да замаскира тъмната роля, която е играл в заговора на шериф Али, намислил да се отърве от неверника. Сега става ясно, че дори самият шериф Алн изпитвал презрение и нищо друго към белия човек. Изглежда, искали са да убият Джим главно поради религиозни съображения: прост акт на благочестие (и от тази гледна точка достоен за уважение); друга цел те нямали. Такова мнение споделяше и Корнелиус.

— Достопочтени сър — унижаваше се пред мен той онзи единствен път, когато му се удаде да разговаря с мене насаме. — Достопочтени сър, как можех да зная? Кой беше той? Как можеше да успее той да спечели доверието на народа? За какво е мислил мистър Щайн, когато е изпращал такова момче да говори самонадеяно на един стар слуга? Бях готов да го спася за осемдесет долара. Само за осемдесет долара! Защо този глупак не замина! Нима трябва да ме наръгат заради един пришълец?

Той пълзеше пред мен жалък, унизено превиваше гръб и простираше ръце към коленете ми, сякаш искаше да ми прегърне краката.

— Какво са осемдесет долара? Нищожна сума. И тези пари му искаше един беззащитен старец, комуто съсипа живота покойната му жена вещица.

При тези думи той заплака. Но аз ще отмина този момент. Същата вечер се срещнах с Корнелиус чак след като завърших разговора си с девойката.

Тя не мислела за себе си, когато молела Джим да я остави и дори да напусне страната. Мислите й били заети най-вече със заплашващата го опасност. Въпреки че искала да спаси и себе си — несъзнателно може би; но не забравяйте полученото от нея предупреждение, спомнете си, че за урок можел да й служи всеки момент от неотдавна завършилия живот, върху който били съсредоточени всичките й спомени. Джуъл паднала в краката му, така ми каза тя, там до реката, при потайната светлина на звездите, която откроявала мълчаливите сенки и откритите места и която трептяла слабо върху гладката повърхност на реката — от това реката изглеждала широка като море. Джим я вдигнал от земята. Вдигнал я и тя престанала да се съпротивлява. Разбира се, престанала. Силните ръце, нежният глас, сигурното рамо, на което можела да отпусне бедната си, самотна главица — всичко това било така нужно на измъченото й сърце, на смутения й ум, порив на младостта, изискване на момента. Какво искате! Това е понятно на всекиго — на всеки, който е способен да разбере нещичко. А тя била доволна, че я вдигнали и задържали.

— Разбирате ли… това нещо е сериозно… съвсем не е забавление… — както Джим припряно ми шепнеше със загрижен вид на прага на своя дом.

Не зная какво да кажа по отношение на забавлението, но нямаше нищо лекомислено в техния роман; те се бяха свързали под сянката на бедствието като рицар и девойка, които са се срещнали, за да си разменят клетви за вярност сред развалините, където бродят призраци. Светлината на звездите била за тях предостатъчна — светлина толкова слаба и далечна, че не можела да превърне сенките във форми и да разкрие другия бряг на реката. В онази нощ аз гледах реката от същото това място; тя течеше няма и черна като Стикс97. На другия ден си заминах, но никога не ще забравя от какво е искала девойката да се спаси, когато го молела да я остави, докато не е късно. Тя сама ми каза за това, съвсем спокойна — беше обзета от твърде силни чувства, за да личи вълнението й. Гласът й звучеше безстрастно и бялата й фигура беше неподвижна в мрака. Тя ми рече:

— Не исках да умра разплакана.

Помислих, че не съм чул добре думите й.

— Не сте искали да умрете разплакана? — повторих след нея.

— Като моята майка — охотно поясни тя.

Очертанията на бялата й фигура останаха съвсем неподвижни.

— Майка ми горчиво плака, преди да умре — добави девойката.

Някаква особена тишина сякаш се издигна незабелязано от земята около нас като нарастването на водите нощем, които заливат познатите пътепоказатели. И сякаш изгубил опора сред разлелите се води, аз внезапно изпитах ужас — ужас пред непознатата дълбочина. Джуъл почна да обяснява: в последните минути, когато била самичка с майка си, трябвало да се отдели от нейното ложе и да се облегне с гръб на вратата, за да не пусне Корнелиус. Той искал да влезе и с двата си юмрука думкал по вратата, като извиквал дрезгаво от време на време:

— Пусни ме! Пусни ме! Пусни ме!

В далечния ъгъл върху няколко рогозки умиращата жена вече нямала сили да говори и да вдигне ръката си; тя въртяла глава наляво-надясно и слабо помръдвала пръсти, сякаш заповядвала: „Не! Не!“ — а послушната дъщеря, която натискала с все сила вратата, не изпускала от поглед майка си.

— Сълзите течаха от очите й, а после тя умря — невъзмутимо монотонно завърши девойката и този глас, по-силен от всякакви думи, по-силно от неподвижната й бяла фигура ме разтърси с ужаса на непоправимо бедствие. Той ми отне равновесието, изгони ме от онова убежище, което всеки от нас си създава, за да се скрива там в минутите на опасност, както се крие костенурката в своята броня. За миг светът ми се представи като огромен и унил хаос, когато всъщност благодарение на нашите неуморни усилия той е лъчезарно местенце, пълно с всички дребни удобства, каквито може да измисли човешкият ум. Но все пак — това трая само миг — аз веднага се свих в своята броня. Налага се, знаете ли, да направиш това… Но бях сякаш изгубил в онзи хаос на тъмни мисли, хаос, който съзерцавах в продължение на една-две секунди, всичките си думи. Ала и думите твърде скоро се върнаха при мен, тъй като те също спадат към онази спасителна концепция за лекота и ред, която се явява наше убежище. Думите вече бяха в моята власт, когато Джуъл тихо прошепна:

— Той се закле, че няма никога да ме напусне, когато стояхме там сами! Закле ми се!…

— Може ли да се допусне, че вие — вие! — не му вярвате? — с укор попитах аз, искрено възмутен. Защо тя не можеше да му вярва? Защо да се хваща за неувереността и страха, като че те бяха стражи на нейната любов? Това бе чудовищно! Девойката би трябвало да си създаде непристъпно мирно убежище от тази честна привързаност. Тя не притежаваше познание — нямаше може би умение. Нощта настъпваше бързо; там, където стояхме, стана непрогледно тъмно и Джуъл, неподвижна, се стопи в мрака, като неосезаем призрак. И отново ненадейно чух спокойния й шепот:

— Други също са се клели.

Това прозвуча като дълбокомислен извод от размишления, изпълнени с тъга и ужас. Тя добави може би още по-тихо: