— Моят баща също се е клел…

Девойката млъкна, за да си поеме безшумно дъх. И нейният баща…

Ето какво знаеше тя! Побързах да кажа:

— Да, но Джим не е такъв.

Девойката, изглежда, нямаше намерение да оспорва това; но след малко странният, спокоен шепот, който мечтателно блуждаеше във въздуха, докосна моя слух.

— Защо Джим да не е такъв? Той по-добър ли е?… Той…

— Честна дума — прекъснах я аз, — мисля, че е по-добър.

Двамата тайнствено понижихме глас. Край колибите, където живееха работниците на Джим (това бяха предимно освободени роби от лагера на шерифа), някой подхвана писклива, проточена песен. Отвъд реката един голям огън (вероятно в земите на Дорамин) приличаше на пламтящ балон, самотен в нощта.

— Той по-честен ли е? — прошепна тя.

— Да — казах аз.

— По-честен от всички други? — повтори тя, като разтягаше думите.

— Тук няма нито един човек — рекох аз, — който би помислил да се усъмни в това, което той казва… Никой не би се осмелил — освен вас.

Стори ми се, че Джуъл потрепна.

— По-храбър е — продължи девойката с променен глас.

— Страх никога няма да го откъсне от вас — казах с леко раздразнение.

Песента секна при един висок тон; нейде далеч се чуха гласове. И гласът на Джим. Порази ме мълчанието й.

— Какво ви е казал той? Казал ли ви е нещо? — попитах.

Отговор не последва.

— Какво ви каза той? — настоявах.

— Мислите ли, че мога да отговоря? Отде да знам? Как да разбера? — възкликна тя най-сетне. Чу се шумолене. Стори ми се, че девойката закърши ръце. — Има нещо, което той не може да забрави.

— Толкова по-добре за вас — забелязах мрачно.

— Какво е то? Какво е то? — с настойчива молба попита Джуъл. — Той казва, че се бил изплашил. Как мога да повярвам на това? Нима съм луда да повярвам? Вие всички помните нещо! Вие всички се връщате към него. Какво е то? Кажете ми! Какво е то? Живо нещо ли е? Мъртво ли е? Аз го мразя. То е жестоко. Има ли лице и глас? Може ли той да го види… да го чуе? Поне насън, когато не ме вижда… И после ще стане и ще си отиде… Ах, никога няма да му простя. Моята майка прости, но аз — никога. То ще бъде ли знак… зов?

Това беше удивително откритие. Джуъл не се доверяваше дори на сънищата му и вероятно мислеше, че мога да й обясня причината! По същия начин бедният смъртен, съблазнен от магията на някое привидение, се опитва да изтръгне от друго привидение потресаващата тайна на онзи зов, който е изпратен от другия свят до душата, лишена от телесна обвивка, заблудила се сред страстите на тази земя. Здравата почва като че ли се изплъзваше под краката ми. И всичко беше тъй просто. Но щом духовете, извикани от нашите страхове и нашето безпокойство, понякога гарантираха за постоянството на себеподобните си пред нас, объркалите се чародейци, то аз — един от тези, които живеят, облечени в плът — потрепнах, обзет от безнадеждния студ, който ме поби поради тази трудна задача. Знак, зов! Колко красноречиво беше нейното неведение. Само няколко думи! Как тя ги позна, как успя да ги изрази, не мога да си представя.

Жените се вдъхновяват от напрежението на дадения миг, което ни се струва ужасно, нелепо или безполезно. Да се убедиш, че тя има глас, само това беше достатъчно, за да изпаднеш в ужас. Ако някой подритнат камък би извикал от болка, това чудо нямаше да ми се стори по-голямо и по-трогателно. Звуците, които блуждаеха в тъмнината, ми разкриха трагизма на тези два забулени с мрак човешки живота. Невъзможно беше да я накарам да разбере. Мълчаливо се ядосвах, чувствувайки безсилието си. А Джим… бедният! Кому можеше да бъде нужен? Кой би си спомнил за него? Той постигна онова, което искаше. По това време може би бяха забравили за неговото съществуване. Той и тя се подчиниха на съдбата. И за двамата тя беше трагична.

Неподвижна, девойката явно чакаше нещо от мен и аз трябваше да изрека думи за своя брат от царството на забравящите сенки. Дълбоко ме развълнува моята отговорност и нейната скръб. Бях готов да дам всичко, за да успокоя крехката й душа, която се измъчваше в своето безизходно съмнение като птичка, която се удря отчаяно в жестоките стени на клетката. Няма нищо по-лесно от това да кажеш: „Не се бой!“ И няма нищо по-трудно! Бих искал да зная как може да се убие страхът. Как ще простреляте сърцето на призрака, ще му отсечете призрачната глава, ще го хванете за призрачното гърло? На такъв подвиг вие отивате в съня си и се радвате на своето спасение, когато се събудите с мокра от пот коса и треперейки с цялото си тяло. Такъв куршум още не е отлят; такова острие още не е изковано; такъв човек не се е родил; дори крилатите думи на истината падат във вашите крака като късове олово. За среща с такъв противник ви трябва омагьосана и отровна стрела, натопена в толкова изкусна лъжа, че не се среща никъде по земята. Подвиг за света на мечтите, приятели мои!

Почнах заклинанията си с натежало сърце, изпълнено с гняв. Внезапно отекна високо суровият глас на Джим: той мъмреше за проявена небрежност някакъв безмълвен грешник край брега на реката.

Няма нищо, казах аз с ясен шепот, няма нищо в този неизвестен свят, което да се стреми да й отнеме щастието, както тя си мисли: нито живо, нито мъртво същество, нито лице, нито глас, нито власт — нищо, което би могло да й отнеме Джим. Спрях се и си поех дъх, а девойката тихичко прошепна:

— И той ми каза това.

— Казал ви е истината — рекох.

— Нищо — въздъхна девойката и като се обърна неочаквано към мене, попита с едва чут, страстен шепот: — Защо дойдохте тук, при нас? Той говори за вас твърде често. Карате ме да се боя. На вас… на вас той нужен ли е?

Някаква скрита жестокост бе проникнала в нашия припрян шепот.

— Никога вече няма да дойда — казах аз с горчивина. — И той не ми е нужен. Никому не е нужен.

— Никому? — повтори тя с недоверчив тон.

— Никому — потвърдих, отдавайки се на някаква странна възбуда. — Вие го смятате за силен, мъдър, храбър, велик… защо да не вярвате тогава, че е и честен? Утре си заминавам — и на всичко ще дойде край. Никога не ще ви обезпокои отново глас оттам. Виждате ли, другият свят, който не познавате, е твърде голям, за да чувствувате отсъствието му. Разбирате ли? Твърде голям. Вие държите сърцето на Джим в своите ръце. Длъжна сте да чувствувате това. Длъжна сте да го знаете.

— Да, зная го — прошепна Джуъл спокойно и твърдо, а аз помислих, че така може да шепне само някоя статуя.

Почувствувах, че нищо не съм направил. А какво всъщност исках да направя? Сега не съм сигурен. Но в онзи миг ме бе обзела необяснима пламенност, сякаш ми предстоеше голяма и неотложна задача: влиянието на момента върху умственото и душевното ми състояние. В живота на всеки от нас е имало такива моменти, такива влияния, които идват отвън — непреодолими, непонятни, сякаш са възникнали от тайнственото общуване на планетите. Тя беше притежателката, както й казах аз, на неговото сърце. Но тя притежаваше и самия него — колкото и да й се струваше невероятно това. Трябваше да й кажа, че в целия свят няма никой, който би се нуждаел от сърцето, душата, ръката му. Това е нашата обща съдба. И все пак е ужасно да се говори така за когото и да било. Девойката слушаше безмълвно и в нейната неподвижност сега се долавяше протест, несъкрушимо недоверие.

Защо тя да се безпокои за света, който се намира отвъд тези гори? — попитах аз. От онова множество, което населява непознатите пространства на неизвестното, няма да дойде, уверявах я, до края на живота на Джим нито зов, нито знак. Никога! Аз се увлякох. Никога! Никога! С изумление си спомням как настойчиво и страстно говорех. В мен се създаде впечатление, че най-сетне съм хванал призрака за гърлото. Всъщност реалността изглеждаше само сън, сън странен и с всички подробности. Защо да се бои тя? Девойката знаеше, че Джим е силен, честен, мъдър, храбър. Всичко това е така. Несъмнено. И нещо повече. Той е велик, непобедим… и светът няма нужда от него — светът го забрави, той дори никога няма да го познае.