Паковият лед под нея проскърцваше и въздишаше. Гласовете заглъхнаха в случайно откъслечно мърморене. Досега контрабандистите би трябвало да са се досетили какво е направила и къде е отишла. Досега някой би трябвало да стои върху ледените блокове и да обхожда с бинокъл.

Той щеше да гледа за цветове и движение. Ако лишеше ловците си и от двете, щеше да остане невредима, поне за известно време. За съжаление Ранди Ръсел се беше изплъзнала на тези хора по съвсем подобен начин. Съмнително беше, че ще се откажат втори път просто ей така. Те щяха да търсят. Щяха да мислят. Щяха да го обсъдят за минута. Ще започнат да се оглеждат за нея из леда в морето.

Поне докато руснаците не налетят на тях.

Валентина се съсредоточи в дишане без движение на гърдите. Не беше по-лошо, отколкото да чакаш в засада като леопард, само че не можеше да вижда, а точно нея търсеха. Тя изтласка другите си сетива извън втората кожа на спасителното одеяло, като се ослушваше за стържене от напрегнато дишане или вибрациите на стъпки върху леда. Пръстите й се преместиха към ръкава на анорака, върховете им докоснаха дръжката на ножа, прикрепен под лакътя й.

Джон и другите трябваше да имат вече голяма преднина. Щяха да се придвижват към станцията покрай подножието на хребета. С количеството оръжия, които ще вземат и теоретично ще присвоят от спецназовците, щяха да имат по-голям шанс, когато започнат да обстрелват със снайперистки огън станцията и площадката за кацане. Разделяй и владей. „Добра стратегия, Джон.“

Тя преглътна и й се прииска да можеше да сложи в уста шепа сняг. Да видим какво ще прави, ако спецназовците не се появят. Не биваше да чака да се натъкнат на нея. Трябваше да скочи и да намушка най-близкия човек. Да събори втория до нея с удар. Да задигне автомат и муниции. Да държи прикритието си зад ледените блокове, да увеличи жертвите и да спечели време за Джон и Ранди.

Е, и това беше някакъв план.

Къде, по дяволите, се губеха проклетите руснаци? Не ставаше ли винаги така? Наоколо никога няма болшевик, когато ти е нужен.

Някой наблизо извика стреснато и изтрещя картечен пистолет. Валентина моментално се вцепени, после осъзна, че не е имало сътресение от удар с куршум. Отвърна друго автоматично оръжие — по-острият и по-пронизителен трясък на малокалибрен автомат. Тя разпозна „Калашников АК-74“. Спецназовците току-що бяха пристигнали!

Последваха още викове. Един крясък заглъхна. Размяната на изстрели внезапно се разрази.

Валентина си позволи истинска, дълбока глътка въздух. Като примигна за момент към пречупената от снега слънчева светлина, тя се измъкна изпод камуфлажното одеяло. Като измъкна един от ножовете си, тя започна да се плъзга по корем през деформирания лед, като се движеше към сърцето на разгарящия се огън.

Заповедите на Джон бяха недвусмислени. Щом враговете им се срещнеха, тя трябваше да отстъпи и да се оттегли веднага. Но Валентина беше избрала по-свободно тълкуване на „веднага“. Имаше намерение малко да се забави, да окаже военна помощ и на двете страни от конфликта.

При първия грохот от автоматична стрелба Джон Смит рязко спря и се обърна назад. После, когато някой отвърна на огъня и грохотът стана по-силен, Смит съумя да се ухили. Това беше битка, не екзекуция.

Те се движеха с ускорена крачка покрай подножието на централния хребет и внимаваха да останат скрити от пътеката по брега. Вървяха със снегоходки и се затрудняваха, но вече бяха изминали голяма част от разстоянието до научната станция. Сега, само ако успееха да заемат висока позиция над площадката за излитане и хеликоптера на Кретек, без да ги видят, щяха да имат шанс да осуетят неговите намерения.

Въпросителните бяха Вал и Ранди. Щеше ли Вал да се отърве и да се върне при тях и можеше ли Ранди да издържи на темпото? Ранди се беше отпуснала върху Смислов със затворени очи, а загриженият руснак наполовина я поддържаше, докато тя си поемаше въздух. Ранди не носеше нито раница, нито оръжие и той не можеше да се съмнява в нейната твърдост. Но да тичаш със снегоходки беше убийствено дори за човек, който още не е довършен от хипотермия.

— Ранди?

Тя вдигна поглед, а потъналите й в сенки очи бяха свирепи.

— Върви! — прошепна тя. — Просто върви!

Три стълба дим се издигаха над станцията на остров Уензди. Сега и трите хижи горяха. Останалите охранителни групи се бяха изтеглили плътно до хеликоптера, пилотите и сапьорите бяха на борда, а затоплящите калорифери около двигателите бяха съборени. Кретек крачеше предпазливо до голямата летателна машина, а безпокойството му нарастваше.

Погледна надолу към автомата, който носеше. MP-5 беше професионално оръжие и жената, която го беше носила, беше ненадминат професионалист. Ами другите, за които му бяха казали? Тази професорка по история, руският и американският офицер? И те ли бяха от същата порода като фаталната малка блондинка? Ами водачът на екипа, този Джон Смит? Очевидно името му беше най-нескопосното прикритие. Кой беше той всъщност?

За хиляден път погледът на Кретек профуча по височината над станцията. Вкуси кръвта на напуканите си от студа устни. Надушваше и друго освен дима от горящите хижи. Надушваше зловонието на загниваща акция.

Това беше грешка. Реагира, без да мисли, когато прати Михаил след момичето. Да се появи над лагера беше прекалено удобно и той беше налапал пуснатата стръв прекалено бързо. Някой кроеше нещо.

В обичайната си работа, във всяка друга работа, щеше да прекрати акцията и да бяга. Но това беше най-важната работа. Вече никога нямаше да има такава възможност.

Изведнъж той спря да крачи и изкрещя нагоре през отворената врата във фюзелажа на хеликоптера:

— Пригответе се да запалите двигателите.

Един от специалистите по експлозиви се надвеси от вратата.

— Още не съм нагласил дистанционния детонатор на другия хеликоптер, сър.

Понеже беше близо до кацналото „Хало“, по-малкият „Джет Рейнджър“ не можеше да бъде взривен, докато те не се вдигнеха във въздуха.

— Тогава се заемай с него! — нетърпеливо се сопна в отговор Кретек. — Излитаме.

— Ами Влахович и другите?

В този момент над хълмчето отекна глуха вълна от далечни изстрели — множество автоматични оръжия си разменяха изстрели.

Всички замръзнаха на място, заслушани. Тогава Кретек разби вцепенението с крясък.

— Всички на борда! Всички на борда веднага! Запалвайте проклетите двигатели! Изчезваме оттук!

Газовите турбини се задвижиха с глух стон, а огромните роторни витла изсвистяха над тях. Охранителният периметър се сви до хеликоптера, мъжете мятаха оръжията си през отворената врата и пропълзяваха след тях. Кретек последен се качи на борда, когато раздуханият сняг започна да се издига като торнадо около гигантския летящ кран.

Кретек се втурна към пилотската кабина.

— Вдигайте ни във въздуха! — изкрещя той, като се облегна между пилотските седалки. — Водете ни на мястото на катастрофата!

Пилотът се извърна от мястото си и погледна назад към своя работодател.

— Не тръгваме ли след другите? — Той беше бивш канадски военноморски пилот, уволнен заради малтретиране на жена си. Може да беше морално пропаднал, но още помнеше как се правеха едно време нещата.

— Морето е замръзнало — каза Кретек със свиреп поглед през предното стъкло. — Могат да се върнат и пеша.

Бяха на половин миля преди станцията, когато видяха проблясващото червено туловище на „Хало“ да се издига иззад хълмчето с антената. Грамадната машина увисна успоредно на хребета, като се издигаше на пълна мощност. Смит и другите инстинктивно легнаха по лице на снега и камуфлажите им се сляха с фона. Хеликоптерът профуча почти директно над тях и се насочи към централните възвишения и седловината между тях.