— Планът проработи — каза той малко задъхан. — Спецназовците. Идват към нас по крайбрежната диря.

— Къде са те?

— На около километър, в долния край на пътеката, идват откъм подножието на Западното възвишение.

Смит първо погледна часовника си, а после хвърли поглед към снежен насип в края на прикритието. Запалката предавател стоеше върху насипа с извадена антена.

— Работи. Привличаме ги. И синхронът май се получава. Колко са?

— Шестима. Явно пак са се разделили на две.

— Да му се не види! Надявах се на целия взвод. — Смит се пресегна и прибра предавателя. Прибра антената и го сложи в джоба си. Беше изпълнил предназначението си.

— Другите сигурно идват след тях — добави Смислов.

— Може би, но вероятно няма да стигнат навреме, за да направят услуга на нас или на себе си. Дай ми бинокъла.

Смислов откачи чантичката на бинокъла и я подаде на Смит. Той се повдигна на колене и насочи бинокъла на запад към научната станция, като проследяваше пътя на маркираната с флагчета крайбрежна диря.

— Виждаш ли я вече, Джон? — попита Ранди.

— Още не… Чакай малко. Да! Ето я. Бяга.

През увеличителното стъкло той можеше да види как Валентина подтичва по пътеката с привидна лекота, а червените и зелени цветове на дрехите й, по-точно дрехите на Ранди, я открояваха на фона на огряната от слънцето снежна повърхност. И отново синхронът се получаваше така, както Смит се бе надявал. Той насочи бинокъла по-далеч и успя да различи хълмчето с антената, което гледаше към научната станция. Иззад хълма сякаш се издигаше дим, а от отсамната страна срещу тях идваха фигури, големи колкото мухи. Мъжете, разгърнати в линия, бързаха надолу към брега в преследване на другата малка цветна точица, която се движеше към позицията на Смит.

— Вал придвижва нейния дял! Пет… шест… осем — по дяволите, и тук не са толкова, колкото ми се иска.

Смит се извъртя по оста на 180 градуса и проследи източния бряг. Там беше другата половина от уравнението, частта на спецназовците. Само един човек следваше утъпканата пътека. Другите пет се бяха разгърнали от двете й страни и се тътреха със снегоходки. Руснаците бяха по-близо от групата, която идваше от научната станция, но те пък се движеха по-бавно. И засега с позицията, която блокираше тяхната пряка видимост, никоя от двете приближаващи сили не беше разбрала за другата. Смит изчисли наум времето и дистанциите. Да. Щеше да се получи точно толкова добре, колкото имаха право да очакват.

— Дами и господа — каза той, сваляйки бинокъла. — Пресрещат се. Ранди, дай знак на Вал.

Ранди за последен път набързо полира с ръкава си стоманеното сигнално огледало. Като надникна през малкия визьор в средата, тя улучи точката на Валентина Метрас в снега. Изви под ъгъл огледалото и предизвика един-единствен отблясък, който, ако не го търсиш специално, можеше да се сбърка със слънчев лъч, отразен от снега.

След няколко секунди преследваната точка просветна в отговор.

— Тя потвърди — докладва Ранди.

— Така. Само това можем да направим тук. Да се изтегляме.

— Това не ми харесва, Джон — разпалено зашепна Ранди. — Тази част изобщо не ми харесва!

— И аз не съм очарован от нея. — През бинокъла той виждаше Вал вече като човешка фигура, която без усилие се движеше, сякаш беше излязла на сутрешен крос. „Да водиш своите войски в битка е лесно. Но ако трябва да ги оставиш там сами, е наистина много тежко.“

— Тя дори няма оръжие, мамка му!

— Не мислеше, че ще й потрябва. — Смит тръшна бинокъла обратно в чантичката.

— Много се надявам да разбираш, че тази жена е просто безнадеждна фукла — каза Ранди, като пристягаше своите подобни на мечешки лапи снегоходки.

— О, да, абсолютно категорично. И като говорим за оръжия… — Смит извади своя револвер от кобура в джоба на якето си и подаде оръжието на Смислов с приклада напред. — Може да ти е от полза днес, майоре. Този работи, гаранция.

Смислов се ухили, прие пистолета и го прибра в джоба си.

— Приятно ми е да го чуя. Неотдавна имах крайно разочароваща случка с американско оръжие.

Валентина Метрас беше хищник и ловджийка и по вроден инстинкт, и по лично предпочитание. Но като преуспял хищник тя разбираше какво е нужно, за да преуспяваш, тоест да оцеляваш като плячка.

Да оставаш жив, когато периодично си в ролята на преследвано животно, даваше възможност не само да знаеш кога да бягаш, но кога, къде и как да се криеш и моментът, в който тя трябваше да прекъсне следите си и да изчезне, почти беше настъпил.

Единственият отблясък на огледалото от върха на позицията й беше съобщил, че планът на Джон Смит е в ход. Спецназовците се придвижваха към смъртоносната зона от другата страна на прикритието. Две просветвания щяха да значат отмяна, а за нея — да продължава да се движи и да изтласка преследвачите си под огъня на дългоцевните пушки от върха на укреплението.

Както изглеждаше, техните неподозиращи съюзници, спецназовците, вероятно щяха да свършат работата вместо тях.

Смит беше организирал добре своето сражение. На страната откъм брега, над стеснен, осеян с големи скални блокове плаж се издигаше десетметрова скала, докато откъм морето мястото действаше като нос на кораб — трупаше силно нащърбена и разхвърляна купчина ледени блокове. Това беше естествено природно стеснение и превъзходно място да се избият, защото не оставяше пространство на никоя сила да маневрира или успешно да се изтегли.

Сега тя само трябваше да се провре и да избяга изпод кръстосания огън, а струпаните ледени блокове представляваха чудесен лабиринт, в който можеше да изчезне.

Валентина вече започна да поглежда назад. Мъжете, които я преследваха, бяха вероятно на четвърт миля зад нея и бавно се приближаваха. Тя умишлено беше забавила крачка и така им позволи да я настигнат, като с тази примамка висеше на косъм от вероятността да влезе в обсега им на стрелба.

Стратегията й действаше.

Валентина нямаше ясна представа колко близо са спецназовците, затова не посмя да губи време. В мига, в който заобиколи заострения край на позицията и прекъсна пряката видимост на преследвачите си, тя свърна настрани към леда в морето и се покатери върху високия колкото човешки ръст леден хребет в края на плажа.

Като прекрачваше от утъпкания път, Валентина внимателно обмисляше всяка своя стъпка и опиране с ръка и скачаше от един леден блок, поръсен със сняг, на друг — като човек, който прекосява поток по нападалите камъни — и се стремеше да оставя възможно най-малко следи. Беше невъзможно да не остави никакви следи. Преследвачите й щяха да видят къде свършват дирите от ботушите й върху основната пътека, но тя се опитваше да ги обърка, за да задържи тази част от врага в смъртоносната зона до пристигането на другата част.

Проправи си път на около двайсет метра от брега и пак кривна на запад — като хитър белоопашат елен, който се върти зад дебнещия го ловец. Тук, над морето, ледът беше живо същество — по-мек, със зеленикав оттенък; измяташе се и се трошеше с покачването на водата при прилив и потъваше със спадането при отлив, а теченията отдолу го влачеха. Като дръпна спасителното одеяло, което носеше, Валентина го наметна като камуфлажна пелерина с бялата страна навън. Сниши се и запълзя на четири крака, като оставаше под външния ръб на ледените блокове.

Тя се движеше безшумно, но веднъж едва не изскимтя от страх, когато пред нея изригна кашкава смарагдова локва от ледени кристали и Валентина се озова буквално нос срещу нос със също толкова потресен пръстенов тюлен. Тюленът изпръхтя в лицето й и се гмурна обратно през дупката си за дишане, като остави Валентина да успокои своето дишане.

Тогава тя чу гласовете откъм брега. Преследвачите й бяха стигнали до края на следата. До тук беше. Времето за тичане беше свършило. Като придърпа бялото предпазно покривало по-близо, тя се сля с една вдлъбнатина между струпаните ледени блокове. Прибра краката си плътно към брадичката, обви ръце около коленете си и зае позата пу нинг му или „да се криеш като камък“ на бойното изкуство нинджуцу. Освен това издърпа деколтето на анорака върху устата и носа си и задиша вътре в дрехите, за да разсее струйката пара от дъха си. Валентина Метрас се превърна в още един леден блок.