Валентина се уви около тялото на другата, несъзнаваща жена и придърпа главата на Ранди върху меката възглавница на гърдите и рамото си. Ранди помръдна, тихо изхленчи и опита да се сгуши още по-близо до източника на топлина.

— Студена е като лед, Джон — промърмори Валентина. — Дали това ще е достатъчно?

— Не знам. Много зависи дали е така заради обикновено изтощение и доколко е от студа. Хипотермията може да е много гадна и много коварна. — Смит притисна върха на пръстите си върху гърлото на Ранди и премери пулса на сънната артерия. — Натъпкана е с ударна доза антибиотици. Те ще помогнат при евентуални белодробни усложнения. Освен това е държала ръцете и лицето си покрити. Не мисля, че е измръзнала много лошо.

Смит поклати глава и леко погали бузата на Ранди с опакото на ръката си.

— Ако вътрешната й температура не е спаднала прекалено, може и да успее да прескочи трапа. Тя е издръжлива, Вал, невероятно издръжлива. Ако температурата й е паднала прекалено ниско… не знам. Можем само да я топлим и да чакаме.

Валентина донякъде се усмихна.

— Много държиш на тази дама, нали?

Смит затъкна отвора на спалния чувал по-плътно до двете жени.

— Аз съм отговорен за нея. И за това, че е тук, и за това коя е тя.

— Отговорен си за всички нас, Джон — отвърна Валентина, като погледна към него. — И ако мога да отбележа, в момента това е много успокояваща мисъл.

Смит се ухили в отговор и леко поглади назад тъмната й коса.

— Надявам се това доверие да не е незаслужено. Опитай да поспиш малко.

Като взе своята SR-25 и медицинския комплект, Смит се придвижи към входа на пещерата. По пътя спря, за да напълни алуминиева тенджерка с парчета лед, и я закрепи върху походната печка.

Смислов беше привършил зазиждането на входа и остави само отдушник отгоре. След като елиминираха мразовития вятър, полярното им облекло вече имаше шанс да се справи с температурата на неподвижния въздух и така малката кухина щеше да изглежда по-топла.

— Как е ръката ти, майоре?

Смислов сви рамене.

— Не ми е проблем.

— Така или иначе ще я погледна. Имаш ли ваксините против тетанус?

— Добре съм.

Двамата бяха застанали с гръб към противоположните страни на пещерата. Смит се зае с ръката на Смислов. Като нави изцапаните с кръв ръкави на руснака, той махна нескопосната първа превръзка. Изчисти и дезинфекцира раната, поръси я с антибактериална пудра и постави нов бинт, предпазващ от студ и влага.

— Имаш късмет — отбеляза Смит. — Това е хубав, чист пробив. — Той повдигна вежда към руснака. — Всъщност изглежда като причинен от някой нож на Вал.

Смислов направи физиономия.

— Така беше, но с мое съгласие.

— Какво стана всъщност на онази издатина, докато висях в другия край на обезопасителното въже?

Смислов описа накратко поредицата събития от ледения водопад до спасяването на Смит.

— Благодаря за помощта — кимна Смит. — Оцених я много високо. Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос?

— Давай, подполковник.

— Защо просто не сряза гърлото на Вал и въжето?

Известно време Смислов мълча.

— Това щеше да е в съответствие с постоянните заповеди, които получих от моето правителство — отвърна накрая той. — Но вие в американската армия имате израз за ситуацията, в която аз се намирам. Означава нещо като „оплескал нещата непоправимо“.

Смит сложи и последната хирургическа лепенка.

— Така е.

— Такова е сегашното ми положение — продължи руснакът. — Бях прикрепен към екипа ви, за да предотвратя изпадането на Русия в неудобно положение пред международната общност и влошаване на отношенията между нашите народи. Спецназовците бяха внедрени на острова със същата цел. Но сега всичко се обърка непоправимо. Дори да бях избрал да ви убия с професора в планината, пак нямаше да има реален начин да предотвратя това неудобно положение и изолация. Нещата вече прекалено излязоха от контрол. Станаха твърде хаотични. Твоето правителство ще започне разследване и истината накрая несъмнено ще излезе наяве. Вероятно е било така от самото начало. Наложи се да призная това и не исках да убивам своите… другари безсмислено.

Смислов пак се усмихна горчиво.

— Виждаш ли? Не всички сме като политкомисаря на „Миша“.

Смит свали над новата превръзка изцапания с кръв ръкав на якето.

— Вече съм стигнал до този извод, майоре.

Той затвори медицинския комплект и се облегна върху зеленикавата ледена стена на пещерата, а автоматът беше подпрян до него.

— Освен това стигнах до заключението, че си прав за нападението над научната станция. Сметките не излизат, ако са спецназовците. Трябва да допусна, че на острова вече е третата страна и като се има предвид как са се отнесли с Ранди, присъствието им е опасно и застрашително.

— Съгласен съм, подполковник.

— Тогава, след като твоята мисия да прикриеш истината за първото нападение на Съветския съюз действително е непоправимо прецакана, ще се съгласиш ли, че пак имаме обща цел в нашата мисия — да предотвратим биологичното оръжие на „Миша“ да не попадне в ръцете на който не трябва?

Смислов се усмихна без настроение.

— Моите началници вероятно не са съгласни, но лично аз не искам да се издъня съвсем. Този антракс може да стигне до чеченските бунтовници или до друга наша терористична групировка. Може да го използват срещу Москва или Петербург толкова лесно, колкото и срещу Ню Йорк или Чикаго. Това е важното сега.

Смит протегна ръка.

— Добре дошъл отново, майоре.

Руснакът прие ръкостискането.

— Радвам се, че се върнах, подполковник. Какви са заповедите ти?

Смит погледна към задната част на пещерата.

— Нашият най-добър разузнавателен източник относно новата фракция в момента не е на разположение. Когато и ако можем да говорим с нея, тогава ще правим някакви планове. А сега какво ще кажеш за чаша чай?

Няколко минути по-късно двамата мъже се приведоха над канчетата и оставиха топлината да проникне през пръстите им.

— Трябва да призная, майоре — каза Смит, — че един въпрос още ме гложди. Това е другата половина от уравнението за пети март: защо съветската атака е била отменена в последния момент.

Смислов поклати глава.

— Съжалявам, не мога да ти кажа, подполковник. Трябва да зачитам последните останали вехтории от националната ни сигурност.

— Спокойно можеш да му кажеш, Григорий — долетя гласът на Валентина от купчината спални чували. — Досетих се и за тази част.

Главата на Смислов рязко се извърна.

— Как би могла?

Въздишката на Валентина изпълни ледената хралупа.

— Аз съм историчка, а и много ме бива да играя на „свържи точките и ще получиш фигура“. „Миша 124“ се разбива на остров Уензди на пети март 1953 година. Съветският съюз е на косъм от началото на трета световна война на пети март 1953 година. На тази дата става още едно значимо обществено-политическо събитие, свързано със Съветския съюз. Логиката подсказва, че то трябва да е свързано с другите две.

— И какво е било то? — поиска да разбере Смит.

— Пети март 1953 година е датата, на която умира Йосиф Сталин — Валентина се извъртя, за да може да различават бледия овал на лицето й. — Или по-скоро датата, на която е убит. Вашите хора довършиха това копеле, нали, Григорий?

Дълго време единственият звук беше дразнещият вой на вятъра.

— Винаги сме подозирали — продължи Валентина. — Както историята напоследък свидетелства, Сталин е повален от масивен мозъчен кръвоизлив през нощта на двадесет и осми февруари, докато е в резиденцията в Кремъл. Както се предполага, ударът го е извадил от строя, той изпада в полукоматозно състояние и остава така до смъртта си на пети март. Но светът е изненадан. Считали са, че има нещо „смешно“ в доста повърхностното описание на смъртта му, дадено от съветското правителство. Освен това дъщерята на Сталин Светлана прави доста очевидни намеци, че истинската история за кончината на баща й не е разкрита.