Споменът за София беше особено ярък и на Ранди й стана приятно. Пак беше със сестра си.

Но Софи все я водеше на погрешни места. Обратно към смъртта на Майк. Обратно да застане срещу другия висок, сдържан войник с черна барета. Обратно към единствения истински сериозен спор, който някога бяха водили със сестра си. Обратно към единственото непростимо нещо, което София изобщо й беше причинявала.

— Ще се омъжа за Джон, Ранди — отново каза Софи.

— Не!

— Джон съжалява за това, което ти е причинил, Ранди. Повече, отколкото някога ще узнаеш или ще поискаш да разбереш.

— Не искам от него да съжалява! А да беше те спасил! — извика в отговор Ранди. Спорът им се разгаряше, по-суров и болезнен от всякога.

— Никой не можеше да ме спаси, Ранди. Нито Джон, нито дори ти.

— Трябваше да има някакъв начин!

Сега очите на София изпълниха вселената й.

— Ако имаше някакъв начин, Джон щеше да го намери. Точно както ти би намерила.

— Не!

— Кажи името на Джон заради мен, Ранди.

— Няма! Не искам!

Гласът на София стана настоятелен.

— Кажи името му, Ранди!

Ранди не можеше да й откаже.

— Джон — изхлипа тя.

— По-силно, Ранди — очите на Софи бяха пълни с обич, уплашени, настойчиви. — Кажи го по-силно!

— Джон!

Защо го правеше сестра й? Ранди искаше само да поспи. Да отплува.

София нямаше да го позволи. Сега тя се навеждаше над нея и я разтърсваше.

— Пак, Ранди! Извикай го! Изкрещи! Изкрещи името на Джон!

— ДЖОН!

Смит спря да върви и погледна нагоре, заслушан в нощта.

— Какво беше това?

— Кое какво беше? — попита Валентина, като се приближи зад него. Смит беше на предна позиция и проправяше пътя за Валентина и Смислов, които следваха обезопасителното въже. След ледения водопад съдбата се беше обърнала в тяхна полза и остатъкът от спускането към северния бряг беше минал лесно и бързо. Упорито вървяха покрай брега, без да губят време в подслона на пресования лед, и тогава Смит долови далечните глъхнещи звуци, които надвикваха бурята.

— Не знам. Сякаш някой ме викаше по име.

— Едва ли — Валентина вдигна очилата си за сняг. — Кой може да е тук и да те вика?

— Ранди! Кой друг? — Смит се откачи от обезопасителното въже и включи фенерчето, прикрепено за колана му. — Осветете и се разпръснете! Започнете да търсите! Движение!

Намериха я за пет минути.

— Джон! Ето тук! Бързо!

Коленичила в един прорез на стената от пресован лед, Валентина бършеше снега от сгушената фигура. Смит застана на колене до тях само след секунди, като се бореше да се освободи от ремъците на раницата си. Смислов дойде зад тях миг по-късно.

— Ти беше прав! — възкликна Валентина. — Да му се не види, какво прави тук облечена така?

— Бягство и спасение — сопна се в отговор Смит. — Спецназовците сигурно са ударили изследователската станция.

— Не е възможно — запротестира Смислов. — На острова беше внедрен само онзи взвод, същият, който ви нападна горе при катастрофата.

— Значи е дошъл някой друг. — Смит разгърна на снега спасително одеяло и нежно премести Ранди върху него. Изхлузи горните и долните си ръкавици, плъзна ръка под смесицата от несъразмерни и неуместни дрехи, които тя носеше, като търсеше сърдечен ритъм.

— Здраво е загазила — отбеляза Валентина, като се облегна на рамото на Джон.

— Тя умира — рязко отвърна Смит. — В раниците има затоплящи химически възглавнички. По две във всяка. Извадете ги. Всичките.

Валентина и Смислов се задействаха колкото могат по-бързо и пречупиха затоплящите възглавнички, за да провокират топлинната реакция.

— Пъхнете ги в долната част на ръкавите и крачолите — нареди Смит. — Щом започнем да я местим, смръзналата кръв в крайниците ще тръгне да циркулира към средата на тялото и шокът може да я убие.

— Джон. Виж това — Валентина беше извадила лявата ръка на Ранди изпод прекалено големия анорак. Около китката й имаше заключени белезници.

— Негодник! Това обяснява протриванията по другата й китка. Тя е била в плен.

— Но на кого?

— Не знам, Вал. Ако не са спецназовците, тогава трябва да са другите. Онези, които се опитаха да стрелят по нас в Аляска.

— Колко зле е тя, подполковник? — попита Смислов иззад другото рамо на Смит.

— Ако не я заведем на закрито и не я стоплим бързо, си заминава. — Смит уви плътно спасителното одеяло около Ранди. Бяха направили всичко, което можеха тук навън.

— Аз ще я нося, подполковник — предложи Смислов.

— Добре. Аз ще взема раницата ти. Да тръгваме.

Руснакът внимателно вдигна новия си товар.

— Всичко е наред, девушка — промърмори той. — Вече си с приятели. Не ни оставяй сега.

Валентина взе двете пушки.

— Трябва да предположим, че научната станция или е завзета, или е унищожена. Къде можем да отидем?

— Трябва да намерим друга пещера или да построим заслон — отвърна Смит, като прокарваше лъча на фенерчето по купчините пресован лед с човешки ръст, струпани покрай брега. — Дръж си очите на четири за всяко място, което изглежда добре.

— Хубаво. Освен всичко друго може би ще ни паднат и батериите. Боже, изглежда, страшно си е изпатила.

— Знам — тонът му беше суров като нощта. — Може би най-после успях.

Валентина се почувства объркана от думите на Смит, но усети, че сега не е моментът да разпитва за това.

Когато Смит откри триъгълната пролука в ледената стена, неговият разузнаващ светлинен меч вече гаснеше от студа. Смит приклекна и освети пролуката.

Ето това търсеше. На брега беше изтласкана голяма отломка морски лед, а ръбът й се повдигаше от друго, следващо рамо на леден блок — така се получаваше синкавобяла триъгълна кухина, шест метра дълбока и по-малко от два метра широка, достатъчно висока, за да стои приведен в нея висок мъж.

— Това е! Тук ще се укрепим! Майоре, занеси Ранди в задната част на кухината. После ела тук и почни да вдигаш стена пред входа със сняг и ледени блокове. Вал, ти ела с мен.

Смит използва последната от химическите пръчки, за да освети малката ледена пещера със смътно зелено сияние и отдели малко време, за да извади и запали малката им походна печка. И за нея не беше останало много гориво, но ако не можеше да затопли подслона им, то поне можеше да го направи по-малко мразовит. Докато работеше с печката, подаваше команди.

— Вал, разстели две спасителни одеяла на пода; после закопчай с циповете твоя и моя спален чувал.

— Слушам.

Те преместиха изпадналата в летаргия Ранди върху комбинираните спални чували.

— Добре, Вал, слагам те вътре с нея. Докато аз събличам Ранди, ти махни своите дрехи. Всичко трябва да свалиш.

— Разбрано — отвърна тя, като дръпна ципа на якето си. — Но се надявах да чуя тази заповед при съвсем различни обстоятелства.

Докато събличаше Ранди, той използва фенерче, за да направи много бърз преглед на тялото и на бяла светлина, като проверяваше за явни поражения от измръзване. Слава Богу, поне беше обута с полярните ботуши. Бяха запазили краката й — най-уязвимото място.

Валентина неспокойно се гърчеше, докато сваляше дебелите си защитни дрехи. Като си пое дълбоко и бавно въздух, тя рязко дръпна пуловера и горната част на термобельото си над главата. Последваха ги сутиенът и чорапите, както и прикрепените към ръцете калъфи. Постави ножовете на ръка разстояние близо до горната част на леглото, после наблъска скиорския панталон, долното термобельо и пликчетата си в общ, омотан куп. Гола, тя се изтегна до Ранди, а под главата си подложи раница. Студът изгаряше кожата й.

— Готова съм — каза тя със стиснати зъби, за да не тракат.

Смит ръководеше сгушването на двете голи, с цвят на слонова кост тела — Валентина трепереше, а Ранди беше неподвижна като мъртвец. Той опакова термалните възглавнички около жените, после затвори с ципа спалните чували. Разгъна отворения чувал на Смислов върху тях и отгоре ги зави със свалените дрехи.