Пеенето продължаваше. Говореха с чинкоски акцент, също като Джони и другите пилоти.

— Харесва ли ти, господарю Джони? — попита на психлоски монахът-вожд Ананда. — Не само могат да пеят, но и да говорят на този език, дори много добре.

Джони силно изръкопляска и те се зарадваха. Знаеше какво ще им предложи.

— Това всички ли са? — попита той.

Не, имало още около четиресет, но от манастира до тук пътят бе доста стръмен и труден. Използваха въжета и трябваше да умеят да се катерят. Освен това им бяха помогнали и шерповете.

Идеята на религиозния учител за мир, която Джони схвана от песента, преведена на психлоски, много му се хареса.

Част от музикантите бяха взели инструментите си и започнаха да пригласят с малки и големи рогове и с барабани. Жените запалиха огньове и притопляха малките запаси от храна.

Пилотите се върнаха от мината с един товарен самолет за руда. С дружни усилия успяха да качат в него с голи ръце кораба на толнепите. Качиха и толнепа, добре увързан с въжета.

— Там долу има много самолети — каза помощник пилотът на Джони. — Шотландците, които са обстрелвали мината, вероятно са улучили лагера. Сигурно са взривили дихателния газ, защото куполите са се разхвърчали на разстояние пет акра. Не са си направили труда да взривят амунициите и резервоарите с гориво. Хангарите са на по-долно ниво. Вътре има осемдесет-деветдесет бойни самолета. Малко са поопърлени, но изглеждат наред. Има много танкове и машини. Има и около петдесет товарни самолета за руда — бог знае защо. Сума ти работилници и складове. Изглежда са пренасяли от тук много боксит. Няма живи психлоси.

Джони реши какво ще направи. Отиде до самолета и включи предавателя на планетарен обхват. Повика американската база — Данълдин.

Джони си спомни шегата на Данълдин:

— Не знаеш, но имам петнайсет дъщери. Трябва спешно да ги задомя.

— Разбрах — каза Данълдин и прекъсна връзката.

Джони знаеше, че до десет-дванайсет часа ще има на разположение петнайсет пилота — макар не всички завършили. Данълдин знаеше къде се намира Джони.

Тържеството по посрещането бе започнало. Хората вече бяха преодолели шока. Сервираха яденето. Всички му се усмихваха. Някои се кланяха.

Два от ескортиращите самолети бяха горе във въздуха. Джони и третият бяха готови да потеглят при необходимост.

Стана вечер и намериха дърва, за да запалят огън. Ако се появеше враг, щяха да го засекат на екраните горе в небето.

Започнаха речите. Всички бяха изключително благодарни на Джони и той винаги бе добре дошъл при тях. Дойде ред на Джони.

От двете му страни застанаха един Координатор, който знаеше китайски и монах, който говореше езика на шерпите. Джони трябваше да говори на английски, за да може Координаторът да превежда на китайски, а след това на психлоски заради монаха, който превеждаше на тибетски, или на езика на шерпите, не беше много ясно. Тъй че отне доста време. Но не чак толкова много.

След като любезно благодари за техните речи, Джони заговори по същество.

— Не мога да ви оставя тук — каза той и посочи нагоре към небето. — А вие не можете да оставите онези, които са останали у дома.

С това бяха съгласни!

Джони огледа осветените им от огъня лица, както бяха насядали на групи.

— В планините е студено. — С това също се съгласиха, особено китайците. — Тук очевидно няма много храна. — О, беше толкова прав. Господарят Джони бе много проницателен и виждаше колко са слаби децата им. — Можете да ни помогнете. Да помогнете да победим психлосите, може би завинаги, ако се върнат. Да ни помогнете да победим всички чуждоземни горе на небето.

Толкова беше тихо, че и прашинка да паднеше, щеше да се чуе. Помисли, че не са го разбрали. Отвори уста да повтори. И подреденото множество изведнъж се разбърка. Забравиха за всякакви обноски. Всички тръгнаха към него и то толкова близо, че трябваше да се изправи на крака.

Отвсякъде крещяха един единствен въпрос поне на три различни езици: „Как? Как можем да помогнем?“

Тези победени от живота хора, остатъци от някога велики народи, раздърпани, гладни, дори не бяха мечтали, че могат да бъдат полезни някому. Че могат да помогнат. Че могат да правят нещо друго, освен да се крият и гладуват. Мисълта бе разтърсваща. Да помогнат.

Координаторите и вождовете успяха някак да върнат хората обратно край огъня, но вече никой не седна. Бяха твърде развълнувани.

Когато Джони пак заговори, отново настъпи тишина. Но изведнъж му дойде на ум, че може би има повече слушатели, отколкото предполага. Говореха психлоски. Говореха и пали, мъртъв език. Освен това говореха и на език, наречен тибетски. Да! — потвърдиха те с шепот. Джони им каза, че ще се погрижи да преместят библиотеката им на сигурно място. Част от руската база може да им послужи като храм. Но да не би да имат страх от височини? Засмяха се. Глупаво беше да се задава такъв въпрос на планинци. Имат ли нещо против да се разпръснат по цялото кълбо и да живеят сред чужди племена? Не, не, нямат нищо против. Не се чувстваха изолирани от света само защото живееха в манастир. Живееха в пещери единствено заради заплахите и опасностите.

Обясни им какво означава комуникатор. Ако им предадат съобщение на психлоски, ще го предадат по радиото на пали, а будистът в другия край отново ще го преведе на психлоски. И враговете горе никога няма да разберат какво си говорят. Идеята им се стори великолепна. Мрежа от говорещи на пали по целия свят. Да, да, да!

Но се появи една отрезвяваща мисъл. Може да пленят някой и да го принудят да издава съобщенията. В такъв случай ще комуникират на тибетски и това ще бъде тяхната тайна. Бе опасно.

Но в живота имаше хиляди опасности. Съгласиха се, всеки един — мъже, жени, деца — прие и от името на останалите у дома. Джони се опита да им каже, че ще им се заплаща по един кредит на ден, както на останалите племена, но не му дадоха възможност. Ще заминат и толкоз. Знаеха, че е тайна и на никой нямаше да кажат. Дори започнаха да стъпват на пръсти.

Наред бяха шерпите. Места за лов имаше много. Дори някъде имаше и върхове, по които можеха да се катерят. В Русия имаше просторни равнини, които изобилстваха от добитък и овце. Трябваше да се изсушат и консервират огромни количества месо. Могат ли всички да идат в Русия и да помогнат да се зареди базата с храна? Естествено.

След това вождът Чонг-уан доведе хората си. Бяха откърмени с тайни. Джони им разказа за едно място, където не бе много здравословно да се живее, имаше мухи, които носеха зараза, но ако се вземат предпазни мерки, нямаше страшно. Имаше и опасни зверове, но щяха да разполагат с въоръжена охрана, пък и самите те можеха да се научат да стрелят. Насекоми? Зверове? Изобщо не можеха да ги уплашат! Къде беше това място? Какво трябваше да правят? Могат да заминат веднага. Далеч ли е оттук пеша?

Джони им каза, че ще заминат със самолет. Но имаше още нещо. Макар че мястото бе само на една миля височина, беше доста горещо.

Горещо? Имаше и горещи места? Колко хубаво! Направо невероятно! Няма значение, че е много горещо.

Джони ги попита дали могат да строят разни неща. Гордо му отвърнаха, че са съхранили уменията си. Някои от тях бяха инженери. Могат да строят всичко.

Всичко това бе дълбока тайна. Имаше голям язовир с електоцентрала, около който трябваше да се разчисти и в хълмовете да се построят бункери. Ще получат техническа помощ. Можеха дори да им предоставят машини и оператори и самите те да се научат…

В момента измежду тях имаше осем човека в Америка, които се учеха на тези умения. Защо да си губят времето в приказки? Къде беше това място?

Джони им обясни, че всеки ден ще получават по един кредит и премии за завършена работа. И след това могат да получат земя.

Вожд Чонг-уан попита хората дали са съгласни. Казаха му да не протака повече. Разбира се, че бяха съгласни!

Джони се върна на тържеството. Хората се бяха събрали на малки групички и обсъждаха, но шепнеха, при това на неразбираеми езици. Джони им пожела лека нощ, всички се обърнаха към него и се поклониха, а той също отвърна с поклон.