— А теб, Данълдин — завърши Джони, — те искам в Академията в Америка след около двайсет и четири часа. Ще пристигнеш от Шотландия, за да поемеш задълженията на Стормълонг в пилотската школа, който дотогава с малко повече късмет ще бъде на друга задача.

За пръв път Данълдин кимна в знак на съгласие без да спори.

Възрастната жена, която бе слязла от Лунните Планини с цялото си семейство и се грижеше за домакинството на временния им лагер вероятно бе подочула нещо и се появи с пакет храна за двама, с няколко кратуни, пълни със сладка вода и с един голям сандвич с печено месо от американски бизон. Застана пред Джони и не мръдна оттам, преди той да започне да яде.

Сър Робърт взе пакета с храна, Данълдин — кратуните и тръгнаха към стария психлоски работен офис. От самолетната площадка продължаваха да се чуват удари на чук и рев на бормашина. Ангъс проверяваше дали всичко е наред. Джони откъсна няколко ярда радиоразпечатки и ги прегледа да види дали пилотите съобщават за нещо необичайно.

Я виж ти! Едно… две… да, на два пъти се споменава за космически кораб, голям колкото небето. Разказите бяха подобни на казаното от Стормълонг. И двамата пилоти споменаваха за дребния сив мъж. От Индия и от южна Америка.

— Сивият дребосък напредва — промърмори Джони.

Данълдин и сър Робърт надникнаха в разпечатката, за да видят за какво говори Джони.

— Стормълонг ще ви разкаже — каза Джони. Земята явно представляваше интерес за някоя друга цивилизация в Космоса. Все пак малкият сив човек не изглеждаше враждебен. Поне засега. — Охранявайте тази база или в която база отидете по двайсет и четири часа в денонощтието.

Самолетната площадка утихна и те отидоха де самолета. Бяха го вкарали точно пред вратата на хангара.

Стормълонг и помощник-пилота бяха там.

— Ще останете тук, и двамата — каза Джони. — Ти ще бъдеш Джони — посочи той Стормълонг. — Всеки ден ще ходиш до езерото и ще хвърляш камъни. А ти — посочи той помощник-пилота, който се казваше Дарф — ще бъдеш Ангъс.

— Не мога правим всички неща, които той може — оплака се пилотът.

— Ще се справиш — каза Джони.

Отвън дотича един руснак и каза, че небето е чисто, наоколо няма никакви самолети. Не се виждат нито с просто око, нито на екраните. Отскорошният му английски бе с шотландски акцент.

Джони и Ангъс се качиха в самолета. Сър Робърт и Данълдин им подадоха храната и водата. И двамата стояха, загледани в Джони. Опитваха се да измислят какво да кажат, но не се получи.

Бити седеше зад тях. Срамежливо махна с ръка.

Джони затвори вратата на самолета. Ангъс вдигна палец за късмет. Джони даде знак на екипа да ги изкарат от хангара и с юмруци натисна стартера. Обърна се назад. Никой не му махаше. Пръстите на Джони се вкопчиха в пулта за управление.

Стормълонг гледаше от вратата, останал без дъх. Знаеше, че Джони е ненадминат пилот, но досега никога не бе виждал боен самолет да се издига така шеметно и рязко и толкова бързо да достига свръхзвукова скорост. Долният регистър на нарушената звукова бариера отекна в Африканските върхове и се върна при тях. Или може би това бе ревът на бурята, която погълна бързащия самолет?

Тътен от гръм и светкавица.

Групата в хангара продължаваше да стои с погледи, приковани към мястото, откъдето самолетът се изгуби в кипящото от облаци небе. Техният Джони бързаше към Америка. Това не им се нравеше. На никой от тях.

Приземиха се в старата Академия по тъмно. Придържаха се към Северния полюс, изпреварвайки слънцето и пристигнаха преди зазоряване.

Имаше съвсем малко светлини. Никой не се бе постарал да освети площадката за кацане, защото не я използваха като работна площадка. Наложи се да разчитат на светлините на самолета и на екраните.

Дежурният кадет здраво бе заспал и трябваше да го събудят, за да ги запише в дневника. „Стормълонг Стам Ставинджър, пилот и Дарф Макналти, помощнник пилот, завърнали се от Европа, учебен боен самолет 86290567918. Никакви произшествия, никакви забележки.“ Дежурният кадет ги регистрира. Не поиска да се разпишат.

Джони не знаеше къде са стаите на Стормълонг и Дарф. Не се сети да ги попита. Вероятно Стормълонг бе настанен в помещенията на старшия преподавателски състав. А Дарф? Бързо разсъждаваше. „Дарф“ продължаваше да държи щедро напълнената и тежка торба с храна и един комплект инструменти. В крайна сметка, Стормълонг бе тукашният ас.

Изведнъж Джони грабна торбата и комплекта с изнструменти и ги тикна в ръцете на дежурния кадет:

— Моля ви, отнесете ги в стаята ми.

Кадетът учудено го погледна. Тук всички си носеха сами нещата, дори Стормълонг.

— Дни наред сме пътували без да спим — каза Джони и се престори, че полита.

Кадетът повдигна рамене и тръгна. Джони го изчака да мине отпред и го последва.

Стигнаха до една отделна спалня и влязоха. Наистина бе стаята на Стормълонг. На стената бе закачена тъкана норвежка картина. Стормълонг явно се бе настанил доста удобно.

Кадетът остави чантата и инструментите на масата и понечи да си тръгне. Но Ангъс не знаеше къде живее Дарф. Макар той самият да бе основал базата и да я познаваше отлично, просто нямаше откъде да знае къде е стаята на Дарф. Джони бързо отдели половината храна и заедно с инструментите ги пъхна обратно в ръцете на кадета:

— Помогнете на Дарф да стигне в стаята си.

Кадетът щеше да запротестира.

— Удари си ръката в игра на кегли — каза Джони.

— Май и вие сте си наранили лицето, сър — каза кадетът. Малко бе вкиснат, задето му отнемаха от времето за сън, но тръгна заедно с Дарф.

Чудесно започва, помисли си Джони. Сър Робърт сигурно вече говореше за необходимостта от правилно планиране на нападенията. Нападението трябва да се ПЛАНИРА, обичаше да казва той. А когато бе много опасно, както в сегашния случай, той едва ли щеше да губи време и вероятно вече се бе заел с работа.

Кадетът и Ангъс не се върнаха и Джони предположи, че всичко е минало добре. Съблече се и се мушна в леглото на Стормълонг. Наложи си да заспи. Щеше да му е необходимо.

Само след няколко секунди, така поне му се стори, разтърсване по рамото го изтръгна от съня.

Джони рязко се изправи, а ръката му автоматично посегна под одялото към лъчевия пистолет. Маска. Дихателна маска. Ръката, която го разтърси, бе всъщност лапа.

— Предаде ли писмото ми? — с шепот попита Кер.

Навън бе съвсем светло. Късното утринно слънце нахлуваше през прозореца.

Кер отстъпи назад с учуден поглед. След това дребният психло отиде до вратата и провери дали е добре затворена, огледа се из стаята за някакви подслушвателни устройства или камери и се върна до леглото. Джони стъпи на земята.

Кер зяпна!

— Толкова ли личи? — каза Джони малко троснато и оправи косата от очите си.

— Не и за някой ненаблюдателен идиот — каза Кер. — Но аз съм се потил до теб на много шофьорски седалки и в много шахти, как да не те позная, Джони!

Пъхна лапа в ръката на Джони:

— Добре дошъл в дълбоката яма, Джони… искам да кажа, Стормълонг! Нека се лее рудата и тракат машините!

Джони не се сдържа и се засмя. Кер винаги бе такъв клоун. И по някакъв начин бе привързан към него.

Кер се приближи плътно до Джони. Шепнешком каза:

— Знаеш, че като нищо могат да те пречукат тук. Чува се туй-онуй през дупките на вратите на спалните — на най-горните, на висшите спални. Ами ако сега някой ни пусне резето, на мен и теб? Предпазливост трябва. Да си извършвал някакви криминални престъпления? Не? Ами ще си извършил, когато те спипат. Добре че си в ръцете на истински престъпник, като мен! Кой пристигна с теб? Кой е „Дарф“?

— Ангъс Мактавиш — каза Джони.

— Охо! Най-добрата новина за деня, като се изключи това, че ти си тук. Ангъс знае как да се оправя с болтове и гайки. Аз следя нещата. С какво ще се заемем най-напред?

— Най-напред — каза Джони — ще се облека и ще закуся нещо. Нямам намерение да се показвам в общата столова. Стормълонг е преподавал на повечето от кадетите.