— Какво? — едновременно възкликнаха Тор и сър Робърт.

— Ами изглежда имат нещо като легенда, че някой ще ги спаси и вярват в това вече повече от хиляда години. Невероятно, как е възможно толкова ДЪЛГО да се поддържа една традиция…

— Какво точно — попита сър Робърт, който обичаше точната информация — представляват бригантите?

— Ами точно това най-много ни затруднява — да установим стабилен контакт с тях. В момента там се намират трима Координатори, които се надяват на това. Ох, какво са бригантите ли? Ами изглежда, когато е станало бедствието — това е според изоставения старец, разбира се, не е потвърдено — някаква голяма международна банка е искала да съсипе една от онези африкански страни, които получили свободата си от някакви хора, наречени колониалисти. Страната взела на заем много пари, после имало военен преврат и не искали да връщат парите на банката, или нещо подобно.

Какво представляват бригантите ли? Ами точно това ви разказвам. И така тази международна банка събрала голям брой от тъй наречените наемници, наети войници, съставили военна част от хиляда души, които трябвало да унищожат правителството с нервно паралитичен газ, а самите наемници имали газови маски като нашите въздушни маски, само че служели да пречистват въздуха.

Да, приближавам се до същността. Едно време са ги наричали още „войници на съдбата“. Значи тъкмо се канели да атакуват правителството на тази нова държава и се криели в някакви мини в пустинята — стари солни мини — и психлосите нападнали планетата. И така, на главите им били тези маски…

— Солта — каза Джони — неутрализира психлоския газ.

— А, така ли, чудесно. Тъй или иначе, те били в Африка, въоръжени и готови да потеглят, а целта им била унищожена преди те да се намесят. Били от много националности — белгийци, французи, синегалци, англичани, американци, които могла да наеме банката. Но били добре обучени. Нямали име, затова по някое време се нарекли бриганти.

— Е, най-после благодаря за отговора — каза Робърт Лисицата.

— Чакай, това не е всичко. Почти всички местни жители измрели от отровния газ, затова те тръгнали на юг. Високите дървета на джунглата явно са ги прикривали от разузнавателни самолети. Вземали със себе си жени от селата — бели и черни — и продължавали да вървят.

И това не е всичко. Ето каква е причината толкова трудно да се установи контакт с тях: след около двеста години постигнали някакво споразумение с психлосите. За първи път чувате такова нещо? Ами ние също. Затова не е лесно.

Очевидно работата им е била да залавят хора и да ги предават на психлосите, за да ги застрелват, изтезават или не знам какво. Всъщност те никога не са се приближавали в близост до психлосите, защото те не можели да влизат в блатата: телата им са тежки, почвата е нестабилна за машините, дърветата са много високи. Та бригантите някак си успели да се споразумеят с тях: връзвали група хора и ги оставяли близо до лагера, а психлосите излизали и прибирали хората, не знам за какво…

— За да ги изтезават — каза Джони. — Това им доставя удоволствие.

— …а психлосите им давали в замяна джунджурийки от рода на платове и други такива. Нещо като търговско споразумение. Така, само че това било преди много векове, а хората постепенно започнали да намаляват. Но психлосите никога не са залавяли тях самите — тресавища, високи дървета, както ви казах.

— Не са ли прекалено налудничаво племе, за да се мотаете наоколо невъоръжени? — забеляза Робърт Лисицата.

— Не, не съвсем. Ние сме доста добри дипломати. Само преди няколко дни получихме заповед от Съвета да влезем във връзка с тях и да ги заведем в лагера и сега просто си вършим работата.

Право да ви кажа, тези бриганти са малко странни. Не позволяват да станат повече от хиляда, изоставят старците да умрат, не се женят, а само използват жените. Изглежда сред децата има доста висока смъртност. Освен това вероятно ловуват слонове с гранати…

А, да, вярно, гранатите. Знаят как да приготвят едър черен барут. Постявят го в средата на изпечена глина, пъхат фитил в нея и я палят с пура. Но за да го използват, трябва да стигнат до слона и предполагам, че това е една от причините за високата смъртност.

За спасението? А, да. Ами изглежда някога прадедите им са получили твърдо обещание от международната банка да ги измъкне оттам и нямат ни най-малка представа какво става по света. Е, да, стествено, Координаторите могат да се възползват от това. Ще ги измъкнем.

— И това близо ли е до мините? — попита Робърт Лисицата.

— На юг е, на юг — каза Дейвид фокис. — Просто си помислих, че е по-добре да знаете. Доколкото разбирам, вашата цел е клон на мината, където има само обикновени психлоси.

— Обикновени психлоси — намръщи се Тор. — Имаш ли пистолет? Не? Ще ти потрябва. Ето ти един резервен. И не се опитвай да разбереш племенната история на някой психлос, преди да го застреляш. Разбра ли?

Дейвид фокис пое пистолета така, сякаш щеше да го ухапе.

Продължиха напред към Африка.

Джони лежеше зад едно дърво, прогизнал от дъжда, потен от жегата и наблюдаваше лагера през инфрачервени очила, които не помагаха особено.

Вече три ужасно мокри дни следваха един електропровод, единствения знак за цивилизация. Бяха приземили самолета край водно-електрическата централа. Тя бе напълно автоматизирана и сама се поддържаше. На мястото на старите човешки съоръжения бе поставено психлоско оборудване. Нямаха представа къде се намира мината, само знаеха със сигурност, че съществува. За Джони бе ясно, че електропроводът — огромни кабели, закрепени за метални пилони, които си седяха от преди — евентуално ще ги отведе до мината. „Евентуално“ като че ли бе най-точната дума.

Обикновено около електропроводите дърветата и храстите бяха разчистени, но в случая не бе така. В продължение на безброй многото години и тук небето се бе затворило плътно, както над останалата част от обширните гори.

Според старите карти тази страна се е наричала „Заир“, а името на гората е било „Итури“.

Тук екваториалното слънце никога не проникваше до земята. Отгоре се образуваше чадър от облаци, а под него короните на могъщите дървета се вплитаха в гъст купол на сто фута над земята. Около стъблата на дърветата като змии се увиваха дебели лози, чийто диаметър надхвърляше един фут. Като вървяха, стъпалата им потъваха в дебелия хумус.

И постоянно валеше дъжд! Капките се стичаха по стъблата и лозите, лееха се през малките пролуки и човек разбираше, че всъщност през цялото време върви под топъл водопад с различна плътност.

Навсякъде цареше полумрак.

Животните измамно се сливаха с тъмните очертания на растителността, което бе доста опасно. Видяха слонове, бизони и горили. Често подплашваха антилопи — жирафоподобни животни, а също и два вида от семейството на котките. Ръмжаха леопарди, чуваше се рев на крокодили, бърборене на маймуни и подвиквания на фазани. Дъждът обвиваше в пелена всички звуци, но все пак те създаваха у Джони усещането, че гората е враждебна и пълна с живот.

Според старите карти гората, се простираше върху двайсет хиляди квадратни мили и дори в най-високия етап на развитие на цивилизацията, тя е била слабо позната и изследвана.

Гората Итури определено не бе място за кожени дрехи, мокасини и куцукане.

Трудно напредваха, а от самолета не можеха да получат помощ, защото присъствието им трябваше да остане в тайна. Не смееха да използват радио предаватели. Налагаше им се да прекосяват потоци, които гъмжаха от крокодили.

През гората поеха само една част от тях — двайсет човека. Сега стояха неподвижно, пръснати между дърветата и готови да повикат помощ от самолета във всеки един момент.

Лагерът изглеждаше запуснат, но пък психлосите никога не се мотаеха навън. Бе строен толкова отдавна, че спускащият се купол дървета и тук бе успял да хвърли сянка. Джони се запита какви ли тежки провинения трябва да има някой работник на компанията, за да го пратят в това мрачно и прогизнало място.