Оглеждаше района в ляво от лагера за следи от колела на камиони. Едва ли щеше да има коловози, но поне растителността щеше да с смачкана. Да, ей там имаше път, който изчезваше в мрачината на изток. А, през една пролука се виждаха светлините на площадката за кацане на товарни самолети. Там ли извеждаше пътя? Не. Имаше друг път. Единият водеше към гората, другият излизаше на полето.

— Никога не сме правили толкова зле планирано нападение — мърмореше си Робърт Лисицата. Но за едно добре организирано нападение първо бе нужно да се пратят разузнавачи. А никой изобщо не си бе представял, че подобна местост може да съществува на планетата!

И тъй, Джони се питаше за какво всъщност бяха дошли тук? Във всеки случай, не само за мъртви психлоси. Трябваха му живи. Не се и съмняваше, че ще се съпротивляват и при всички положения някои щяха да бъдат убити, но той се интересуваше много повече от живите.

Джони посегна към колана си, за да извади миниатюрния предавател — щеше да го използва с надеждата, че в лагера имат такъв и той работи в момента, когато през инфрачервените си очила забеляза нещо в дясно от лагера. Ясно личеше пътека, която свършва при нещо, което приличаше на развалина на стар камион. Бе следобед, но в здрача трудно се забелязваше нещо. А дъждът още повече пречеше да се видят подробностите, дори през инфрачервени очила.

Джони подаде очилата на Робърт Лисицата.

— Виждаш ли какво има в онзи стар камион? Робърт промени положението на тялото си, а наметалото му бе напоено с вода като гъба.

— Има нещо, покрито с брезент. Може би варел… два варела… или съндък?

Изведнъж Джони си спомни разпокъсания разказ на Дейвид фокис. Координаторът бе зад тях, легнал на земята, целият прогизнал.

— Нали оставят някъде нещата, които разменят като бартер с психлосите?

— А, да, да. Оставят хората някъде, където психлосите могат да ги видят и после се оттеглят, психлосите идват и оставят разни джунджурии. Говориш за бригантите, нали?

— Мисля, че виждам неприбраната печалба от търговията — каза Джони. Тихо прошепна на един шотландец: — предай да дойде полковник Иван.

Иван напредваше с английския забележително бързо, след като с това пожела да се заеме Бити Маклиъд, според който „бе срам за такъв голям мъж да не може да говори на езика на хората“. Естествено Иван попиваше и акцента на Бити, но все пак напоследък руския Координатор му трябваше все по-рядко. Джони откри, че са взели и него, при което сър Робърт се зачуди дали пък на самолета няма да се намери и някоя стара жена и един-двама психлоси.

— Да се пратят разузнавачи надясно — прошепна Джони и посочи с ръка. — Внимавайте.

— Каква е тази нова маневра в това неорганизирано нападение? — попита прогизналият във вода Робърт Лисицата.

— Не обичам да губя хора — каза Джони. — Както казват англичаните, преди всичко предпазливостта.

— Какво ще правим, просто ще обстрелваме мястото ли? — попита Робърт Лисицата. — От самолета не могат да ни прикриват заради дърветата. Мисля, че виждам помещение за циркулатора на дихателен газ ей там. Май оттук ще мога да го улуча.

— А имаме ли обикновени патрони? — попита Джони.

— Ох, наистина ужасно планирано нападение!

Чакаха под непреставащия дъжд. Някъде отляво изръмжа леопард и това предизвика вълна от птичи и маймунски гласове.

Изведнъж се чу тъп звук от падане на около двайсет фута зад тях. Мигновено се шмугнаха в прикритията си. Иван бе излязъл иззад едно дърво. На земята в краката му лежеше странно човешко същество. Трепереше от студ.

Не бе ясно от каква националност е, нито какъв е цветът на кожата му. Бе облечено в маймунски кожи, така скроени, че по странен начин напомняха за униформа. Под него бе паднала торба с дръжка и оттам се бе изтърколила глинена граната.

Иван му сочеше една стрела, забита в манерката му. Извади я и я даде на Джони.

— Отровна е — прошепна над рамото му Координаторът. — Виждаш ли къде личи отровата на връхчето?

Джони свали манерката на Иван и я хвърли, като с жест показа, че никой не трябва да пие.

Иван откачи лъка от пояса на съществото и го подаде на Джони, но той вече бе коленичил до пленника и взе гранатата. От нея стърчеше фитил. Добре го познаваше — беше психлоски!

Веднага щом отново привлече вниманието на Джони, Иван му подаде миниатюрно психлоско радио и посочи към мъжа.

— Той нас гледал — каза Иван. — Той говорил — и посочи към радиото.

Джони изведнъж застана нащрек, осъзнал, че може би са обградени с врагове и отпред, и отзад.

Мигновено разпореди какво да се прави чрез Робърт Лисицата, който подскочи при мисълта, че малката им военна сила ще трябва да води сражения на два фронта.

Бриганти! Човекът в краката му бе опасан с два широки кръстосани кожени колана, в които бяха забити връхчетата на стрелите му. Носеше странни грубо изработени ботуши, които напомниха на Джони за ботушите, които бе виждал в склада на базата. Косата му бе късо подстригана и стърчеше нагоре. По лицето личаха белези, изражението му бе грубо.

Той се размърда и започна да се свестява от неочаквания удар с приклада на пушката. Полковник Иван не закъсня да натисне врата му с крак, за да не може да стане.

Робърт Лисицата се върна и кимна, което значеше, че всички са заели позиции.

— Може да са ни наблюдавали дни наред. Това е психлоски предавател!

— Да, и фитила на гранатата. Мисля, че тук има още…

На петдесет фута избухна бомба и се разляха оранжеви отблясъци.

Чу се пукота на автомат.

Подплашени птици и маймуни се втурнаха да бягат под капещия дъжд.

Джони се върна до наблюдателницата си. В лагера нямаше и следа от раздвижване. Робърт постави двама войници с автомати да го прикриват.

— Хванати сме в капан — каза той. — Чудно организирано нападение.

— Най-напред се погрижете за тила — каза Джони. — Разчистете ги!

— Огън! — изкомандва полковник Иван. После избълва нещо на руски.

Мигновено последва лай на автомати.

Във въздуха избухнаха гранати и пушекът се смеси с дъжда.

Затрополяха стъпки на хора, които се впускаха напред в редици, всяка следваща прикриваше предната и се получаваше нещо като вълна.

Писъци!

Бойни викове на шотландци и руснаци!

После затишие. След това пак свиреп лай на автомати.

Отново затишие.

Над птичите гласове и дъжда се извиси дрезгав глас:

— Предаваме се!

Не френски, а английски. Координаторът изглеждаше объркан.

Разнесе се далечен тропот на обувки — Робърт Лисицата изтегляше хората си далеч от гласа в случай, че се окажат в капан.

Джони грабна лъчевата пушка на един шотландец и се хвърли на земята. Нагласи я на „проникване“, „без пламък“. Прицели се в помещението за дихателен газ и стреля. Старото метално покритие отвън се отлющи като кожа под продължителния напор на лъчите.

Чу се звън и съскане. Джони повтори стрелбата.

Чакаха. Навън не се втурнаха никакви психлоси. Въздухът вече бе нахлул навсякъде. Но не последва никаква реакция.

Дъждът продължаваше да се сипе, а маймуните и птиците утихнаха. Разнасяше се неприятната миризма от стелещия се черен барутен дим от гранатите.

Джони погледна към самолетната площадка за руда, до която стигаше краткия път. Беше изоставена.

Шотландците, които носеха радиооборудването отговориха на повикването му. От брезентовото покритие се стичаше дъжд. Джони провери предавателя. Работеше. Превключи на планетарни вълни и взе микрофона.

— Полетът до Найароби, имам готовност — каза той. Трябваше да звучи като редовен полет, но с двата самолета, останали близо до електроцентралата имаха предварително уговорен код. „Найароби“ означаваше „тръгни до сигнала“, а „имам готовност“ значеше „Не стреляй, но бъди нащрек“.

Разнесе се гласът на Данълдин:

— Всички пътници са на борда.

Значи бяха тръгнали.

Джони свали малкото радио от колана си и го нагласи непрекъснато да пиука. Миньорите използваха този сигнал, когато са затрупани и не могат да се измъкнат от шахтата. Щеше да послужи като насочващ сигнал за самолетите. Посочи с пръст трима от хората си. Подаде миньорското радио на единия, за да го закачи на някое дърво около площадката.