Изцяло поел управлението с лявата ръка, Джони спусна самолета над крайните хълмове на източния склон и се насочи към равнините. Лято. Скоро беше валяло, защото бяха поникнали цветя. На изток към безкрайния хоризонт се разстилаха равнини и долини, по които спокойно пасяха многобройни стада — и по цялото това огромно пространство можеха да заживеят хора.

Каква красива планета! Каква прекрасна планета! Заслужаваше да бъде спасена.

Дежурният пилот гледаше Джони в захлас. Използваше само левия си крак и лявата ръка и пак летеше много по-добре, отколкото младежът бе мечтал да лети и в най-смелите си сънища, пък дори и пет ръце да имаше.

Ездач? Джони се спусна с лупинг надолу да види кой или какво бе това. Широки панталони. Плоска шапка от черна кожа. Намотано на ръката въже. Бе подкарал малобройно стадо.

— Йанеро — каза Робърт Лисицата. — От южна Америка. Сега те се грижат за стадата.

Джони свали прозореца и махна. Йанерото също му махна.

Какъв красив ден се случи първият му ден навън.

Ето го и лагерът. Каква тълпа! Най-малко четиресет човека бяха вперили погледи в самолета.

Джони го приземи толкова меко, че и яйце не би се счупило. Слава богу никой не бе стигнал зоната за приземяване преди него, защото сега вече всичко се изпълни с хора. Цветнокожи, чернокожи, някои с копринени жакети, други с груби домашни дрехи, жени, мъже… колко много, ужасно много хора!

Джони отвори вратата на самолета, пъхна пръсти в уста и изсвири проглушително. Сред врявата долови онова, което искаше да чуе — копита! Уиндсплитър долетя.

Джони откопча предпазните колани и преди някой да успее да се намеси, се плъзна на земята. Пилотските кабини на психлоските самолети бяха доста високо, но Джони знаеше номера.

Уиндсплитър тропаше с копита и подскачаше, радостен от срещата и едва не го събори с муцуната си.

— Я да видим как е крака — каза Джони и коленичи. Опита се да хване левия му крак, който бе наранен по време на последното препускане. Но Уиндсплитър помисли, че Джони иска да види дали помни номера с „ръкостискането“, на който господарят му го бе научил и почти с укор повдигна и протегна дясното си копито. Това буквално събори Джони на земята.

— Нищо ти няма — засмя се той и раздруса протегнатия крак.

Измисли как да се качи на коня. Ако подскочи и се опре с лице към коня, ще може да преметне левия си крак и да седне. Опита. Успех! Нямаше нужда от никакви помагачи.

Сега трябваше да обиколи наоколо и да намери затворените братя Чамко. Трябваше да разбере защо се бавят с поправянето на зоната за телепортиране.

Но от всички страни го бяха наобиколили хора и се притискаха в коня. Черни лица, мургави лица, загорели от слънцето лица, бели лица. Десетки ръце докосваха мокасините му, десетки ръце се опитваха да му дадат разни неща. И всички говореха едновременно.

Почувства се виновен. Усмихнати лица, сияещи лица. Това правеше задачата му още по-тежка. Ако тези хора разберат с каква цел идва, всичко межеше да с провали. И прекрасното небе скоро можеше да почернее от смърт.

Стисна устни. По-добре да се захваща с работата си. Такава почит го караше да се чувства неловко, освен това го глождеше мисълта, че може би не я е заслужил.

Чу се още тропот на копита. Полковник Иван пак раздаваше заповеди на руски. Появи се препускащ руснак, който водеше след себе си шест коня. По команда полковникът, още четирима руснаци и Робърт Лисицата възседнаха конете. Руснакът с конете сигурно бе предупреден и ги чакаше в лагера.

Двамата шотландци си проправиха път до Уиндсплитър, застанаха от двете му страни и внимателно започнаха да разбутват събралото се множество, за да мине Джони. Имаше поне петдесет човека.

Джони тъкмо реши, че вече могат да тръгват, когато едно малко босоного момче в поличка с лакти си проправи път до Уиндсплитър и преметна около врата му въже. Звънливото му гласче се извиси над врявата:

— Казвам се Бити Маклиъд. Данълдин ми разреши да стана твой паж и аз дойдох, сър Джони!

Говореше с доста силен акцент, но гласът му издаваше такава решителност, че Джони не се възпротиви. И тъй, момчето поведе Уиндсплитър към лагера.

Уиндсплитър нямаше нужда от водач. Достатъчно бе Джони да му подсвирне и той знаеше какво да прави, но на Джони сърце не му даваше да каже това на момчето.

Зад него вървяха петимата руснаци с дълги пръчки-копия — забити в стремената, от които се развяваха дълги тесни знамена. Всички имаха автомати, преметнати през раменете. Един янеро, яхнал кон, препусна към тях и се присъедини. Ескадрон шведски войници се появи откъм лагера и отдаде почит с оръжията. От лагера излязоха работници. Голям пътнически самолет кацна на площадката и от него се изсипаха трийсет тибетци, дошли на поклонение в лагера. Те също се присъединиха към тълпата. Два плоски самолета изреваха във въздуха и стовариха около четирсет човека от града на север от лагера. Още един самолет излетя от Академията.

Конят на Джони пристъпваше убийствено бавно зад Бити Маклиъд и Джони оглеждаше веселата тълпа. Те викаха и му махаха за поздрав. След сбора в Шотландия за пръв път виждаше толкова много хора. Бяха най-малко триста!

Бели ръце, черни ръце с розови длани, жълти ръце. Сини якета, оранжеви рокли, сиви сака. Прави руси коси, кестеняви коси, къдрави черни коси. На всички езици се чуваше: „Здравей, Джони!“.

Със свито сърце Джони погледна към синьото небе. За миг се уплаши, защото видя бомбардировач… не, това бе разузнавателен бомбардировач. Такива самолети постоянно патрулираха срещу нашественици.

Вдигаше се невероятна врява. Една жена му тикна нещо в ръцете — букет от диви цветя. „За Криси!“ — извика тя. Кимна й за благодарност и понеже не знаеше какво да прави с цветята, сложи ги на колана си.

Хората от Земята се възправяха с обновени надежди за нов живот.

Чувстваше се по-виновен отвсякога. Не знаеха, че той може би не бе успял. Освен че такава възхвала не му се харесваше, той ясно съзнаваше, че не я е заслужил, ни най-малко.

Робърт Лисицата бе изравнил коня си с неговия. Не искаше първият ден навън на Джони да се провали.

— Помахай им, момче. Само вдигни лявата ръка и им кимни — каза той.

Джони го послуша и тълпата направо полудя.

Вървяха нагоре по хълма към старите жилища на чинкосите. Зад тях беше моргата, а отстрани — клетката, в която бе прекарал толкова нощи…

Джони се вцепени. Търл бе затворен в клетката, вързан с каишка. Въртеше се и подскачаше. У него се прокраднаха неясни съмнения и той накара момчето да го поведе към клетката.

Разполагаше с много време. Належащо бе да се срещне с братята Чамко, но няколко минути по-рано или по-късно не бяха от значение. Без съмнение най-добре бе първо да се опита да разбере какво бе замислил Търл.

Множеството хора растеше. Като чуха, че Джони е в лагера, обучаващите се веднага поискаха няколко часа почивка. Учителят нямаше избор и трябваше да ги пусне. От Ню Денвър прииждаха още хора. Всички зарязаха работата си и машините замлъкнаха в подземните работилници на лагера. Появиха се няколко членове на Съвета. Между тях бе и Браун Лимпър Стафър, който бе отговорник на този континент. Бяха се събрали повече от шестотин души. Врявата бе почти оглушителна.

Търл забеляза животното да се приближава към клетката и започна да се дърпа по-яростно от всякога.

Джони се убеди, че мястото не е пострадало особено след битката и почти нищо не се бе променило. Извиращата изпод земята вода бе набраздила платото. По решетките на клетката личаха следи от куршуми. Водата бе почистила клетката, но вреди нямаше. Хвърли поглед на свързочната кутия на стълба и видя, че нищо не е променено. По решетките минаваше ток както едно време, кабелите бяха същите. Някой бе направил ограда, за да не се доближават хората до клетката. Да, тя си бе същата, само че на места бе израсла трева.

За миг забрави за множеството хора. Колко нощи бе прекарал вътре в клетката с вперен навън поглед и колко нощи бе прекарал отвън, наблюдаващ какво става вътре. Доста кошмари му бяха останали от тогава.