— Бомбардировач ли? — каза Данълдин. — Зът? Главният транспортен механик се казваше Зът.

— Бил е в някакъв бомбардировач! — каза Дуайт. Беше се издигнал със самолета възможно най-високо. На около две хиляди фута. С възможно най-голяма бързина. — Гравитацията едва не разкъса сърцето и дробовете ми — добави той.

След това се чуха подробни инструкции на психлоски как някакъв самолет трябва да кацне пак отгоре на бомбардировача, точно пред някаква врата, тъй че Зът да може да излезе от бомбардировача.

— Няма толкова голям бомбардировач — каза Данълдин. — Поне на мен не ми е известно да има.

Дуайт бе задействал всички налични детекторни устройства. Сигналите бяха дошли от северозапад. Бе побързал в тази посока. Улови нещо в обхвата на екраните. Летеше с триста и две мили в час, на екрана ясно се виждаше петънцето светлина. Там, където бе засякъл нещото, небето бе ясно. Значи облаците и дъждът вървяха преди него.

Дуайт пусна още една част от записа. Някой на име Снит бил още в бомбардировача, но не ставаше ясно защо. Звучеше налудничаво, защото бомбардировачите бяха безпилотни самолети. Но как изобщо някой може да измъкне друг от бомбардировач? После единият пренасяше гориво от бомбардировача в рудна кошница, а другият психло каза, че напускал самолета.

— В такъв случай какво правиш тук? — попита Данълдин, като се обърна към пътническия самолет. — Защо не го нападна?

— Взриви се — каза Дуайт. — Видях го, с очите си! Сякаш имаше трийсет светкавични бури! Полетя надолу. Сигурно е паднал в морето. Скенирах цялата област. Забелязах точица светлина, вероятно отломки. После и това изчезна. Просто никой уред повече не показа нищо. Затова се върнах тук.

Данълдин отново пусна диска. Пусна запис от показанията на уредите. Същата история. Топлина и после нищо.

Погледна към небето.

— Най-добре да излетиш и да патрулираш в тази посока.

— Уредите няма да регистрират нищо — каза Дуайт. — Облачността е висока. Това нещо летеше на около пет хиляди фута и с просто око е изключено да се забележи. Облачността стига поне до десет хиляди фута нагоре. Нищо няма да се види — завърши Дуайт.

Данълдин се обърна и погледна руините от замъка в утринния дъждец и мъгла. Беше само на две мили, а зад него нищо не се виждаше.

Какво може да значи всичко това? Загубена ли бе битката за лагера? Какъв е този бомбардировач? И защо се бе взривил? Вождовете на клановете щяха да се събират и той имаше много работа през този ден.

Джони изплува от бездна черна болка. Опита се да се ориентира. Двигателите на бомбардировача гневно крещяха в ушите му. Ръцете му висяха в някаква дупка на пода. По ръкавите се бе стекла кръв и бе засъхнала.

Той се сепна при мисълта за Зът и посегна към автомата. Нямаше го, връвта се бе прекъснала при експлозията. Експлозията! И Зът се бе взривил, а също и Марк 32. Така бе изчезнало всичко, което би локализирало бомбардировача на някой екран.

С усилие се повдигна. Все още бе завързан със спасителното въже. Прекалено трудно му бе да мисли свързано и за миг се зачуди защо бе вързан. Гърбът го болеше — още една болка сред многото. Осъзна, че тъкмо въжето го е върнало в бомбардировача.

Ужасно трудно мислеше и с всяка минута ставаше все по-зле. Гадеше му се. Чувстваше глад. Сигурно му се гадеше от глад.

Вдигна се на колене. Бомбардировачът вече не се клатеше. Това поне бе облекчение. Обърна се и се вторачи.

През вратата се къдреше мъгла, ръмеше. Летяха през буря. Чакай. Навън бе светло. Дневна светлина. Беше най-малко обяд.

Колко ли време е бил в безсъзнание? Сигурно с часове.

Завъртя се на колене и очакваше да види как от газовите бутилки се изсипва надолу газ. Няма как да разбере. Бяха ли преминали над Шотландия? Дали бомбардировачът вече бе свършил част от работата си?

Стигна до вратата и се опита да, намери по-светло петно в мъглата, което да му покаже къде е слънцето. Навсякъде облаците бяха плътни. Не мислеше добре. Осъзна, че мозъкът му работи като този на едновремешния планинец Джони. В самолета имаше компаси. Отвори вратата и видя в какво бе превърнал Зът предавателя. Това го разсея. Сети се, че е отворил вратата, за да търси компасите. Като се наведе да погледне отзад, се почувства така, сякаш някой го удря с тежък чук по главата. Опипа главата си за превръзката. Беше си на мястото. Не, компасите. Трябваше да търси компасите.

Летяха на югоизток. Натам беше Шотландия. Не бе много сигурен. Върна се при вратата и пак се опита да погледне надолу. Едва не падна. Нищо не се виждаше. Всичко тънеше в мъгла и дъжд.

След това си спомни, че на дъното на кораба имаше газови складилища. Болезнено пропълзя до подовата плоча, която бе отместил и погледна зад двигателното помещение. Там съвсем не бе ден.

Дихателната маска нещо го задушаваше. Спомни си, че когато се пробуди, тя лежеше встрани.

Разбира се! Бомбардировачът още не бе пуснал газ. Иначе той щеше да е мъртъв.

Е, не бе умрял. С тази рана в главата бе съвсем близо до смъртта, но все още бе жив. Следователно бомбардировачът още не бе пуснал газ.

Тежкото му положение отчасти се дължеше и на това, че бутилката му с въздух бе празна. Взе нови бутилки и ги постави където трябваше. Това поне малко го извади от летаргията. Опита се да се стегне — няма полза само да се върти насам-натам. Какво искаше да направи, преди да го ударят с каквото там беше?

Може би не разполага с много време!

Оживлението му угасна като разбра, че гаечният ключ не е в него. Насилваше се да мисли, за да не усеща толкова силно болката. Слезе долу и провери как са болтовете на контролната плоча. Бяха поразхлабени, но за да развърти всеки един щеше да му трябва поне век — резбата бе много дълга.

Влезе в самолета и започна да тършува. Намери чанта с експлозиви и я изпразни. Имаше шест ръчни гранати, доста дълъг взривен фитил и няколко кутии взривно вещество. Огледа се за часовникови механизми. Нито един. Погледна гранатите. И в тях нямаше часовник, само контактни бутони, които щяха да ги взривят при удар. Нямаше и електрически кабели.

Струваше му огромни усилия да мисли, да се съсредоточи само върху едно нещо. Какво може да направи от тази бъркотия? Директен контакт? Самоубийство!

Намери торбичката, която стоеше на колана му. Няколко парчета кремък, стъкълца… а, кълбо кожени ремъци. Поне с тях можеше да свали болтовете.

Окуражен, той успя някак си да се домъкне до плочата за поддръжка. Завърза края на ремъка за началото на резбата и го нави по болта. Направи ръчен възел при другия край. Хвана ремъка и натегна с цялата си тежест. Гайката се завъртя, отскочи и изчезна в тъмното.

Макар никак да не му бе лесно, повтори операцията с останалите три болта. Готово!

Напрегна сили да повдигне тежката плоча. Смяташе само да я отмести настрани, но тя се изплъзна от ръцете му, облечени в ръкавици и падна в тъмния търбух на бомбардировача. Да върви където ще!

Вгледа се в черните вътрешности на контролното помещение. Малки електрически искри прескачаха като дъгички. Прекрасно знаеше, че когато двигателят работи, не трябва да се влиза в помещението. А още по-малко да си пъхаш ръцете вътре. Бе чувал от психлоси, че ако си навреш лапата, става нещо много странно — ту я усещаш, ту не я усещаш. Можеш да си останеш и без лапа, казваше Кер.

Стисна зъби и се покачи обратно на пода. Намери някакво фенерче, спусна се долу и освети помещението.

От вътрешността му стърчаха хиляди координатни точки. Очертаваха се равномерни дъги при транслирането в пространството. Това не бе точно електричество; бе енергия, задвижена до върха на дъгата и като се спуснеше в основата й, превръщаше се в пространствени координати. Ролята на електричеството бе просто да поддържа в движение малките двигателчета зад точките. В това нещо сигурно имаше хиляди такива малки двигателчета. Те можеха да бъдат повредени. Нищо във вътрешността не бе бронирано.