Същият часови бе на пост, когато влязоха доктор Маккендрик и Ангъс и Криси се зарече, че ще му се скара. Маккендрик можеше да влиза, но Агнъс — в никакъв случай!

Двамата мъже излязоха и часовоят затвори вратата след тях.

— Виж! — повтаряше Маккендрик, като влачеше Ангъс от стая в стая. — Навсякъде апарати, апарати, апарати! Това някога е било чудесно оборудвана болница. Онези големи неща там — виждал съм ги в една много стара книга — са ги наричали „Рентгенови апарати“. Имали са предмет „радоилогия“.

— Радиация ли? — попита Агнъс. — Не, човече, няма да използваш такова нещо върху Джони! Радиацията се използва, за да се убиват психлоси. Ти не си наред!

— Тези апарати позволяват да се види тялото отвътре и да се разбере какво не е наред. Те са били безценни.

— Тези апарати — ядосано каза Агнъс — са били захранвани с електричество! Защо според теб тук си светим с минни лампи?

— ТРЯБВА да ги накарате да работят! — каза Маккендрик.

— Дори да ги включим, доколкото виждам, има ТРЪБИ. Газът, който е бил в тръбите, е на повече от хиляда години. Не можем да намерим такъв, а дори да можехме, няма как да го вкараме в тръбите. Ти си се побъркал, човече.

Маккендрик го изгледа свирепо:

— Нещо притиска мозъка му! Не мога просто така да пъхна скалпел в главата му. И не мога да си позволя да ГАДАЯ. Не и при Джони Мактайлър! Хората ще ме убият!

— Искаш да видиш какво има в главата му? — каза Ангъс. — С това трябваше да започнеш!

И той се отдалечи, мърморейки нещо за електричеството.

Каза на един от пилотите, които чакаха в готовност за излитане на летището на базата, че трябва много бързо да стигне до лагера. Пилотите не достигаха и бяха много натоварени. Летяха до всички краища на света; установиха нещо като международни линии, по които поне веднъж в седмица пращаха екипи до всички места, където имаше и шепа оцелели хора. Изпращаха с послания Координатори на Световната федерация, вождове и други племенни водачи. Обучаваха още пилоти, но засега разполагаха само с тридесет плюс двама, които бяха в болницата. Тъй че, ако някой помолеше за непредвиден полет — дори да бе шотландец, дори да бе член на първите бойни части — нямаше никакви шансове да успее. От подземната база до лагера обикновено се пътуваше с минна кола.

Ангъс обясни, че става въпрос за Джони. Пилотът му отвърна, че с това е трябвало да започне, набързо го набута в самолета и му каза, че ще го чака да се върне.

Натоварен с мрачна мисия, Ангъс се насочи към тази част на лагера, където държаха пленените психлоси. Една малка площ от стария етаж за спални помещения бе захранвана с дихателен газ и „необновените“ психлоси бяха затворени там с многобройна охрана. Вече наброяваха около шейсет, тъй като от по-отдалечените мини бяха довели доброволно предалите се. Търл го държаха на отделно място.

Ангъс сложи кислородна маска и часовоят го пусна вътре. Осветлението бе слабо и психлосите бяха насядали наоколо с отчаяни изражения. Където и да ходеха, придружаваха ги часовои. Затворниците очакваха контраатака от Психло и не показваха особено желание да общуват.

Шотландският механик забеляза Кер и го извади от апатията му. Попита го известно ли му е дали има някакъв миньорски уред, който позволява да се гледа през твърди предмети. Кер повдигна рамене. Ангъс му каза, че се отнася за Джони и Кер застина неподвижен. Очите му изглеждаха замислени. След това неочаквано поиска Ангъс да го увери, че наистина става въпрос за Джони. Кер въртеше в лапите си малка златна лентичка. Изведнъж скочи на крака и поиска от Агнъс да му осигури охрана и дихателна маска.

Слязоха долу в работилниците и Кер изрови някакъв странен уред от един склад. Обясни, че се използва при анализ на вътрешната структура на мостри от минерали и за откриване на пропуквания вътре в металите. Показа на Ангъс как се работи с него. Излъчващата тръба се поставя под предмета, който трябва да се разгледа и на горния екран се появяват резултатите. Имаше и измервателен уред, който отчиташе наличието на метали в отделни сплави или в скали. Работеше с дължина на вълните, която той нарече „подпротонно поле на излъчване“. Това поле се усилваше от долната тръба, проникваше през мострата и данните се изписваха на екрана отгоре. Тък като бе направен от психлоси, уредът бе доста тежък и обемен и Кер помогна на Ангъс да го занесе до чакащия самолет. Един часовой придружи обратно Кер, а Ангъс се върна във военния лагер.

Изпробваха уреда върху няколко от котките, които бяха пуснали в базата, за да прогонят плъховете. Нищо не им стана. На екрана чудесно личаха очертанията на черепа. Един ранен шотландец доброволно се съгласи да го видят на уреда и в ръката му откриха парченце камък, останало след някакво нараняване в мината. Шотландецът също се чувстваше добре.

Същият следобед в четири часа използваха уреда за Джони. В четири и трийсет вече имаха триизмерна картина и разпечатка върху хартия.

Доктор Маккендрик с огромно облекчение посочи нещо на Ангъс:

— Парче метал! Виждаш ли? Отломък от метал точно под една от трепанационните дупки. Добре! Трябва само да го подготвим и много бързо мога да извадя парчето със скалпел.

— Метал ли? — каза Ангъс. — И скалпел? За Джони? Няма да стане! Да не си посмял да го докоснеш! Веднага се връщам.

След петнайсет минути Ангъс се появи с разпечатката при братята Чамко. Те работеха в отделно помещение в лагера, снабдено с дихателен газ и упорито помагаха на Робърт Лисицата да се поправят щетите от разрушенията. Ангъс навря под носовете им диаграмата.

— Какъв е този метал?

Чамко огледаха малките завъртулки.

— Железен даминит — заключиха те. — Много силна поддържаща сплав.

— Магнитен ли е? — попита Ангъс и те му отговориха, че е магнитен, естествено.

В шест часа Ангъс бе обратно в болницата. Носеше една доста солидна електронамотка, която току що сам бе направил. На нея имаше ръчни захватки.

Ангъс показа на Маккендрик как да я насочва и той прецени откъде най-лесно ще излезе отломъка, без да бъде засегната тъканта.

След няколко минути широкото парче бе в ръцете им. Магнитът го бе извлякъл навън.

По-късно братята Чамко идентифицираха отломъка като късче от горния слой на захватка на боен самолет, „който слой по принцип трябва да е много здрав и много лек“.

До този момент Джони почти не бе идвал в съзнание и никой не знаеше какво се е случило в бомбардировача. Историкът се бе опитал да го разпита, но Криси веднага го изгони. Тъй че, засега си оставаше загадка как е било възможно отломък от захватка да се вклини в главата на Джони.

Както и да е, независимо какво се бе случило на Джони, Криси почувства огромно облекчение. Треската му бе преминала. Дишането му се подобри и цвета на кожата му стана по-здрав.

На следващата сутрин той излезе, от комата, усмихна се едва едва на Криси и на доктор Маккендрик и моментално заспа здрав сън.

Планетарното радио веднага разпространи новината. Животът на техния Джони бе извън опасност!

Музикантите надуха гайдите и задумкаха с барабаните по целия лагер, следвайки по пети викача, който крещеше новината навсякъде, където имаше хора. фойерверки заблестяха и в базата, и в още много кътчета на света. Един от Координаторите в Андите предаде новината, че вождовете на няколко тамошни народи обявили деня за свой национален празник и питали дали е възможно да дойдат и отдадат почит. Един пилот, намиращ се в Лунните планини в Африка поиска помощ от Координаторите и вождовете на тази малка колония, защото не можел да излети заради събралото се ликуващо множество. Радиооператорите в лагера трябваше да карат по две смени, за да се справят с потока съобщения, който ги връхлетя след разпространяването на радостната новина.

Където и да идеше, Робърт Лисицата не можеше да сдържи усмивката си.

Дните се нижеха един подир друг, изминаха няколко седмици и за членовете на Съвета, който първоначално се състоеше от свещеника, учителя, историка и Робърт Лисицата, а в последствие в него влязоха и няколко шотландски вождове, назначили свои наместници в родните си места, стана ясно, че Джони упорито обмисля нещо.