Джони детайлно познаваше този тип двигателен механизъм. Имаше ниши за пространствена транслация, повечето от които бяха празни, но се обслужваха от огромен брой възли, които стърчаха в тях. Всеки възел имаше свой собствен координатен код и всички кодове поотделно трябваше да се изчистят.

Под някой от листовете на подовата конструкция трябваше да има механизъм за контрол и поддръжка!

С поглед, който уморено се плъзна надолу по коридора, Джони се спусна в долното отделение, като се закрепи с крака за опорните колони на конструкцията. Огледа се с фенера.

От това положение му бе трудно да наглежда пътеката и трябваше последователно да гледа ту нагоре, ту надолу. Може би наистина трябваше да измисли как да се справи със Зът, преди да слезе тук долу. За да вижда отделението, трябваше да навежда главата си под нивото на пода. Но ако тръгне да се разправя със Зът, можеше да му струва живота и той напомни си, че животът на твърде много хора — всъщност на всички оцелели хора — зависи от него. Куражът настрана, но той не трябва да рискува живота си. Мечка в клетка. Реши да не се занимава с това в момента и се наведе долу.

Ето къде беше!

Масивна метална плоча, под която се намираше устройството за контрол и поддръжка.

Плочата бе закрепена с четири дванайсет инчови болта.

Но мястото бе крайно неудобно за работа. За един психлоски механик нямаше да е трудно да го стигне с огромните си и дълги ръце. Но не и за Джони.

Той прати още един изстрел по посока на пътеката. Наведе се и нагласи гаечния ключ. Захвана първата гайка.

Бе здраво затегната. С този голям ключ не можеше да се работи с една ръка. Психлосите не си знаеха силата, когато завъртаха гайки.

Изправи се и пак огледа коридора. За да може да работи, трябваше да остави автомата. Провери дали добре се държи, за да не се плъзне през вратата.

Пистолетът остана в колана му.

Наведе се, хвана ключа с двете ръце и се отпусна с цялата си тежест върху него.

Гайката подаде!

От познанията си по механика знаеше, че не трябва да развърта целите болтове, защото последният щеше да се затегне още повече. По-добре да разхлаби и четирите по малко…

Отхлаби и втория.

Бореше се с третия.

— Какво правиш? — изрева Зът. Джони се изправи. Зът продължаваше да се крие зад рамката.

— Тъпо, глупаво мекотело! Ако си пъхаш носа в тези двигатели, това нещо ще се блъсне! Благодаря ти, Зът, каза си Джони.

— Ако не пипаш нищо, ще се приземи само след два-три дни! — виеше Зът.

В действителност той бе започнал да се паникьосва. Ставаше нещо особено с изстрелите, които животното непрекъснато изпращаше по коридора. Току-що клапата за издишване на дихателната му маска леко проблясна. От известно време бе забелязал мънички искри около себе си. В началото помисли, че това са прашинки, после реши, че нещо не е наред с очите му и му се привиждат разни неща. Но при последното издишване наистина имаше проблясване. Нима тук има радиация? Или животното пръска уранов прах? Чакай, това прах ли бе или идваше от оръжието му?

Реши да действа, независимо какви могат да бъдат последиците. Да, ето пак просветна, когато издиша през маската.

— Имаш маска! — извика Зът. — Смъртоносният газ не може да проникне в бомбардировача. Изчакай да се приземим!

Мръсно, глупаво животно. Гаден Търл!

— А какво ще стане с хората долу? — каза Джони. За момента това накара Зът да млъкне. Не можеше да си представи как някой може да го е грижа за другите, когато трябва да мисли за собствената си козина.

— Остави двигателите на мира! — изкрещя Зът.

Психлото бе на ръба на истерията. Може би щеше да стреля. Джони чакаше, стиснал автомата. Не, Зът нямаше да стреля. По-добре отново да се заеме с болтовете. Остави долу оръжието и се наведе. Развъртя напълно първата гайка.

Изправи се да се увери, че Зът не е мръднал от мястото си.

Двайсет и пет килограмовата метална плоча шеметно се завъртя, удари се в подпората на магнитната захватка, рикушира и блъсна Джони в тила.

Автоматът изхвръкна от ръката му и полетя в тъмното. Преди да загуби съзнание, той посегна към пистолета. Всичко потъна в тъмнина.

Превзеха лагера!

При последното си спускане пострадалият самолет на Гленканън успя да пробие охладителната система на помпите за дихателен газ, които снабдяваха целия лагер и във всички помещения нахлу въздух.

Гленканън успешно приземи самолета. Една скрита картечница бе улучила инструментното табло и предавателя, но не пострада нито той, нито системата за управление и самолетът успя да стигне до клисурата.

С радостни викове шотландците го бяха измъкнали и го потупваха по гърба, докато накрая свещеникът трябваше да им припомни, че пилотът има счупени ребра.

С няколко последни изстрела унищожиха останалите гнезда на съпротива.

Шотландците захвърлиха оръжията и взеха гайдите. Целият лагер се огласи от писъците им, придружени от ритмичните удари на тъпаните.

Последните оцелели психлоси плахо започнаха да излизат с вдигнати лапи от подземията на лагера. За тяхна иненада всички те се оказаха дипломирани летци и жени помощник-пилоти. Дихателните маски не достигаха, защото ги бяха раздали на бойните групи, изпратени да се сражават. Но както забеляза Робърт Лисицата, летците имаха собствени лични маски. Оцелелите бяха около трийсет.

Стотици психлоси бяха измрели по време на битката и още стотици, когато въздухът нахлу в лагера. По груби изчисления в лагера живееха деветстотин седемдесет и шест психлоси.

Кер бе опитал да се измъкне през една вентилационна тръба, но го заловиха жив.

Запушиха тръбите на противопожарната система. Изпратиха група да провери за радиация с отворени бутилки дихателен газ и се оказа, че водата я е отмила. Мястото бе относително чисто.

Шотландците най-после успяха да видят Криси. Тя помагаше на свещеника да приберат ранените с помощта на носилка, която бяха взели от психлосите. Бе изненадана от въодушевлението, с което я посрещнаха. Не бе свикнала с това да бъде знаменитост. Освен това нямаше как да разбере, че бе привнесла в живота на шотландците нещо, което техните романси възпяваха. Където и да идеше, те се втурваха към нея, независимо с какво се занимаваха в момента, взираха се в нея с радостни очи и след това отново се връщаха към заниманията си. Войната не бе свършила, но можеха да си позволят малко радост. Защо да не се порадват на успешното освобождаване на една хубава девойка? Но макар че Криси бе заета с ранените и се отнасяше с тях нежно и внимателно, в сърцето й се бе загнездил ужас, който едва прикриваше. Джони го нямаше и по някакъв начин усещаше, че му се е случило нещо.

Под ръководството на Ангъс шотландците се опитваха да оправят асансьорите и подвижните платформи. Вратата на хангара бе блокирана от катастрофирали самолети и не можеха да я отворят, за да изкарат от там годни за летене машини. Казаха на разтревожения Робърт, че ще трябват часове, за да пуснат в движение платформите и да разчистят купа от самолети.

Търл за последен път опита да ги надхитри. Накара ги да го заведат при Робърт Лисицата, защото имал да му каже нещо спешно. Отведоха го до Робърт, завързан с четири вериги, всяка от които държеше един здрав шотландец, а други двама вървяха встрани и го държаха на прицел.

Каза на Робърт, че имал ключове за програмната кутия на бомбардировача и ще им ги даде, ако му обещаят възможно най-скоро да го телепортират на Психло.

Робърт се съгласи при условие, че Търл им покаже ключовете. Търл съответно поиска да му донесат ботушите.

Под леглото в бившата стая на Търл намериха жена Психло, която твърдеше, че се казва Чърк. Робърт отиде да я види, попита я дали е секретарката на Търл и тя с готовност кимна в знак на съгласие. Робърт й каза, че Търл го праща при нея да му даде ключа за бомбардировача.