Изведнъж в предавателите им се разнесе гласът на дежурния хокнерски офицер в орбита и се върна по инфралъча.

— Внимание, боен самолет!

Наистина имаше боен самолет на около двеста хиляди фута. Само че той си седеше там вече цял час. Петимата хокнери погледнаха нагоре и видяха мъничкото петънце, което трудно се различаваше в облаците.

— Не, не! — рязко се обади дежурният офицер. — Точно зад вас! Приближава се към ледника!

Чак сега го забелязаха. От там, където се намираха, той изглеждаше като гънка в ледника и се показваше само горната му част. Останалото се скриваше от назъбената скала над телескопа. Значи през цялото това време самолетът е бил върху ледника! Приближи се почти на сто ярда зад телескопа и спря. Не се виждаше дали някой слиза. Вероятно двигателите му могат да го задържат в такова положение. Ледникът бе СТРЪМЕН.

Петимата хокнери бяха готови за опасността, но нищо не виждаха и приклекнаха на земята, готови за стрелба. След това хукнаха напред.

Иззад телескопа се посипаха изстрели.

Един от хокнерите бе улучен и понеже беше близо до ръба на скалата, полетя стремглаво надолу.

Корабът им избухна, отлетя назад и падна в празното пространство.

Четиримата останали хокнери се прицелиха през снега и вятъра и стреляха.

Неспирното тракане на автоматите направо взриви инфралъча. От цялата зона под телескопа сякаш избухваше непрекъснат поток зелена гърмяща енергия.

Единият от хокнерите падна. Двама. Трима! Четвъртият почти стигна до телескопа и се търкулна в снега.

Вече се чуваше само свиренето на вятъра.

Иззад радио телескопа изскочиха няколко земни. Втурнаха се напред, а на фона на белия сняг бяло-червените им костюми за голяма височина изглеждаха като петна кръв. Обърнаха хокнерите и им взеха оръжията. Един от земните погледна надолу, където бяха изчезнали единият от хокнерите и корабът им. Единствената им възглавница са били облаците далеч долу.

Земните вдигнаха хокнерите и ги завързаха със спасителни въжета. Те самите също се бяха вързали, тъй като доста пъти се подхлъзваха и политаха надолу, докато успеят да качат мъртвите тела в самолета. Сега той се виждаше по-добре.

Един от земните се върна и провери радиотелескопа, после се плъзна към вратата на самолета и се метна на борда.

Самолетът излетя и се изгуби в облаците отдолу. Инфрачервеният лъч се премести в посока към облачната пелена и го проследи обратно до мината.

— Това е доказателство — каза толнепът полу-капитан. — През цялото време се съмнявах, че са те.

Игнорира коментарите, че той е бил за експедицията.

— Това е било само примамка — продължи той. — Очевидно е, че вчера при язовира просто са си поиграли с тази жалка експлозия, за да ни заинтригуват. Спотайвали са се и хванаха двама от екипажа на болбодите.

Радиотелескопът е само примамка, както и подозирах. Такива не са използвани векове наред. Всички използват инфралъчи, с тях може да се регистрира и най-малкият сигнал. Тъй че нарочно са сложили съвсем демонстративно телескопа, за да ни привлекат с експедиция. Никой от екипажа на хокнерите, с изключение на онзи тромавия, дето падна от скалата, не бе убит. Оръжията им бяха на „зашеметяване“. Така успяха да се сдобият с четирима хокнери.

— Нужно ли е да говориш толкова открито? — обади се командирът на джамбичуите, поглаждайки блестящите си люспи. — Може би ни записват.

— Глупости — каза толнепът. — Детекторите ни не откриват инфралъч, освен това сме на локални вълни. Казвам ви, че никой не използва радиотелескопи от… от времето на Хамбонската Слънчева война! Дават много повече шум, много са обемни. Това там е просто мишена. И забелязахте ли колко хитро се върна офицерът и го „настрои“? Надяват се пак да опитаме.

— Според мен той е прав — каза ховинът. — Сега разполагат с двама болбоди и четирима хокнери и могат да си ги разпитват на спокойствие. Като знам какви са психлоските методи на разпит, не ми се ще да съм на мястото на онези от екипажа!

— Те не са психлоси! — каза суперлейтенантът хокнер, като се опита да прикрие факта, че бе поразен от съдбата на своите съекипажници.

— Напротив, психлоси са — каза болбодът. — Нали видяхте онзи психло заедно със земните край езерото миналия ден. Психлосите използват чужди раси, които подчиняват да им служат. И преди са го правили. Предлагам да ги нападнем заедно още сега и да разрушим всичките им съоръжения! Преди да са успели да се подготвят още по-добре.

Но точно в този момент всички се стреснаха от един неясен образ, който се появи на екраните. Беше сиво човешко лице с черна коса и брада. Очите му бяха сини. Съществото бе наметнато с някакво старо наметало.

— Ако включите предавателите си на планета-рен обхват — каза новопоявилият се на психлоски, — бихме могли да обсъдим връщането на членовете на вашия екипаж. Двамата болбоди са поразтърсени, но им няма нищо. Четиримата хокнери са само зашеметени, макар че единият е със счупена ръка.

Включиха на планетарен обхват, но всички дружно казаха категорично не!

Полу-капитанът толнеп успя да надвика врявата:

— За да плените пратениците ни, нали? Категорично не!

— Можем да заведем всички на един хълм — онзи до вулканичния кратер. Всички ще са на открито и във въздуха няма да има наши самолети. — Земният настояваше. — Корабът, с който ще ги приберете, няма да бъде обстрелван.

— Не сте успели да ги разпитате толкова бързо — каза джамбичуят, — значи трябва да са мъртви!

— Всички са добре — каза земният. — Сигурни ли сте, че не искате да ги приберете?

Категорично не!

— Добре — каза земният и повдигна рамене. — Поне ни кажете какво ядат.

Толнепът даде сигнал на другите от своя екран. Искаше да говори.

— Ами разбира се — с мазна усмивка каза той. — Ще приготвим пакет с храна и ще го изпратим долу.

Изключиха от планетарен обхват.

— Нали ви казах — продължи толнепът, — че всички тези неща са били само за примамка. Двама от вас се провалиха, тъй че оставете сега на мен.

Междувременно от кораба на толнепите бе изстрелян малък пакет с храна. Насочиха го добре и парашутът се отвори точно под облачната покривка. Падна на брега на езерото.

Едно превозно средство бързо тръгна от лагера в тази посока. Лицата от екраните се усмихнаха. Психлоси или не, онези долу ги чакаше изненада!

Изведнъж супер-лейтенантът хокнер, който бързо прелистваше някаква книга, каза:

— Я виж ти! Това е танк Башър: „Да превземем пътя към славата“. Изцяло брониран!

Танкът се приближи до пакета, спусна едно оръдие и стреля с лек оръдеен изстрел. Пакетът, който естествено беше бомба, експлодира в пламъци. Танкът изстреля още един изстрел по останките. След това някой излезе и събра горящите парчета.

— Дори им предоставихме бомбени отломки за анализ! — извика ховинът.

Направиха бързо съвещание. Малкият сив човек ги слушаше. Военните мозъци от време на време проявяват забележителни способности, помисли си той. Решиха, че каквото и да правят онези земни, беше просто примамка. Стратегията им е да унищожават врага малко по малко и накрая да го смажат. Решиха да изчакат куриера, за който малкият сив човек им каза, че скоро ще пристигне и да потвърди, че онези са били открити. Междувременно ще изпращат експедиции само на места, за които са сигурни, че не се охраняват. В момента, в който научат по един или друг начин кои са онези, ще проведат масирана атака с всички кораби и ще пометат това място.

Всички командири, освен толнепът, се съгласиха. Той все още беше бесен от неуспеха на бомбата му.

— Ще ми се да сляза още сега — просъска той — и да ги смачкам!

— Чудесна идея — провлачено каза хокнерът и нагласи монокъла си.

— Да, защо не опиташ! — съгласиха се останалите. — Добре ще постъпиш.

Толнепът осъзна, че с нетърпение чакат да се отърват от него. Реши да се въздържи за момента. По-късно.

Джони предприе пътуването си, за да търси бази, но се оказа, че търси хора.