Сивото човече се опасяваше тъкмо от това.

— Разбира се, и през ум не ми минава да се меся в работата ви, полу-капитане, но не бих ви съветвал да правите това.

— Така ли? Но какво толкова, ще вземем оттук оттам няколко същества и като ги разпитаме, ще разберем каквото ни трябва.

— Полу-капитане, мисля че съм длъжен да ви предупредя, че това няма да даде резултати. От известно време събирам информация и имам всичко, което бихте получили. Мога да ви го прехвърля.

— Много разумно от ваша страна. Ваше Превъзходителство. Но защо да не направим едно бързо нападенийце? Няма да е излишно.

— В интерес на истината, — каза малкото човече — няма да е излишно да се въздържите от нападение. Може би ще се окаже важно да останем тук и да изчакаме.

— Смятате ли, че това са те? — попита Сноул.

— Скъпи приятелю, мисля, че има триста различни заподозрени планети.

— Триста и две, струва ми се — каза Сноул. — Поне така се говори.

— Не можем да ви кажем дали тази е планетата — каза сивото човече — и не мога да ви дам доказателства за различни планети и системи, защото естествено, моята работа е да пазя това в тайна. Но засега вярвам, макар че разполагам с нищожни доказателства, че има вероятност тази да е планетата.

— Аха, разбирам — каза толнепът. — Звучи обещаващо!

— В момента не можем да съдим. Но възможно е едно нападение от ваша страна да разстрои очевидно критичната политическа ситуация там долу, и то не съвсем в наша полза.

— Значи ни съветвате да чакаме — каза толнепът.

— Ами да — отвърна сивият дребосък. — Ще ви изпратя цялата информация, която съм събрал и мисля, че ще стигнете до същото заключение.

— Трудно ще ни бъде — каза толнепът. — Без нападения, без пари от наградата. Но наистина трябва да се съобразим с вашата стратегия.

— Да. И не трябва да предприемаме никакъв ход, който може да попречи.

— Аха — каза толнепът. — И колко според вас трябва да отлагаме — дни, месеци, години?

— Според мен месеци.

Толнепът въздъхна. След това лицето му светна и се засмя. Усмивките на толнепите винаги малко плашеха заради отровните им зъби.

— Добре, Ваше Превъзходителство. Много любезно от ваша страна да ми предложите информацията и аз с радост ще я прегледам. Между другото, можем да ви предложим охрана и защита. Не е изключително да се появи някой кораб на хокнерите, а знаете колко неприятни могат да бъдат.

— Наистина ви благодаря, полу-капитане — с лека досада каза сивото човече, — но както ви е известно, ние не сме в конфликт с хокнерите.

— Не, разбира се, че не — каза толнепът. — Някакви запаси, нещо, с което можем да ви бъдем полезни?

— Благодаря, в момента не. Може би по-късно. Винаги сме ценели любезността ви.

— Вече сме ви задължени — каза толнепът и се засмя. — Заповядайте някой път на чай.

Затвори.

Самата мисъл за чай предизвика болка в стомаха на сивото човече. Посегна за още една таблетка. Като си помисли, това наистина бе най-сложният проблем, с който се бе сблъсквал през цялата си служба.

Таблетката всеки момент щеше да подейства. Изведнъж той осъзна, че могат да се появят болбодите, ховините и кой ли още не. Надяваше се да не се изпокарат помежду си. В сегашната ситуация докладите пътуваха месеци до родната му планета и трябваха още месеци, за да получи оттам някакво съобщение. Чувстваше се доста изолиран.

Пак погледна през прозорчето към настръхналия от оръдия кораб-чудовище, който блестеше до тях на светлината на слънцето. Трудни същества бяха толнепите. Но не бяха по-лоши от болбодите или хокнерите.

Погледна към планетата под тях. Дали наистина беше тя? Ако беше, в известен смисъл щеше да бъде облекчен. Но от друга страна какъв ли огън щеше да се изсипе отгоре й, ако се окажеше вярно!

Въздъхна много дълбоко.

Търл преливаше от доволство. Днес се местеше в офиса си!

Имаше няколко неприятни момента. Сутринта изпрати Ларс да се увери, че няма заредени капани. По-добре да умре Ларс, отколкото той.

В лагера бе голяма бъркотия. Генерал Снит бе дошъл да се разпореди с мъртвите тела на избитата бойна група и се бе скарал с двама офицери относно разпределението на труповете. Бяха двайсет и осем, а действащите бойни отряди бяха осемнайсет. Дойде му блестящата идея да разпредели труповете както следва: по един на всеки отряд, два за офицерската столова, шест за жените и децата и два за собствената му маса. Така кавгата бе потулена.

Тринайсети отряд почисти мястото, а пети застъпи на дежурство. Всичко протече гладко и без произшествия. Отнасяха се много любезно с Търл, значи знаеха кой е шефът.

Но след като всичко се бе успокоило, Ларс дотича с крясъци до клетката, за да каже на Търл, че наистина има бомби. Още по-лошо, не знаеше как да ги обезопаси. Търл не искаше да пуска безконтролно долу бригантите — щяха да овонят всичко, пък можеха и да задействат бомбите, затова трябваше сам да иде в офиса си и да се погрижи за капана.

Бомбата бе поставена под бюрото, точно на нивото на коленете. Търл знаеше, че под едната може да има поставена друга, която да избухне след като първата се отстрани, затова внимателно се погрижи да ги обезопаси.

Тъкмо я обезопаси и щеше да я хвърли навън, когато забеляза защипани в нея няколко косъма. Бяха сиви психлоски косми от китката! Козината на Кер бе оранжева. И някой си бе счупил върха на нокъта, докато бе тъпкал експлозива по ръбовете. Беше доста голям, за да принадлежи на Кер.

Като чу от Ларс за капана, Търл помисли, че е работа на животното. Доколкото знаеше, животното бе останало след другите и вероятно тогава е поставило бомбата.

Освен това Търл бе озадачен защо животното не уби и него, когато изби целия отряд бриганти. За втори или трети път животното имаше възможност да го убие, но не се възползва. Странно. Неестествено. Затова реши, че животното е разчитало на заложения капан.

Но козината и нокъта говореха друго. Значи за пореден път животното не бе опитало да го очисти. Абсолютно ненормално поведение. Все пак най-сетне Търл стигна до заключение. Животното толкова си е патило от Търл, че се страхува от него. Това беше правилният отговор!

Търл се успокои, докато не разбра, че капанът е поставен от психлосите от долните спални помещения. Някой се бе промъкнал тайно и бе сложил бомба.

Веднага поиска да бъдат убити. И без това не ги искаше около себе си. Но Ларс се върна и каза, че същата тази сутрин всичките трийсет и трима са били преместени под охраната на кадети й са прехвърлени отвъд морето. Носеше официалния иск за кербанго, храна, дихателен газ и т.н., за да не бъде голословен. Тъй че Търл преодоля страха си и започна да събира притежанията си — речника и резервните капсули с дихателен газ, за да се премести окончателно от клетката в своя офис.

Какво щастие, че се отърва от слънцето и въздуха на тази проклета планета!

Заключи вратата, включи системата за циркулиране на дихателен газ и след малко вече можеше да свали маската си. Какво щастие, че може да седи без маска.

Търл се огледа. Някои неща липсваха. Липсваха устройствата за регистриране на данни от разузнавателните самолети. За какво ли му бяха? Нямаше радиовръзка. И какво от това? Лагерната радиоуредба не работеше. Какво го беше грижа?

Но всичко бе готово за работа. Една от масите не бе където трябва и се опита да я премести, но бе заварена. Дори заварена с бронирана заварка! Я виж ти! Някой е искал масата да бъде точно на това място! А-ха! Ето защо животното е останало след другите. Сигурно е поставил подслушвателни устройства!

Дрехите му не бяха изнесени. По-късно ще се преоблече и пак ще заприлича на нормален психло. Но засега му трябваха само зелените ботуши. Бяха на мястото си. Дори се бе събрал прах около тях, не бяха мръднати нито сантиметър. Обърна десния ботуш, разклати го и ключовете от касите изпаднаха.

Върна се в кабинета си. А-ха! Някой се бе опитвал да разбие касите. Една от вратичките дори бе леко изкривена. Но Търл прекрасно знаеше, че не могат да се разбият. Отключи ги едно по едно. Всичко бе на мястото си. Много добре.