Джони се протегна и грабна локалния предавател.

— Не идвайте долу! — заповяда на другите пилоти.

Корабът! Да не би да се готвеше да стреля, или да се взриви, или нещо подобно?

Джони взе автомата и като заобиколи отдалеч кораба, се приближи към него.

Безспорно добре се бяха погрижили да го скрият. Бяха използвали една дълбока дупка в каменните отломки и го бяха натикали вътре, за да не личи от въздуха.

Внимателно се приближи. На носа имаше оръдие. Беше сребристо на цвят и във формата на диамант. Имаше нещо като покрив, който в момента бе отметнат назад, но падаше отгоре и плътно го обвиваше. Беше триместен и имаше нещо като багажно отделение отзад.

Джони, без да се приближава плътно, го бутна с дръжката на автомата. Не се взриви. Клатеше се много лесно, бе изненадващо лек, за да носи такива тежки същества като толнепите.

Опря се с една ръка на кораба, за да се качи вътре. Корабът вибрираше. Вътре нещо работеше.

Надникна към контролното табло. Няколко светлинки мигаха. Управлението му бе напълно непознато. Нямаше представа от коя азбука са буквите. Не знаеше с каква енергия се захранва, освен това, което бе прочел в психлоския наръчник — слънчева енергия.

По-добре да не пипа нищо по контролното табло. Може и да отлети.

Погледна към тълпата хора на около триста ярда. Продължаваха да си седят, сякаш бяха препарирани.

За миг и той се почувства така. Но може би това беше просто реакция след битката.

Нещо в кораба работеше! Проследи вибрациите с ръка. Това, което бе взел за оръдие не бе само оръдие. Имаше две части, разположени една върху друга. От „дулото“ на горната излизаше някакво сияние.

Летаргията, която почувства, се засили.

Добре де, всичко което върви, все трябва да се захранва отнякъде. Къде беше енергийният кабел? Под контролното табло забеляза един голям и дебел. Водеше към акумулатор.

Отзад в кораба имаше намотано въже. Джони завърза единия му край за кабела точно над входа към акумулатора. Отдалечи се, закрепи се здраво и дръпна с все сила.

Кабелът се откъсна от акумулатора.

Избухнаха ярки искри.

Едновременно се случиха три неща. Корабът спря да вибрира. Летаргията на Джони отведнъж изчезна. Всички хора от събралото се множество припаднаха. Просто паднаха на земята и останаха да лежат там.

Джони завърза кабела далеч от акумулатора, за да не може пак да направи връзка и хукна към тълпата.

Като мина край самолета, немският помощник пилот се опитваше да излезе през вратата. Извика нещо, но Джони не го чу.

Като стигна до хората, Джони видя един от Координаторите, който се опитваше да се изправи на колене. Другите също бяха започнали да се размърдват. Наоколо имаше разхвърляни знамена, музикални инструменти и всякакви неща, които бяха подготвили за празненството след посрещането.

Устата на Координатора се движеше и Джони помисли, че вероятно си е загубил гласа. Не чуваше абсолютно нищо. Обърна и видя, че се е приземил един от ескортиращите самолети. И това не беше чул.

Изведнъж се сети, че това е заради каската на Иван. Разкопча каишката и махна големите подплънки за ушите.

— …и как дойдохте тук? — говореше Координаторът.

— Със самолет! — малко остро каза Джони. — Това там е моят самолет!

— А онова същество на земята — Координаторът посочи към завързания толнеп. — Как се е озовало там?

Джони бе раздразнен. Цялата тази стрелба и гоненица… Сети се: никой от тези хора не е видял нищо от случилото се.

Бяха объркани и притеснени. Тримата вождове на племената се приближиха и се поклониха, разстроени. Бяха се „посрамили“. Бяха замислили достойно посрещане — със знамена, с музика, а той вече бе кацнал. Молеха да ги извини…

Координаторът се опитваше да отговори на въпросите на Джони. Не, не бяха забелязали нищо странно. Бяха се събрали да го чакат още след изгрев слънце, а ето той вече е тук и трябва да е поне девет сутринта… какво? Два следобед? Не, не може да бъде. Я да видя часовника ти!

Искаха веднага да започнат с церемонията по посрещането, макар да не се чувстваха много добре. Джони каза на Координаторите да го поотложат за малко и грабна предавателя.

По локалното радио съобщи на двата самолета, които още бяха във въздуха, да следят много внимателно корабите в орбита. След това превключи на планетарен обхват, като естествено знаеше, че може да го чуят посетителите. Свърза се със сър Робърт в Африка.

— Птичките се опитаха да попеят тук — каза Джони. Нямаха определен код, а им трябваше. Но и с това трябваше да се задоволи. — Сега всичко е наред. Но нашия приятел Иван трябва да има таван в новата си дупка. Разбираш ли?

Робърт Лисицата разбра. Джони искаше да осигурят въздушна охрана на руската база и сър Робърт веднага щеше да се заеме със задачата.

— Накарай оркестъра ни да изпълнява баладата на Суенсон — каза Джони. Такава шотландска балада нямаше. Забрана за радио връзка на планетарен обхват, ако обичате. Щом посетителите са знаели, че той ще идва тук, значи засичат вълните им. — Може аз да изсвиря една две мелодии, но другите да свирят баладата на Суенсон.

Изключи предавателя. Ситуацията бе по-опасна, отколкото предполагаше. За всички хора на планетата.

Само той беше „глух“. Само той успя да действа. Значи това оръдие е излъчвало високо честотна звукова вълна, която е предизвиквала парализа. Така значи ловяха роби толнепите.

Пилотът от ескорта, който току що бе кацнал, също не бе разбрал какво се бе случило и се опитваше да обясни на Координатора, който не говореше немски. Джони попита немеца дали е записал станалото и той каза, че всичко е записано. Джони обясни и на двамата, съответно на английски и на психлоски, че на носа на скрития ей там кораб е имало устройство, което е причинило всичко. Най-добре да заведат всички хора в някоя стая и да им покажат записите от дисковете, за да не мислят, че мястото гъмжи от дяволи. Нека ги успокоят. Посрещането може да се отложи за по-късно.

Тълпата тръгна след Координатора към една сграда. Джони отиде до толнепа.

Съществото бе дошло в съзнание. Без маската очите му изглеждаха слепи. Виждаха на различни светлинни вълни и маската служеше като коректорен филтър. Джони се огледа, намери маската и като се пазеше от отровните зъби на съществото, пусна маската върху лицето му. То се опита да го ухапе.

Джони се дръпна назад и каза:

— Сега ще започнем с твоя разказ, дългата и тъжна история на твоята младост, как обстоятелствата са те подтикнали към престъпления и как съдът те е довел до този плачевен край.

— Подиграваш ми се! — излая толнепът.

— А, — каза Джони — значи говориш психлоски. Много добре. Продължи своя разказ.

— Нищо няма да ти кажа!

Джони се огледа. Хубаво се падаше от върха на огромния палат долу на равното. Внимателно си избра едно място от двореца и му го посочи:

— Ще те занесем там горе и ще те пуснем. Виждаш ли палата?

Толнепът се изсмя.

— Няма да получа и една драскотина!

Джони помисли малко.

— Всъщност ние не сме ти врагове, тъй че ще свържа един кабел, който измъкнах от кораба ти, ще поставя дистанционно управление и ще те изпратя обратно на бойния кораб от клас Валкор.

Толнепът мълчеше. Но беше нащрек.

— Ами май е най-добре да се заема с дистанционното управление.

Джони стана и направи движение, сякаш се запътва към своя самолет.

— Чакай — каза толнепът. — Нямаш намерение да го правиш, нали? Да ме върнеш на кораба?

— Разбира се, че имам. Така постъпват възпитаните хора.

Толнепът изкрещя:

— Гадни мръсни психлоси! Всичко може да се очаква от вас, всичко! Гадният ви садизъм няма граници!

— Защо? Какво ще ти сторят?

— Ще ме изстрелят надолу и ти много добре го знаеш! Ще цвърча и ще се пържа от триенето на въздуха!

— Но защо няма да те приберат? — каза Джони.

— Не се занасяй с мен! — беснееше толнепът. — Мислиш ме за глупак, нали? Нищо не споменаваш за вирусния прах, който е полепнал по мен и ще зарази целия екипаж. Ти си дявол! Изкашлях си дробовете докато дойда тук, а после бавно да се пържа миля след миля на огъня от триенето на въздуха! Върви по дяволите!