Джони седеше под прогизващия дъжд и гледаше платформата на стария очукан камион.

През последните два-три дни или само преди няколко часа тук са били вързани три човешки същества — две възрастни жени и един млад шотландец, безпомощно са чакали да дойдат да ги приберат психлосите, без да могат ни да мръднат, ни да избягат, може би под постоянния прицел на отровните стрели на бригантите и на гранатите им. Колко ли банту и пигмеи са седяли по същия начин, заловени и изтъргувани от бригантите?

Психлосите са дошли да ги вземат, купили са ги от някогашните наемници на цената на вещите, които сега лежаха тук. Двете жени бяха умрели в агония. Съдбата на шотландеца бе неизвестна.

Един руснак внимателно провери купчината с бартерни стоки с копието си. Доколкото Джони познаваше психлосите, ако знаеха, че това ще е последната им сделка, вътре непременно щеше да има взрив. Нямаше. Психлосите сигурно са смятали да се върнат, след като завземат отново планетата.

Джони провери съдържанието. Запечатани метални кутии, сто фунта сяра, още сто силитра. Под брезента лежеше голяма ролка миньорски фитил. Всичко това, като се прибави само кокс, се използваше за направата на гранати. В едно малко увито пакетче имаше горивни капсули за радио предаватели. Това бе цената на три човешки същества.

Джони се обърна и се запъти към един руски офицер и няколко войници, които пазеха заловените бриганти. Седемнайсет от тях бяха останали живи. Седяха с ръце зад тила, гледаха в земята и не помръдваха, затворени в пръстена на прикладите на автоматите. Седмина ранени бриганти се валяха в калта и стенеха. Дванайсет бяха мъртви и бяха струпали телата им накуп встрани.

Един от седемнайсетте усети, че някой се приближава и вдигна глава. Дивакът бе с широк гръден кош, зъбите му отдавна бяха счупени, лицето му бе прорязано от белези. Имаше масивна челюст и късо подстригана коса. Бе облечен в маймунски кожи, скроени като бойна униформа. Два пояса с отровни стрели се кръстосваха на гърдите му. Очите му приличаха на празни дупки.

— Защо стреляхте по нас? — поиска да знае той. Всъщност произнесе нещо от рода на „Зищо стриля пу нъс?“. С малко усилия го оприличиха на английски.

— Мисля, — каза Джони, — че беше точно обратното. Какво търсехте тук?

— По установените военни правила можеш да ме питаш само за името, ранга и серийия номер. — Заваляно, но се разбираше.

— Добре — каза Джони и се облегна на тояжката си. — Кажи ги.

— Арф Моифи, каптан, окпачионни сии, Ърмиа на Зиир. Ти от пудкрепленето ли си или от убдинениначии?

Джони се обърна към Дейвид Фокис, Координатора и повдигна въпросително очи.

— Имат предание, легенда, че някой ден международната банка ще им изпрати подкрепление. Мисля, че Обединените Нации е някаква политическа организация, която се е грижела за малките народи и се е намесвала, когато са били нападани. Забележително е как са съхранили подобен мит толкова дълго…

— Къде са главните ви части? — попита Джони.

— Н’требъ утговаръм нищу свен име, ранк и сериен номер — каза капитанът бриганте.

— Добре де, ако ние сме подкреплението, трябва да знаем, не е ли така? — каза Джони.

— Ъко сти час ут пудкрепленето щехти да знаити — предизвика го капитанът. — Пудкрепленето вечи пристигналу, или пристигни фсеки мумент.

— Смятам, че е най-добре да говорим с командира ти — каза Джони.

— Генерал Снит? Той е ф глафнъ база. Ного дълеч.

Джони повдигна рамене и махна на руския офицер, сякаш му казваше да продължава. Руснаците се приготвиха да стрелят.

— Идин ден пиша натъм! — каза капитанът бриганти и се опита да посочи с вързаните си ръце, но се задоволи с отчаяно клатене на брадата си.

— Преди колко време вързахте пленниците на платформата? — попита Джони.

— Платформа? — повтори капитанът, като се престори, че не разбира.

Джони пак се обърна към руския офицер.

— Вч’ръ слобед! — бързо каза капитанът. Ако шотландецът беше още жив, трябваше да го спасят. Джони се замисли какво може да направи. Следяха конвоя отзад. Отпред му бяха устроили засада. В гората това бе достатъчно. И най-малката кола нямаше да успее да се измъкне през дърветата, а да не говорим за един камион. Освен това почвата бе много мека. Нищо чудно, че психлосите са се споразумели с бригантите. Реши да изчака битката.

Предаде на руския Координатор заповедите за руснака офицер. Започнаха внимателно да претърсват бригантите за скрити оръжия и ножове. Оказаха се в изобилие, скрити в униформите им от маймунска кожа.

Тъкмо връзваха наследниците на едновремешните наемници, когато каптан Арф Моифи помоли:

— Имте нещ протиф дас пугриша за рнените?

Джони му позволи.

Моифи скочи, грабна една тежка палка и прасна по главите седмината, преди да успеят да го спрат. Уби ги с отлично премерени удари право в черепите.

С усмивка и благодарност той се обърна към един руснак и подаде ръцете си да му ги върже отново.

— Многу благря — каза той.

С дълга колкото него лъчева пушка в ръцете, Бити Маклиъд вървеше след сър Джони към главния военен лагер на бригантите.

Сър Джони на два пъти искаше да го отпрати, но нима един оръженосец може да изостави своя рицар в опасност?

Бити призна пред себе си, че наистина изглежда опасно. Сигурно имаше най-малко две и половина или три хиляди бриганти, пръснати из това сечище навътре в гората.

Бяха се приземили в горния край на откритото пространство. Пленниците — как само бяха натъпкали самолета! — бяха в едно от отделенията на големия военоморски самолет, далеч от оръжията и като се приземиха, най-напред свалиха тях. Сър Робърт като главнокомандващ огледа мястото и постави няколко човека на различни позиции, за да ги прикриват при евентуално отстъпление.

Бити използва възможността да убеди сър Джони да облече сухи дрехи. Беше толкова мокър, че само да го пипнеш и пръскаше вода. Руснаците не бяха седяли със скръстени ръце, докато чакаха при електростанцията и бяха изрязали от брезент нещо като дъждобрани.

Много трудно бе да накараш сър Джони да обърне внимание на себе си — да се храни, да се преоблича. Но Бити успя. Закрепи дъждобрана му със значка, на която имаше червена звезда, накара Джони да вкара сухата си риза в колана със златна тока и изрови отнякъде шапка с бяла звездичка, да го пази от дъжда. След всичко това дори при тези обстоятелства Джони изглеждаше доста представителен въпреки дъжда.

Водата буквално се сипеше като из ведро върху широкото сечище, гъмжащо от хора. Преди известно време някой бе изсякъл и изгорил огромно количество дърва. Полето бе осеяно с почернели пънове. Бе израснала трева, но постоянно я тъпчеха, което не биваше да се прави с тревата.

Бити се огледа през дъжда. Тези същества не намираха място в нормалното му светоусещане. Много неща бе прочел в училище — най-много му харесваха старите рицарски романи, но с подобно нещо никога не се бе сблъсквал.

Нямаше възрастни жени и мъже. Децата бяха много малко и имаха нездрав вид — с подути коремчета, мръсни. Шокиращо! Нямаше ли кой да ги мие и храни?

Мъжете, край които минаваха, ги поздравяваха по смешен начин с вдигнат пръст. Грозни лица, които излъчваха омраза. Дрехите им бяха пародия на униформа, не бяха изискани, просто висяха.

Говореха много странен английски, сякаш устите им бяха пълни с каша. Знаеше, че той самият не говори много добре английски. Не можеше да се мери с учени мъже като сър Робърт, нито с Джони. Но всички го разбираха, като говореше, освен това се стараеше да усъвършенства произношението си, тъй че полковник Иван на когото помагаше с английския, да говори добре. Но тези тук явно не ги бе грижа дали думите изобщо излизаха от вонящите им усти. Бити едва не се блъсна в сър Джони, който спря до някакъв мъж на средна възраст. На какъв език говореше сър Джони? А, психлоски! Джони попита нещо, бриганти кимна, посочи на запад и му отвърна нещо на психлоски. Бити разбра. Сър Джони не търсеше отговор на въпроса си, просто искаше да провери дали бриганти знае психлоски. Умно!