По дяволите, защо не можеше да си служи с дясната ръка! Не можа веднага да се докопа до тояжката си. Подскочи встрани на един крак и се облегна на стъклената стена на купола.

Вътре бе пълно с дим, който се стелеше на талази към отдушниците за дихателен газ. Едва не оглуша от толкова много ревове, крясъци и изстрели в малкото затворено пространство.

Пфу! За какво бе всичко това? Сега лежаха на пода. Но защо искаха да го нападнат?

Атмосферната врата се завъртя и полковник Иван с още един часовой нахлуха вътре.

— Не стреляйте с автоматите! — предупреди Джони. — Това е дихателен газ и радиацията ще ни вдигне във въздуха. Донесете окови.

— Не успяхме да намерим дихателни маски! — истерично извика часовоя, след което излезе да търси окови.

Полковник Иван си нагласи маската, за да огледа по-добре проснатите на пода психлоси. Изглежда бяха в безсъзнание, но лъчевият пистолет на Джони продължаваше да ги държи под прицел.

Той посочи към дихателните маски на психлосите, които висяха на една закачалка. Полковник Иван ги грабна и ги наложи върху главите на изпадналите в безсъзнание психлоси. После Джони посочи към управлението на циркулатора за дихателен газ, полковник Иван отиде и го спря, а после с доста усилия успя да завърти атмосферната врата, през която нахлуваше въздух.

Най-после дойдоха часовоите и оковаха във вериги двамата психлоси.

Джони излезе навън. Чак тогава осъзна, че през цялото време множеството хора са били отвън и са видяли всичко през прозрачния купол. Някои сочеха към лицето му и той за пръв път усети, че целият е в кръв.

Стигна до Уиндсплитър и го възседна.

Хората говореха помежду си, а часовоите се опитваха да въведат ред. „Защо нападна психлосите?“ „Те го нападнаха.“ „Защо се сбиха?“ „Внимавайте, идва минна кола и мотокар, отдръпнете се.“ „Кой ще помогне да качим телата?“ „Защо му позволиха да влезе вътре?“ „Как стана така, че го нападнаха?“ „Чувал съм, че тези психлоси…“ „Но аз видях, той се държеше много добре, а те го нападнаха. Защо трябваше да правят това?“

Джони нямаше нито превръзка, нито кожа, с която да спре кръвта, капеща по ловната му риза. Някакъв механик му хвърли парцал и той го притисна до бузата си.

„Тези нали бяха опитомени психлоси! Защо го нападнаха?“ — продължаваха да се чуват реплики от тълпата.

На Джони му се искаше да знае защо. Какво беше казал? Изведнъж му хрумна нещо. Той извика:

— Някой успя ли да запише разговора? Сигурно всичко се е чувало през дупката на вратата.

Откак Джони бе слязал от самолета, около петнайсет пиктофони записваха всичко на дискове. Един Арджил се втурна, размахвайки в ръка един такъв пиктофон.

— Някой може ли да ми направи копие от записа? — попита Джони. — Трябва да разбера какво точно ги накара да постъпят така.

О, да, сър, веднага! И още преди Джони да слезе от Уиндсплитър и да се качи в самолета, беше му връчен диск със записа. Искаше внимателно да го проучи.

— Махни — каза му Робърт Лисицата.

Джони махна. Тълпата бе впила поглед в него, някои лица бяха бледи като платно, а едно черно лице леко бе посивяло.

— Моля ви, отстъпете — намесиха се часовите. — Освободете място, моля.

Същата вечер в базата, точно след вечеря, полковник Иван влезе с един Координатор. Координаторът каза:

— Искам да ти кажа, че живееш твърде опасно.

Сигурно имаше и друго, но Джони го прекъсна.

— Кажи му, че по душа сигурно съм косак!

Руснаците се смяха от сърце на това и дни наред думите не слизаха от устите им.

Първият му ден навън се бе оказал доста ЕНЕРГИЧЕН.

Случилото се бе разчуло. След три дни той получи поверително писмо от Съвета. Тогава не му отдаде особено значение, тъй като не бе много чувствителен на тази тема.

По-късно щеше да оцени този момент като повратна точка и щеше да се укорява, че не е осъзнал цялата му злокобност.

Писмото бе кратко, добре обмислено, много учтиво и прието с мнозинство. Ето какво гласеше:

Джони го прочете, сви рамене и го хвърли в кошчето.

Браун Лимпър Стафър се отдалечи от лагера направо болен от завист — наричаше я „справедливост“.

Какъв ужасен, ВУЛГАРЕН спектакъл!

Толкова много народ се тълпеше около него, дори го приветстваха, опитваха се да пипнат мокасините му, пълно раболепие. Човек с нормален разсъдък като Браун Лимпър не би могъл да търпи всичко това.

Напоследък усещаше, че губи почва под краката си и си блъскаше главата да измисли някакъв начин, дори престъпен, да изведе хората от огромното заблуждение спрямо този Тайлър!

Откак Джони Гудбой Тайлър се върна в селото миналата година и започна да се перчи и да подкупва хората с подаръци — а всъщност целта му бе да ги прогони от собствените им земи и къщи, откак Браун Лимпър бе разбрал, че Джони не само не е умрял, а се движи в доста по-широк свят отпреди и отгоре на всичко навсякъде жъне успехи, оттогава той само чакаше.

Като си помислеше как още от деца Тайлър го унижаваше и му се надсмиваше, кипваше от гняв. Внимаваше да не мисли много за това, защото вечер не можеше да заспива, въртеше се и се мяташе в леглото, скърцаше със зъби и го хващаше треска. Това, че не можеше да си спомни и изолира отделните случаи, когато Тайлър го караше да се чувства по този начин, влошаваше още повече положението му. Трябва да е имало такива инциденти, иначе Браун Лимпър не би се чувствал така, нали?

Беше логично.

Като разбра, че Тайлър е осакатял и има голяма вероятност да умре, заля го вълна от облекчение. Но ето го тук днес, вярно, куцаше, но пак успя да устрои този отвратителен спектакъл с онези психлоси.

Не че Браун Лимпър не бе опитвал. Преди известно време, когато старият Джимсън започна да се оплаква от ревматизъм, Браун Стафър любезно му показа колко успокоително въздействие има един вид полски плевел, от който свещеникът Стафър бе натрупал достатъчно запаси. Браун Лимпър извърши този акт на хуманност веднага след като се бе уплашил, че стария Джимсън има намерение да подкрепи престъпното предложение на Тайлър да унищожи селото и да премести хората на някое забравено от бога място в планините, където щяха да умрат от глад и студ. Безспорно на Джимсън не можеше да му се има доверие в управлението, разбира се заради болестта и болките му. След като бе изпил билката, той се бе оттеглил в леглото си и се събуди, когато домашните му донесоха нещо да хапне. С огромно облекчение видяха, че старецът вече не го мъчи ни болка, ни притеснения за делата на селото. Разбира се, да поеме цялата тази работа бе огромна тежест, но Браун Лимпър бе търпелив и издръжлив, освен това отчасти я прие като задължение от бога.

Когато Координаторите дойдоха като пратеници на Световната федерация за обединение на човешката раса, Браун Лимпър отначало ги прие просто като нахалници, които си пъхат носа където не им е работа. След това те му показаха някакви книги.

Преди да започне денонощно да дъвче онзи плевел, старият свещеник Стафър се отнасяше сериозно към задълженията си и като свещеник, и към семейството си. Той въведе Браун Лимпър в църковните дела и извади от някакво скришно място книга, наречена „Библия“, която никой друг в селото не бе виждал. По нея той скришно бе научил Браун Лимпър да чете. Но на Браун не му се нравеше особено мисълта да стане свещеник, повече го привличаше кметското място. Свещеникът можеше само да говори, а КМЕТЪТ … това беше друго нещо!