Насочиха се към Шотландия.

Зът бе потънал в дълбока апатия.

Бомбардировачът оглушително бучеше, беше студено и тъмно. Този глупав, слабоумен Нъп!

Зът чуваше шум от мотор, но отначало помисли, че нещо се е раздрънчало в старата антика. Но след известно време тренираното му ухо успя със сигурност да различи шума от общото бръмчене във вътрешността на бомбардировача. Внимателно обиколи наоколо, като се вслушваше къде шумът е най-отчетлив. Приближи се до вратата. Това беше Марк 32! Марк 32, наречен още „Удари ги ниско, убий ги“, тежко въоръжен, предназначен за тежка артилерийска бомбардировка.

Какво, Нъп ескортира бомбардировача?

Зът се чудеше и маеше и май само това правеше. Отначало се обнадежди. Помисли, че Нъп е излетял от хангара след него с намерението да спусне отгоре стълба над отворената врата и да го измъкне оттам. Но Нъп изглежда ни най-малко не съзнаваше, че има отворена врата и не летеше над нея, а от другата страна на бомбардировача.

Вярно, че Зът не го бе запознал с положението. Този откачалко говореше само за болбоди и разправяше, че на Психло предвиждали болбодите да бъдат следващата мишена. Каква глупост! Зът внимателно прехвърли в главата си случилото се. Не, в бързината да се измъкне изпод артилерийския обстрел на толнепите, той просто бе обиколил на бегом лагера, за да намери някой, способен да управлява Марк 32, после блъсна Нът на мястото на резервния пилот и отиде да види какво става с проклетия бомбардировач.

Бегло си спомни какво последно бе казал на Нъп. Думите му бяха „Хайде!“ Беше се зачудил защо Нъп не го последва към бомбардировача.

Вместо да унищожава толнепите, Нъп спокойно си летеше до него в самолет за тежък артилерийски обстрел. Може и да умееше да го управлява, но със сигурност не знаеше за какво служи. Та с този Марк 32 може да изравни със земята цял град! И нищо бе в състояние да проникне вътре в него. Предназначението на самолета бе да осигурява прикритие при сухопътни нападения. Стрелба от земята не можеше да го засегне. Нямаше да получи ни една драскотина по обвивката си. А за какво го използва сега Нъп? Ескортира бомбардировач, който няма нужда от никакъв ескорт. Зът се вкисна. По дяволите Търл, по дяволите Нъп!

Огромният бомбардировач с оглушителен рев се носеше дявол знае накъде. Постепенно Зът започна да осъзнава, че Нъп няма и понятие за неговото присъствие в бомбардировача!

Малко по-късно, като погледна часовника си Зът разбра, че съвсем скоро Марк 32 ще остане без гориво. Където и да се намираха в непрогледната нощ, Марк 32 бе отписан. Зът не го бе заредил с достатъчно гориво за такова пътуване, защото не разполагаше с горивни патрони, пък и самолетът бе предназначен за локална употреба и нямаше голям обхват.

Е, поне Зът имаше достатъчно дихателен газ. Бе въоръжен с лъчев пистолет, с гаечен ключ.

Повъртя се за известно време около бронираната програмна кутия с надеждата, че може би ще успее да я отвори и да отмени програмата. Но без ключ и без материали за изработването му, дори парче снаряд не би могло да я отвори. Нямаше нищо по-бронирано от тези стари бомбардировачи.

Накрая се отпусна на една студена седалка отпред и потънал в апатия реши, че ще трябва да изтърпи цялата процедура. След ден, два, три това нещо щеше да се приземи. Нямаше какво да омекоти удара при кацането, но Зът предположи, че все някак ще го преживее.

Да стои и да чака. Друг избор нямаше.

Гаден Търл! Гаден Нъп! Гадна компания!

Отгоре на всичко получаваше половин заплата и никакви премии.

Джони търсеше бомбардировача.

Всички възможни екрани светеха.

Под него се простираше студената Арктика. С просто око не се виждаше, но всички екрани я показваха. Спомни си как изглеждаше при последното му пътуване над нея. Беше забранена зона. Паднеш ли долу, чака те сигурна смърт — ако издържиш на студа при контакта с някой леден блок, потапянето под водата ще те довърши.

Доколкото можеше да прецени, всеки момент трябваше да види бомбардировача. След няколко минути очакваше да се появи на екрана.

Малко се притесняваше за момичетата и за Тор. Нямаше ги на екрана, когато прелетя отгоре. Вярно, че вече бе набрал голяма височина. Забеляза светло петно, но то можеше да бъде както техният огън, така и горящите самолети. Но беше изгубил достатъчно време, освен това бе изпратил помощ. Спомни си как се вкамениха лицата им като разбраха, че той ще ги остави там. Но трябваше да са добре. Може би вече бяха в Академията, или в лагера. Земеходът можеше да развива повече от шейсет мили в час при неравен терен.

Надяваше се другите самолети да са стигнали до останалите мини и да са изпълнили задачата. Забраната за свръзка важеше още пет часа. Изгаряше от желание да включи своя предавател и да изкрещи: „Хей, който си е изпълнил задачата, насочете се към еди-какви си координати да се справим с проклетия бомбардировач.“ Но не смееше. Психлосите щяха да бъдат нащрек и това можеше да струва живота на някои от пилотите. Всички имаха повече от достатъчно гориво. Имаха и резервни амуниции. Но ако на някой се е наложило да забави атаката и да изчака подходящ момент да се спусне върху мината, нарушаването на забраната за свръзка щеше да погуби живота му. Нямаше намерение да погубва шотландци, за да спаси собствената си кожа. Когато изтечеше срока, ако Робърт нямаше връзка с него, щеше да прати самолети да се заемат с бомбардировача. Може би щеше да е късно, но все пак това бе още една възможност. Надяваше се да не се стигне до там, че приятелите им в Шотландия да са в опасност.

Може би напразно търси нещо, което не излъчва никакви вълни. Надеждата му бе в ескортиращия самолет. Възможно е да се е отделил и насочил другаде. Радарите всеки момент трябва да го засекат!

А, ето нещо. На екрана се появи малка зелена искрица. Дали не беше айсберг? Невъзможно, показанията за височина гласяха четири хиляди двеста двайсет и три фута. А скоростта, скоростта?

Триста и две мили в час!

Бе засякъл ескортиращия самолет.

Облечените му в ръкавици ръце танцуваха по пулта. Скоростта му падна под свръхзвуковата и като препупредителна ракета самолетът рязко се спусна до пет хиляди фута височина. Залепна за седалката и за момент се почувства като сплескан. Спокойно, без паника. Уточни координатите на ескортиращия самолет.

На инфрачервения екран ясно видя очертанията му. Бомбардировачът бе до него. Спокойно, всичко с времето си. Самолетът бе мишена номер едно.

Но КАКЪВ беше този самолет? Никога не бе виждал подобен. Почти плосък, съвсем малки плъзгачи, сякаш целият беше само броня.

Изведнъж той осъзна, че ако стреля по него, може изобщо да не го засегне. Веднъж бе видял как една базука не можа нищо да направи на подобен брониран самолет. Зави му се свят. Не стига че бомбардировачът бе непроницаем, но сега и този самолет…

Мозъкът му трескаво работеше. Какво може да предприеме? Робърт Лисицата обичаше да казва: „Ако от острието на меча ти са останали два инча, послужи си с десет фута измама.“ Какво можеше да знае за НЕГО ескортиращият самолет?

Посегна към бутона на локалното радио. Обхватът му бе на не повече от двайсет мили.

Блъсна го поток гневни психлоски думи:

— Крайно време беше някой да се появи! Трябваше да бъда сменен още преди часове! Защо толкова се забави? — беше ядосан. Много ядосан!

Джони превключи на предаване. Постара се гласът му да звучи максимално плътно:

— Какво е положението?

— С бомбардировача всичко е наред и нима може да се очаква нещо друго? Нали затова го ескортирам? Що за скапана и объркана планета! Много сте далеч от Психло! И слава богу! Закъсняваш. Как се казваш?

Джони се напрегна да се сети за някое по-разпространено психлоско име.

— Снит. Мога ли да попитам с кого разговарям?

— Нъп, Изпълнителен Администратор Нъп! Обръщай се към мен с Ваше Изпълнителство! Скапана планета.