Джони отмести подноса с храна и руснакът, спомнил си изведнъж какви бяха задълженията му, пристъпи напред и го взе. След това продължи да държи реч на руски.

Координаторът извади някакви листове:

— Останали са грамотни, сър. Той и някои от вождовете ми дадоха тези документи. Нямат много хартия, затова прощавайте, че са в такова състояние. Мисля, че са ги намерили в базата. Искат да чуят мнението Ви.

Робърт Лисицата реши, че Джони изглежда уморен.

— Това е работа на Съвета. Хималайските вождове са членове на Съвета.

Руснакът сякаш благоговееше пред своите думи и продължи.

— Не, казва той — преведе Координаторът. — Съветът е тук, на този континент, а базата е там, на другия. Казва, че има цели силози с ядрени оръжия, насочени към този континент отпреди повече от хиляда години. А той не иска да Ви се случи нищо лошо, сър Джони. Затова настоява група от южна Америка и Аляска — защото му е известно, че североамериканци почти не са останали — да поемат управлението на онази база под твое ръководство. Казва, че ако американската база се управлява от руснаци, те никога няма да стрелят към Русия. И ако хора от този континент отидат в онази база, те също никога няма да стрелят по своя континент. Всичко са измислили, сър Джони. Написано е на тези листове. Измислили са го в Русия. Ако ти се съгласиш и напишеш името си тук долу…

Робърт Лисицата наблюдаваше Джони. За пръв път младежът бе заинтригуван. Робърт предполагаше, че Съветът вероятно няма да има нищо против. Джони го погледна. Робърт кимна. Джони взе химикала, който му поднесоха и написа името си върху листа.

Руснакът едва не се пръсна от облекчение. След това се обърна към Координатора, който преведе:

— А сега иска да ти поднесе подарък.

Иван остави подноса на пода и бръкна в джоба на туниката си. Извади златна плочка с голяма червена звезда по средата и две петлици за ревер, обшити с едновремешна сърма. Поднесе ги на Джони. Координаторът каза:

— Звездата е красяла шапката на Маршала от Червената Армия, който по онова време е командвал базата. Петлиците са били на ревера му. Казва, че от сега нататък са твои. ТИ командваш И ДВЕТЕ бази.

Джони леко се усмихна, руснакът го разцелува по двете бузи и бързо излезе от стаята.

Робърт разгледа документите, а Криси побърза да прибере подаръците в кожената торбичка на Джони.

— Ако това се бе случило преди около хиляда години, — каза Робърт Лисицата — нещата сигурно щяха да изглеждат по съвсем различен начин.

Криси му даде знак да си върви. Джони изглеждаше уморен.

— Съветът ще разгледа този въпрос. В онази база може би има жизнено важни материали.

— Не е лошо да се разчисти и да се филтрира — каза Джони. — Може да им послужи, ако отново се появят газови бомбардировачи.

Когато доктор Маккендрик дойде да помага на Джони с упражненията за ръката отбеляза, че има подобрение. Но Джони горчиво каза:

— Може и да има, но не е достатъчно! В крайна сметка май не се оказах чак толкова умен.

Мрачен, Търл седеше в тъмната си дупка.

Държаха го отделно от другите психлоси; ако беше при тях, досега да са го разкъсали на хиляди парченца. Бе затворен в стаичка, която на времето се използваше като склад за почистващи препарати. Прекараха циркулатор за дихателен газ. Вътре имаше тясно легло, дълго дванайсет фута. Бяха направили и един малък отвор, през който му подаваха храна — през въртящата се вратичка можеше да се надзърне към външния коридор. Под вратата бе прокаран двустранен вътрешен радио предавател.

Бе здраво залостен. Вече опита всички възможни начини да се измъкне, но не се получаваше. Не бе окован във вериги, но пред вратата денонощно дежуреше часовой с автомат.

За всичко бяха виновни женските — както Чърк, така и двете момичета на животното. Преценката му за случилото се не бе съвсем вярна, но затова пък той бе напълно убеден, че не греши. Търл бе майстор на самозаблудата, а през последните дни направо надминаваше себе си.

Само като си помислеше в какво състояние се намира сега и как бе мечтал за власт и богатство на Психло, как щяха да му се кланят управниците, а всички останали да треперят от страх пред него, се разтърсваше от едва потискан гняв. Тези животни го лишават от всичко, което сам си бе извоювал! Десет красиви златни капаци на ковчези лежаха в гробището на компанията на Психло — в това бе напълно убеден. Сладката мисъл, как някой ден ще се промъкне тайно и ще ги изрови от земята, му доставяше огромно удоловствие, сравнимо само с удоволствието от мисълта за властта и богатството, които го чакаха след това.

Беше се сприятелил с тези животни. А как се отнесоха те с него? Стаичка за боклуци!

Но на Търл ни най-малко не му липсваше хитрост. Изправи се от леглото и започна усилено да мисли. Сега му бе времето да прояви спокойствие, трезвомислие и съобразителност.

Ще се добере до Психло. Ще унищожи тези животни и планетата им, окончателно и завинаги. Ще изрови ковчезите. Ще му се кланят и ще треперят пред него. На нищо няма да позволи да му се изпречи на пътя!

Започна внимателно да претегля на какво би могъл да разчита в сегашната ситуация. Най-напред, естествено, на ума си — това се разбираше от само себе си. Второ, беше почти сигурен, че първото животно, което хвана, е забравило за огромното количество експлозив, заровен в онази клетка. Трето, имаше ТРИ дистанционни управления — едното все още бе в неговия офис, другото му го бяха взели, а последното бе оставил зад вратата на клетката в случай, че по някакъв начин го измамят и го затворят там. С него възнамеряваше да вдигне във въздуха женските или да задейства електрическата система на решетките и бе сигурен, че не са го открили. Четвъртото му преимущество бе доста стабилно, а петото бе направо непоклатимо.

Чудесно!

Продължаваше да седи в полумрака и умът му не спираше да работи. След няколко дни планът бе готов. И най-малките подробности от пъкления замисъл бяха идеално замислени, идеално изгладени и трябваше само да го пусне в действие.

Първата стъпка бе да ги накара да го преместят в клетката. Добре. Знаеше как да го направи.

Една сутрин омекналият и разговорлив Търл забеляза, че часовите не носят полички. Надничайки иззад въртящата се вратичка на отвора за храна, Търл се постара да прикрие възбудата си. Премери с поглед съществото отвън. Носеше дълги панталони и пристегнати с връзки ботуши, а отляво на гърдите имаше някакъв знак — едно крило.

Търл може и да бе отличник в училището на компанията, но не бе лингвист. Това влизаше в хуманитарните науки, а кой уважаващ себе си психло имаше нещо общо с тях? Тъй че, трябваше да разчита на късмет.

— Какво — попита Търл по предавателя — означава това крило?

Часовоят сякаш се стресна. Добре, помисли Търл.

— Според мен трябва да има две крила — продължи той.

— Две крила имат завършилите пилоти — каза часовоят. — Аз още уча за пилот. Но някой ден ще имам две крила!

Търл остави настрана убеждението, че с животните не можеш да се разбереш. Арогантността изискваше да не ги забелязваш, но нуждата диктуваше да се съобразяваш с тях. Това нещо говореше на психлоски. С чинкоски акцент, както можеше да се очаква, но все пак психлоски.

— Убеден съм, че ще заслужиш двете крила — каза Търл. — Трябва да отбележа, че говориш отлично психлоски! Но ти трябва още практика. Най-много помага общуването с истински психло.

Часовоят светна. Изведнъж осъзна, че това е напълно вярно. И пред него стоеше истински психло. Никога преди не бе разговарял с психло. Беше съвсем ново преживяване. Представи се на Търл, това поне бе лесно. Каза, че е Ларс Торенсон, един от шведите, дошли преди месеци да се обучават да станат пилоти. Той не споделяше озлоблението на някои от шотландците срещу психлосите, защото народът му никога преди не ги бе срещал, тъй като живееха далеч в Арктика. Смяташе, че шотландците най-вероятно преувеличават. А между другото, Търл може ли да лети със самолет?