А това значеше, че ако веднага стреля, самолетът бързо ще полети през вратата към морето или планините.

По-добре да не отлага.

Прибра магнитните захватки. Самолетът бавно започна да се плъзга назад към вратата.

Бързо натисна бутона за стартиране. Самолетът бе набрал скорост и се заплъзга по-бързо.

Стовари юмрук върху спусъка на оръдието.

Оръдието на бойния самолет стреля с максимална мощност.

Но резултатът далеч надмина обикновения оръдеен откат.

Пред очите му цялата вътрешност на бомбардировача пламна в ярко оранжево и зелено.

Подобно на ракета бойният самолет се катапултира назад в открито пространство!

Шокът от внезапното движение едва не разкъса главата на Джони.

Все още можеше да вижда какво става наоколо. Бомбардировачът изглеждаше така, както навярно някога са изглеждали ракетните снаряди. Той се стрелна нагоре, сякаш изстрелян от бойния самолет!

Ръцете на Джони се опитаха да овладеят пулта за управление.

Вкара координати, за да спре падането. Самолетът подскочи и скоростта на спускане намаля.

Но нещо не бе наред. Десният балансиращ двигател мълчеше.

Отначало бавно, след това с по-голяма скорост, самолетът започна да се върти около остта си.

Левият балансиращ двигател не можеше да се справи сам.

Джони лудо удряше по клавишите и бутоните за управление.

Самолетът се премяташе в бурята.

Макар че целият се тресеше и се чувстваше много зле, Джони се опита да управлява самолета. Забеляза място, където пелената облаци изтънява.

Мисленето бе почти непосилна задача. Ако изключи левия балансиращ двигател, самолетът може би ще спре да се върти. Така и стана. След това осъзна, че оръдията сигурно продължават да стрелят. Отмести едно одеяло, което му пречеше да вижда и са наведе напред да изключи бутона за стрелба. В този момент ГО видя!

Бомбардировачът!

Той падаше от небето право върху него. Хищни пламъци излизаха от вратата, а отзад се влачеше огромна опашка дим.

Ако не се премести, ще да падне право върху него.

Ръцете му се удариха в пулта. Усети как се движат.

Бомбардировачът мина толкова близо, че въздушното течение едва не помете самолета надолу.

Внезапно в бурята се вля страховит фонтан вода, висок повече от двеста фута.

Бойният самолет се завъртя под силата на новия удар.

Вода? ВОДА!

Джони почувства огромно облекчение. Не бяха стигнали Шотландия. Все още бяха над морето.

Вода! Ще падне в нея. Знаеше, че налягането от външната страна на вратите няма да им позволи да се отворят. Бойният самолет не можеше да се задържи на повърхността, щеше да потъне.

Натисна с юмрук ръчките за отваряне на прозорците, и двете.

Погледна пулта. Какво ли може да натисне, за да спре собственото си падане?

Бойният самолет се удари във водната повърхност.

От сътресението той пак изпадна в безсъзнание. Но в същия миг го обля най-студената вода, която кожата му до този момент бе усещала. Горчиво студена вода, по-студена от лед. Потоци от нея с бучене го заливаха и от двете страни.

Отчаяно се бореше да се освободи от огромния десет фунтов психлоски предпазен колан. Сякаш всичко се движеше като на забавен кадър. Махна колана от тялото си.

Водата ставаше по-тъмна. Самолетът сигурно потъва много бързо. Или може би той пак изпада в безсъзнание?

Връхлитащата вода се поуспокои. Поне самолетът повече не се върти, разсеяно помисли Джони.

Внезапно усети прилив на енергия. Изправи се на колене върху седалката и премести едно от плаващите одеяла. Мина му през ум колко безполезно е всичко това. Нямаше кой да го спаси. В толкова студена вода едва ли може да живее дълго.

По-скоро инстинктивно, отколкото целенасочено, се приближи до прозореца и започна да се издига на повърхността. Пълните с газ резервоари на дихателната маска го тласкаха нагоре. В маската му влизаше по малко вода, която изми кръвта от вътрешната страна на стъклото. Морето започна да става по-светло зелено.

След това по главата го удари порой дъжд. ДЪЖД! Бе добре дошъл.

Носеше се по гръб във водата, а морето наоколо бе една безкрайна панорама от вълни, които подскачаха и прииждаха, набраздени от дъжда. Дивна гледка!

Студът проникваше дълбоко в мозъка му.

Вълните ту потапяха във вода ушите му, ту ги откриваха на повърхността. Стори му се, че чува глас, но знаеше, това е плод на халюцинации. Казваха, че умиращите често чували гласове на ангели. Знаеше, че е много близо до смъртта.

Продължаваше да вижда измамни неща. Надеждата пораждаше халюцинации. Видяното не бе действителност, а само плод на желанията му. Но замъглената от водата картина не изчезваше.

Нещо се удари в маската му. Нима това бе въже?

Застана нащрек. Това, което виждаше, му заприлича на Данълдин, стъпил на въжена стълба на не повече от четири фута! Един Данълдин, който вълните ту потапяха, ту пак откриваха.

Джони усети, че около ръцете му се стягат възлите на спасителни въжета. Усети собствената си тежест. Ушите му излязоха над повърхността и вече можеше да чува. НАИСТИНА бе Данълдин, Данълдин, който се усмихваше, въпреки че вълните периодично го обливаха.

— Хайде, момче — каза Данълдин. — Само се дръж и ще те издърпаме в самолета. Водата е малко студеничка за плуване.

Несвързани образи, размазани от стена от болка и тъмнина. Смътен спомен как е в самолет, който каца. Как някой му налива бульон с лъжица. Как го пренасят на носилка с мокри от дъжда одеяла. Стая с каменни стени. Непознати лица. Шепот. Друга носилка, болка в ръката. После отново мрак. Помисли, че пак е в бомбардировача. Отвори очи. Изплува лицето на Данълдин. Сигурно още е в морето. Но не усещаше студ, беше му топло.

— Идва в съзнание — тихо каза някой. — Скоро ще можем да го оперираме.

Отвори очи и видя шотландски ботуши и полички. Много ботуши и полички, застанали край леглото, на което лежеше.

Шум от двигател на самолет? Да, значи са в самолет.

Завъртя леко глава и усети болка. Но така виждаше Данълдин по-добре.

Разбра, че лежи на нещо като маса. Беше в самолет, пътнически самолет. От ляво до него седеше висок мъж с посивели коси, облечен в бяло. От дясната му страна имаше доста възрастни шотландци. Зад доктора имаше друга маса, отрупана с някакви блестящи предмети.

Данълдин бе седнал до него и ръцете им бяха свързани с маркуч и нещо като помпа.

— Какво е това? — с шепот попита Джони, като се опита да посочи маркуча.

— Кръвопреливане — каза Данълдин. Усещаше, че трябва много да внимава какво говори. Усмихваше се, но беше много притеснен и се чувстваше зле. С бодро изражение продължи:

— Момче, голям късметлия си. В момента в жилите ти се влива кралската кръв на Стюардите. Това значи, че ставаш пряк наследник на трона на Шотландия, разбира се, след мен.

Докторът направи знак на Данълдин да я кара по-спокойно. На всички им бе ясно, че Джони може да умре, шансът му да се възстанови бе по-малък от трийсет процента. Имаше две много тежки фрактури на черепа и още много наранявания, освен това бе получил и шок. Дишането му бе повърхностно и неравномерно. В подземната болница, където векове наред бяха оперирали и фрактурите на черепа не бяха рядко явление, докторът бе виждал много хора да умират и с по-леки рани от тези на Джони. Гледаше едрия, хубав младеж и му бе жал за него.

— Това е доктор Маккендрик — каза Данълдин. — Щом си в негови ръце, няма страшно. Защо винаги се престараваш, Джони? Повечето хора биха се задоволили и с една фрактура на черепа. Но не и ти, братле, ти си имаш две! — Данълдин се усмихна. — Ще се оправиш за нула време.

Искаше му се да си вярва. Лицето на Джони бе мъртвешки бледо.

— Може би трябваше да ви изчакам в бомбардировача, щом сте били толкова наблизо — прошепна Джони.